Разказ от Ибрахим Бялев
.
…Гледах я как си събира вещите и не можех да повярвам, че това се случва, и то след всичко, което бяхме преживели и мечтали заедно.
Въпреки, че стисках зъби с всички сили, устните ми продължаваха да говорят неща, които бяха като юмрук, ударен и по мен самия.
Виждах как тя плаче вътре в себе си, избягвайки всеки допир с мен. Още отсега се затъжих за този жив поглед, който убих с един замах, а сърцето ми, спотаено там някъде в тъмнината, отсега страдаше и повтаряше:
– Моля те, не си отивай! Моля те…!
Молех се за този поглед, за силата на нейния характер и дух, молех се на Аллах да ги спаси! Дори с тази рана да живеят, но да са живи…
От врата й падна шалът, с който се беше наметнала. Този, който най-много обичаше. Пъстър и син, като цвета на очите й.
След нея всичко опустя и посивя, тя взе със себе си и топлината, и нежността. Отнесе цялата Любов…
Мечтите ми и те ми затръшнаха вратата след нея, без да се сбогуват с мен.
Какво бих могъл да направя? Бих я оковал във вериги, бих я зазидал в най-дебелите стени, бих й обещал Рая, но всичко това щеше да я убие още повече и по-бързо. В ръцете ми щеше да остане едно мъртво тяло без душа и мечти…
Бях толкова силен, а сега не можех дори да помръдна, бях като закован на място. Пък и къде ли бих могъл да отида толкова жалък и ограбен?
След всичко това не можех да бъда дори и просяк, защото просякът също може да има някого, за когото да проси, да се бори и да живее.
Мислите ми течаха бързо и само в една посока. Трябваше да стигна до края и то по най-бърз начин. Само това щеше да ме спаси…
Станах и започнах да търся здраво въже. Сълзите, които капеха от очите ми, ме затрудняваха. Вече не ги бършех, а ги оставих да текат спокойно по лицето ми. Поне те имаха право на това в този момент. И те като като мен сигурно са чакали края…
Поглеждайки към земята, съзрях нейния шал. Вдигнах го и ароматът му ме заля с нежност. Избързах с него сълзите си. Това сякаш ме накара да се успокоя. После заридах с всичка сила:
– Къде си, Аллах? Моля те, пази я! Пази я от всички злини на тази земя! Аз умирам, отивам си, оставям я на теб! Тя ще бъде твоят Ангел! Кажи й, че я обичам! Тя ще ти повярва, защото те обича повече от мен! Знаеш ли, Аллаше, тя има най-красивите устни на света! Тя е събрала в себе си цялата сладост и чар! Когато се засмее, ме кара да летя от щастие! Как можа да я сътвориш толкова прекрасна…
Изричах всички тези молби към Аллах, защото знаех, че е велик! Знаех, че само той ще й помогне, защото неговата обич е безкрайна. Знаех, че ще ми прости…
В този миг почувствах дъха й до мен… Беше ме обгърнала с ръцете си! Топлината и нежността й ме накараха да се осъзная. Тя ме целуваше нежно по очите, от които все още течаха сълзи. Целуваше ме силно и страстно, както всяка сутрин!
Стреснах се и скочих от леглото…
– Ти тук ли си? Кога се върна? Прости ли ми… – Благодаря ти, Аллаше, че ми я върна! Ще бъда твой роб до края на живота си!
– Какво ти е, мили? – Какво сънуваше? – Гледаше ме тя изумена и уплашена. – Разкажи ми за този сън! Наистина ли беше страшен?
