Лятото на 1989 година. Годината на срамната „голяма екскурзия“. Невръстни деца, немощни старци, дори и хора, умствени изостанали, бяха принуждавани да напускат родните си места и да поемат път – незнаен и труден. Режимът ги хулеше, измисляйки най-долни сравнения. Обвиняваше ги в нечестност, в изменничество…
И моето село със своите скромни 600 гърла само преди месец от отварянето на южната граница, в един майски ден беше намерило куража да въстане срещу етническото почистване и на соцнационализма.
………………..
Непрестанно колони от хора и машини поемаха посоката югоизток. Всеки ден и час една и съща картина: плачещи съседи, българи и турци. Хора, расли на една и съща земя, делили скръб и радост. Разменяха си подаръци, но без да си казват ‚сбогом‘, сякаш знаеха за предстоящата есента промяна.
Натрупаните с години с пот блага оставаха на произвола. Със скромни бохчи поемаха пътя на изгнаника.
Бе дошъл и редът на моето семейство. И ние получихме „любезната покана“ за екскурзия. С наближаването на уречения час и в повече ставаха изпращачите ни, и с това – човешките ридания…
По едно време на прага на къщата се появи приятелят ми бате Борис от съседното село. Имаше по няколко прякора. За мен бе известен с прякора – Борис Бързия. Сякаш за да ме опровергае, набързо започна да се прощава с всички ни. Преди да ме прегърне, леко сложих ръката си на рамото му и го издърпах малко встрани. Предложих му да приеме като дар някои-други вещи от покъщнината, тъй и тъй оставаха на произвола. След чутото с присъщата му бързина се освободи от мен и заставяйки лице в лице с мен рече: „Приятелю, сгреши! Може ли да приема това, като знам как е спечелено! Как ще гледам чужда мъка в къщата си и да се радвам на чужд честен труд?!“. Изведнъж ми стана съвсем горещо, но само след миг тъжното ми сърце се изпълни с радост. Исках да викна с цялото си гърло: „Хей, хора, оставете управниците, вижте нашите комшии какво мислят за нас! Как ни съчувстват!?“. Вече бях в прегръдките на бате Борис… А как ми се искаше да прегърна всичките хора, мислещи като него…
И така, ние се вслушахме в нашите чисти комшийски сърца. Те не ни излъгаха. Тези, които искаха да строят стена между нас, не майстори, а чираци останаха на човечността!
Хабил Курт,
из книгата „Любов, мъка и раздяла“, издадена през 2004 г.
