Думата „убийство” звучи страшно, но ние свикнахме с нея, както и с ежеднвените кражби, насилия и лъжи. Всъщност това се случва днес, пред очите на Европа и света, систематично, последователно и без капка милост дори към децата и старците! Убива се един от най-старите народи на континента – българският! Унищожават го организирани в партии, движения и други престъпни групи национални предатели и крадци. И ако през византийско и турско владичество българският народ е оцелял, сега такава надежда няма! Стотици години чуждите поробители са опитвали различни прийоми за унищожение, асимилация и изтръгване на българския корен по тези земи, но не са успели. Нашият поминък преди е бил почти изцяло на село и шепата земя, малкото добитък и пословичното трудолюбие на дедите ни са ни запазили като нация и култура. Високият морал, традициите и достойнството са били в основите на народа и независимо от трудностите, българите винаги са успявали да защитят своя род и език. Не и сега! Как да се защитим от безродниците в управлението на държавата, като повечето са българи по произход, как да излезем от лабиринта, в който са ни натикали и като животни са ни принудили да чакаме заколение? И какво значение има за обредното животно от коя партия е колачът?
Още преди 10-ти ноември 1989 г., с наложената от БКП урбанизация, българското село загива. Къса се най-здравата нишка, свързваща българина със земята му, с природата и възможността за елементарно физическо оцеляване. Поради заграбване на земите от ТКЗС и АПК, хората са принудени да търсят спасение в градовете, където от земеделци насила се преквалифицират в стругари, фрезисти и различни работници по фабрики и заводи. Така се променя начинът им на живот, мисленето и се погубват селския бит и душевност – все неща, без които българинът не може. Един път набутан в панелките, зависим единствено от новата си работа в завода, той стана лесно манипулируем и партийците – комунисти, които го експлоатираха и лъгаха, както си щат.
След идването на „демокрацията”, всъщност политически преврат, извършен от самите комунисти, за овладяване на паричните и материални богатства на държавата, започна и предсмъртната агония на българите. Откъснати от единственото здраво място, свързващо ги със земята – селото, те загубиха опора под краката си. Тръгнаха да дирят спасение в чужбина или се отчаяха и започнаха да мрат като мухи през зимата. С ликвидирането на предприятията и разграбването им от „другарите”, работниците бяха обречени на глад, материална и духовна нищета. За да защитят заграбеното, партийците създадоха мутрите, за да си осигурят гласове в управлението на страната. Осигуриха на ромите възможност за всякакви беззакония и паразитно съществуване, и ги противопоставиха на етническите българи, в унисон с древното правило „Разделяй и владей!”. Чрез масмедиите наложиха псевдокултура и субпродукти, свързани с чалгата и повсеместното опростачване на населението. На старите комунисти, пардон, новите капиталисти, им трябваха не образовани, умни и качествени български поданици, а зомбирани, оскотели от мизерия електорални единици, готови да се продадат за жълти стотинки, без кауза, морал и достойнство.
Е, постигнаха го в голяма степен! Щом доживяхме до падението хора, които са живели през социализма, да съжаляват за него и да продължават да гласуват за комунистите, въпреки, че те са ни докарали до това жалко положение, значи са постигнали целите си. Те осъществиха и друго – грабежите на земя, предприятия, банки, мини, детски градини и болници бяха осъществени „ЗАКОННО”! Така народът български законно обедня, а шепа плъхове в червена окраска изнесоха парите на потърпевшите в офшорни зони и банки в чужбина. Всичко ценно и от стратегическо значение бе продадено на чужденци за жълти стотинки, срещу тлъсти комисионни за шепа партийци. Като на битпазар ни взеха подземните богатства, комуникациите, електроенергията и банките. За нас остана да се трудим срещу месечно заплащане, равно на заплащането на европеец за ден. Бяхме превърнати законно в роби, а държавата ни в бананова република без правосъдие, но със закони, обслужващи интересите преди всичко на партийците, престъпниците и монополистите.
