.
Представете си, че току що са ви казали, че имате само един ден живот, че утре ще умрете. Ако не се самоубиете веднага от мъка, самосъжаление, яд, че животът ви свършва и не сте успели да изпълните желанията си, да видите мечтите си осъществени. Ако издържите на този порив от безброй ако, защо, как, ох, ех, мамка му… Може би ще се опитате да изживеете този последен ден и да направите всичко това, което сте отлагали през целият си живот. Всичко, което сте считали за правилно, но поради страх, неудобство, срам, несигурност и Бог знае още колко причини все сте отлагали. Ще пробвате за този последен и единствен ден да бъдете истински.
А сега си представете, че просто никога не забравяте, че всеки ден може да е последен. Знаете го и живеете така сякаш няма утре. Всяка вечер си лягате щастлив и спокоен, не сте отложили нищо, не сте пропуснали да кажете: обичам те. Крещели сте, нарекли сте гадината гадина, вместо да подминете с мълчание. Погалили сте, не сте държали ръката си в джоба. Прегръщали сте така силно, че костите на гръдната ви клетка са изпукали. Сбили сте се заради принципите си, заради това, в което вярвате. Плакали сте. Денят е минал и вие за нищо не съжалявате. И така всеки ден, до последния, който няма да ви изненада, няма да ви завари неподготвен. Вие сте безсмъртен.
13 ноември 2011 г.
.
––––––––––-
Дарове
Бог ми прати велики дарове – самота, болка, мъка, страдание. Те са мои учители. Те са мостове, по които ще премина до други брегове. Те са отворени врати, ще вляза и ще открия други светове. Какво ще науча? Какво ще открия? Чака ли ме нещо ново там? Или като се обърна и погледна назад, ще разбера по-ясно бъдещето си. От другия бряг. От другата страна на вратата.
Самота, болка, мъка, страдание. Благодаря Ти, Господи, благодаря за милостта Ти.
6 май 2011 г.
Ивайло Зартов
