Припомняне:
Всяка година на 9-ти май Русия и светът биват заливани с донесения от Червения площад. Използвам случая, за да припомня някои факти.
Поне това, че Полша единствена от всички страни в света взима участие във Втората световна война от първия до последния й ден.
Поне това, че само поляците участват във всяка една военна кампания: в Западна, Северна и Южна Европа, в Азия и на Тихия океан, в Африка, а от края на 1943 г. – и на Източния фронт.
Поне това, че полското съпротивително движение
създаде най-голямата световна нелегална армия, както и нелегални държавни структури в условията на окупация.
Поне това, че през май 1945 г. полските въоръжени сили на Запад наброяваха 200 000 души, дислоцирани във всички действащи военни дялове, а на Изток Третият Райх бе щурмуван от 400 000 полски воини.
И последно, че по време на войната загубиха живота си повече от 6 000 000 полски граждани, което по отношение на общия брой на населението дава най-голям брой загинали в световен мащаб (всеки 5-ти поляк е убит).
Междувременно Генералният щаб на Великобритания oще през май 1942 г. реши, че войната без СССР няма да бъде спечелена и всичко, което би попречило на коалицията с него, трябва да се изчисти (избухването на полско-съветската война, отговорността за Катин, проблемите с границите и независимостта на Полша, и т.н., и т.н.).
От конференцията в Техеран Полша се превърна в „клин, забит в коалиционното дърво„, както „тактично“ се изразяваше британската преса.
Руснаците бързо схванаха как Западът се отнася към полските интереси.
8-ми и 9-ти май са дни, считани за завършек на най-кървавия от всички милитарни сблъсъци в Европа. Наричани са „дни на победата„.
Истината е, че Полша не си възвърна нищо от това, което загуби през 1939 г.
По решение на САЩ, Великобритания и СССР територията на Полша бе намалена с 80 000 кв.км, а страната бе „пренесена“ на 600 км от мястото,
белязано през 1000-летната й история от десетки хиляди исторически артефакти.
Такава „операция“ досега в историята не е преживял нито един европейски народ.
Юни 1946 г., Лондон. „Маршируваха в редици по 12 души с равна крачка през белязания от следите от бомбардировките Лондон. Начело, на най-почетното място в 15-километровата колона шестваха американците, след тях – в невероятна калейдоскопна разцветка от парадни униформи, бойни знамена и военна музика – чехи, норвежци, китайци и холандци, французи и иранци, белгийци и австралийци, канадци и южноафриканци“ – така описват състоялия се през юни 1946 г.в Лондон парад на победата Lynne Olson и Stanley Cloud, автори на книгата „Въпрос на чест“, посветена на полските летци, били се за свободата на Англия. „Присъстваха и сикхи с тюрбани, високо маршируващи гръцки гвардейци-евзони с обувки с помпони и бели плисирани поли, араби с фесове и джалабии, гренадири от Люксембург и артилеристи от Бразилия. На края на колоната сред френетичните овации на развяващата флагове с държавния герб тълпа крачеха поне 10 000 жени и мъже от армията и цивилните служби на Негово Кралско Величество Георг VI, краля на Великобритания“.
Единствено поляците липсваха.
Olson и Cloud: „Понеже поляцитe бяxa воювали под английско командване, правителството на Великобритания, загрижено да не засегне Сталин, твърдо и категорично им забрани да участват в парада“. (Един любопитен факт: в писмо до авторите на „Въпрос на чест“ американски читател заявява:
„Никога повече през живота си няма да разказвам вицове за поляци“.
Интересно дали е удържал на думата си?).
Не, Полша не спечели тази война.
Обратно, въпреки своята несъизмерима с нищо самопожертвувателност, за нея войната завърши със загуба на една трета от територията и и с тоталитарен режим, наложен й от съседната комунистическа държава.Такава победа…
И още нещо: от 1945 г.на полската земя продължи, както някой горчиво се изрази, следвоенният нов етап на умиране в лагерите и затворите на НКВД и ДС.
Терорът заля страната.
В реда на нещата бяха всекидневните убийства, арести, изпращането по затвори и лагери на полските патриоти, проливали кръвта си за отечеството. От стотиците хиляди гниещи из съветските лагери поляци по-голямата част никога не се завърна в родината си.
И днес полско гражданство много по-лесно се признава на някой африкански футболист или на евреи от Израел, отколкото на потомци на полските заточеници, изправени пред мъчително дълги и унизителни бюрократични процедури.
Кжиштоф Лигенза
Превод: Кристина Нейман
Източник: Iankov.blogspot.com