Полицията превиши по брой армията не за друго, а за да пази от „народната любов” партийните функционери. Защото когато майките и бащите ни, останали като свещици да догарят самотни по селата, биват грабени, бити и убиване от озверели роми, нито полицията, нито армията се намесват, за да оправят нещата. Геноцидът спрямо изконното българско население продължава вече почти половин век и е на път да ни довърши като нация и държава! И понеже повечето българи са хора в същността си добри, дори на жестокостите, на които са подложени, не отвръщат със зло, а обратно. В протеста си срещу престъпниците, довели ги до глад и отчаяние, те не разрушават парламента и президентството, не ги палят, не убиват депутатите и олигарсите. Натрупаният гняв преобразуват в автоагресия и се самозапалват. Горят като факли, както и в ада не биха горели! Защото в какво, освен в ад, са превърнали родината ни партийците?
И какво ни очаква днес, утре и в близко бъдеще? ГИБЕЛ в една или друга форма! Идват нови партийни избори, нови „законни” кражби, нови увеличения на храни, горива, стоки и услуги, както и нова безработица!Това могат „другарите” – това правят! А животът на всеки обикновен данъкоплатец вече не струва дори колкото живота на едно улично куче!
Не знам за другите, но когато ножът опре и до моето гърло, аз няма да се паля! Може би не съм толкова добър като Пламен Горанов и последователите му от различни градове на страната. Ще се опитам да потърся зрънце справедливост, поне заради прокудените деца на България, поне заради погиналите нахалост мои сънародници. Ще намеря поне няколко от знаковите престъпници на държавата и ще им покажа каква болка изпитват ограбените и унищожени от тях хора. Щом законите в тази бандитска страна не защитават мен и близките ми, ще потърся правда в древното правило „Око за око и зъб за зъб!”. Ако така сторят и останалите, скоро ще си върнем държавата! Иначе ще продължават да ни убиват „законно” и ще изчезнем като нация! И не ми говорете за толерантност, когато всеки ден от болести, безработица и мизерия гинат стотици хора.
.
Красимир Бачков
Работата е в това че не те ни убиват ами народа поради масовото си изпростяване, демонизиране и комунизиране се самоубива
Статията е неприятно точна и синтезирана!На хора, които не живеят в България нещата може да изглеждат пресилено черни, но ви уверявам, че не е така.Случват се толкова страшни престъпления, такава бюрокрация и мерзост се шири сред полицейските служители, че просто не е за вярване.България е уникална в това отношение.Аплодирам всяка дума на автора, защото е точна, казана на място и не е като празното дърдорене на политиканите!
България е сред страните в Европа с най-голяма разлика в равнището на доходите на хората от отделните социални групи. Това показват данните от проучване на Института за пазарна икономика (ИПИ) за социалното и подоходното неравенство. Според авторите на изследването над половината от населението в страната живее под прага на бедността, а провежданата от управляващите социална политика не води до очакваните резултати за намаляване на неравенствата. Сред основните причини за диспропорциите са проблемите в образователната система, както и социалните условия, в които израстват децата.
Разтваряне на ножицата
За измерването на подоходното неравенство от ИПИ използват т.нар. Коефициент S80/S20, който показва съотношението между доходите на най-богатите 20% и на най-бедните 20% от населението. От данните към 2011 г. става ясно, че България е една от трите страни в ЕС с ясно изразен дисбаланс, като доходите на най-богатите 20% от населението са 6.5 пъти по-високи в сравнение с тези на най-бедните 20%. Стойността на коефициента е далеч над средните за ЕС, като равнището му е по-високо единствено в Испания и Латвия. За сравнение, скандинавските страни, в които извършваното от държавата преразпределение на доходите е доста по-равномерно, отчитат по-ниски стойности на коефициента. В Норвегия например разликата между доходите на най-бедните и най-богатите е едва 3.3 пъти, отчитат анализаторите.
