С объркани хора, скована от страх,
в ръцете на шепа човешки бездария…
Погледнах в очите й днес и видях –
това не е моята малка България!
Годините – зли. А пък залъкът сух
засяда в гръдта ми, тежи и изгаря я.
Животът – безплътен, подобно на дух…
Не искам! Не искам такава България!
Да бягам? Не мога! Ще скитам сама
под чужди небета, до кокал разнищена…
Погребах баща си във тази земя
и тук са ми хлябът, солта и огнището!
И дърпам синджира! До болка! До вик!
Помнете Кубрат и завета му, стария!
Душите ни – знаме! Сърцата ни – щик!
Да имат децата ни своя България!
.
Ники Комедвенска
