Броени дни преди поредния истеричен парламентарен вот у нас Европейският съд по правата на човека излезе с бомбастично за представите и действителността ни решение.
Постановено е по дело, заведено от 91-годишния британец Хари Шиндлер. Британец, британец, ама след като се добрал до пенсията, хукнал през глава от потъналия в мъгла и подгизнал от дъжд остров. Спрял се чак в слънчева Италия, откъдето е благоверната му половинка. И се отдал на заслужен отдих с честно натрупаните осигуровки. Като всеки британец обаче, Шиндлер си останал такъв по дух и продължил да участва в изборния процес на Албиона като гласоподавател. На парламентарните избори през 2010 г. обаче родината му го поляла със студен душ, отказвайки да го допусне до урните. Властите се позовали на закон, който забранява на британци да гласуват на парламентарните избори, ако не живеят в страната си повече от 15 години. В жалбата си до евросъда човекът написал истината – че е запазил не само британското си гражданство, но и връзките си с Великобритания – получава пенсия като бивш военнослужещ по сметка в британска банка, на която плаща такси, и че там продължават да живеят членове на семейството му.
Евромагистратите обаче го отрязали,
стигайки до извода, че въведеното ограничение не нарушава правото на свободни избори. И пояснили, че според същия закон Шиндлер ще може да избира британски депутати, ако се върне да живее в родината си. Топката, значи, е в него… Принципният извод на съда е, че всяко правителство има право на преценка да въведе ли такова ограничение и какъв да е неговият размер, стига ограничението да е пропорционално, адекватно и балансирано. Обратната страна на тази логика съдът формулира така: “Държавата трябва да даде право на парламентарни избори да гласуват гражданите, които имат тясна връзка с нея и най-пряко биха били засегнати от законите.“
Хайде сега да си представим каква драма може да роди подобно решение. Вярно, актът на съда в Страсбург не задължава, а само признава правото всяко национално законодателство да клъцне изборните права на емигрантите. Но от висотата на статута му всеки акт на евросъда се чува надалеч. При това първа не само го е чула, но и се е произнесла по делото съдийката ни в Страсбург Здравка Калайджиева. И едва ли ни учудва, че се е подписала с особено мнение – не е съгласна с някои от мотивите на останалите съдии. На пръв поглед няма какво да се помайваме – с население, една пета от което живее в емиграция, просто плачем за подобно ограничение. Вторият поглед обаче сочи обратното – нацията е толкова обезкръвена, че всяко посягане на сънародниците ни изглежда самоубийствено за нея. Да видим обаче кой е третият или средният поглед. Той е на политическите сили и освен че не държи сметка за първите два, е и партийно разноглед (вж. последната анкета на Еврочикаго). Как да се постигне съгласие за подобна мярка, щом три четвърти от заявленията за гласуване в чужбина се падат на българските турци? Отвориш ли дума в тази насока, ДПС ще ревне кански, че го дерат наживо. А, както знаем, с ДПС шега не бива. Етническите българи категорично няма да проявят такъв единодушен ентусиазъм в протеста, но и сред тях ще се чуят гласовити вопли за жестокостта на майката родина, упреквана от години, че отбива номера с осигуряването на секции във всички точки на света. Нищо че в лелеяните Съединени американски щати се наблюдавало “прогресивно откъсване на българската диаспора от националната орбита“, както обясни в медиите запознат с процесите наш активист в емиграция. В добавка е добре да си признаем, че прословутата реплика на експремиера Бойко Борисов, изречена на американска земя: “Такъв ни е материалът„, се споделя от изключително много българи. При една от последните му обиколки бабка от Видинско постигна съвършенство на изказа: “Бабе, за нищо не ставаме.“ А от това убеждение се раждат задгранични царе премиери и партийни водачи, чутовни експерти министри и унизителни форуми, в които жадни за постове емигранти преустройват и прекрояват на приказки битието на малоумните си сънародници. Да не говорим за патологичния ореол около главите на завърналите се еврочиновници. В този омагьосан кръг изобщо не ни трябва да влизаме в беля с ограничаване на изборните права на емигрантите. Пък и, за разлика от британците, нямаме право да им се сърдим, че са офейкали от родина, която предлага единствено унижението да останеш в нея.
.
Огнян Стойчев, в. „Банкеръ“
Аз пък мисля обратното – ползта от българите в чужбина е почти едностранно за българите в България. Каква ми е на мен пряката полза, да гласувам от в чужбина? Да си загубя един ден и малко нерви с българските простотии. И сравнението на България с Англия е като в приказката: видяла жабата че подковават коня и тя вдигнала крак. Т.е.? Ами Англия е емигрантска държава, приема емигранти. А България обратно. Ако в България разрухата е стигнала до там да предпочитат сърби, молдовци, иракчани, руснаци и т.н. пред… български граждани, то нека се променят законите в този смисъл. Нека се забрани гласуването в чужбина и всеки по пътя си. Подмятания че, видите ли, в САЩ или Англия било друго, са напълно неуместни.
мисля че правото на гласуване от чужбина трябва да има още ограничения,спрямо българите живеещи в българия.дали да бъдат финансови или от друг характер,примерно чрез активно популяризиране на бг-духа в чужбина не зная,но според мен равенство при еднакви условия няма и затова
хората от чужбина трябва да са по-активни и да заслужат правото си на глас чрез допълнителна работа или финанси.