Същевременно авторите на проучването отбелязват, че за периода 2001 – 2008 г. стойността на индикатора се е увеличила с над 84%. Това означава, че въпреки икономическия подем на страната в годините преди глобалната криза реално отчетеното увеличение на доходите е било много неравномерно. На практика през последните години неравенството се увеличава, което е индикация за по-бързия темп на нарастване на доходите на богатите в сравнение с тези на бедните. Това пък от своя страна засилва вероятността от социален натиск върху по-бедните класи в България.
Наблюдаваните резултати всъщност сочат, че държавата не се справя достатъчно ефективно с ролята си за преразпределение на средствата, което от своя страна води до това, че провежданата социална политика не дава желания ефект по отношение на намаляването на неравенството. В този смисъл авторите на проучването изтъкват, че социалната политика следва да има за цел по-скоро повишаването на ефективността при преразпределянето на средствата, а не толкова постигането на увеличаване в абсолютния им размер. „С други думи, е необходимо средствата да се насочват в по-голяма степен към тези, които имат най-голяма нужда от тях, но по начин, който поддържа стимула за икономическа активност“, се посочва в доклада. Пример в тази посока е създаването на програми за преквалификация, които биха повишили мобилността сред населението и съответно биха допринесли за свиването на времето, в което хората остават без работа, вместо средствата да се насочват просто към помощи за безработица.
Под чертата
Високите нива на подоходното неравенство са основната причина за това България да остава далеч от потенциала си по отношение на възможностите за човешко развитие. Идеята е, че големите различия намаляват възможностите за реализация пред по-голяма част от населението, като същевременно увеличават риска от социално изключване. Така тези хора ще бъдат по-сериозно възпрепятствани при реализирането на потенциала си, и то поради причини, които не зависят от тях самите – например ниските доходи на родителите им или пък по-ограничените възможности за образование, които са имали. В крайна сметка това води до намаляване на общата производителност на труда на населението, което пък ограничава потенциала за растеж на икономиката в дългосрочен план, посочват от ИПИ.
Проблемът е особено значим за България, където делът на хората, застрашени от бедност и социално изключване, е най-висок сред страните от ЕС. По данни на Евростат към 2011 г. 47.1% от населението на страната попадат в тази група, като процентът е близо два пъти по-висок от средното за Европа равнище от 24.1%. Разликата с първенеца по този показател – Ирландия, пък е около 3.5 пъти (виж графиката).
Анализът показва, че дисбалансите са още по-осезаеми на регионално равнище, като в четири от шестте региона в България подоходното неравенство е над средното за страната – изключенията са Южният централен и Югозападният регион, в който се включва и София. Така, докато по-добрите условия за живот в столицата обуславят по-ниския дял на хората в риск от бедност или социално изключване, в други регионите делът на застрашеното население е над 2 пъти по-голям спрямо този от държавите в ЕС.
Образователни пропуски
Сред основните фактори за задълбочаването на подоходното и на социалното неравенство в България от ИПИ посочват проблемите в образователната система. Проучването разглежда т.нар. Индекс на различие (D-Index), който показва до каква степен възможностите за реализация пред всеки човек биват ограничени от различни фактори, които не зависят от него. Тези фактори се разделят в три основни категории – обстоятелства (в които се включват показатели като пол, образование на родителите и принадлежност към малцинствена група), степен на образование и възраст. Анализът на стойностите на индекса за 29 развиващи се страни, сред които и България, показва, че в повечето случаи категорията фактори с най-изявен ефект върху реализацията на децата е групата на обстоятелствата (виж графиката). България обаче е сред изключенията, като характерно за страната е това, че определящ фактор се явява образованието.
По-високите стойности на Индекса на различие означават по-ниска социална мобилност в дадена страна – т.е. по-слаби възможности за реализация, а оттам и по-ниско икономическо развитие. Увеличаването на социалното неравенство пък повишава пречките пред реализацията на младите хора на пазара на труда, като България е сред страните, в които младежите изпитват най-сериозни затруднения в това отношение. Ролята на степента на образование в този смисъл се илюстрира от факта, че коефициентът на заетост сред младежите с основно образование в България е почти 2.5 пъти по-нисък от средния за Европа.