Тони Николов, портал „Култура„
Четири партии и слаба вероятност за жизнеспособно правителство. Особено след парламентарния паритет, скандала в деня за размисъл, безпрецедентната намеса на прокуратурата и исканията за евентуално касиране на изборите.
Така изглежда българската политика в този момент, сведена до елементарна аритметика. А всички изчисляват ли, изчисляват, сякаш в политиката освен временен консенсус, няма друго – например общо благо, базиращо се върху някакви принципи.
Сметки и сметчици за един мандат при парламентарно съотношение 120:120.
ГЕРБ + Атака = 120 мандата (но пък Атака отказва коалиция с ГЕРБ).
БСП + ДПС = 120 мандата. И тук сметките трудно излизат, пак сме ръба на политическия паритет.
Така че стратегическите проекти не излизат, което не означава, че няма да има правителство.
Но засега е по-ясно какво изброените партии не искат, отколкото какво точно искат (освен властта). С което поетиката на желанията странно се вклинява в прагматиката на реалностите.
1. Волен Сидеров, новият парламентарен балансьор, не иска да се коалира с ГЕРБ, защото им бил ял попарата. Но не иска (а и смее ли?) открито да се коалира с ДПС. Единственото ясно е, че му се иска новият парламент да се съобразява с неговата пост-колониална политика (планът Сидеров).
2. ДПС категорично не иска ГЕРБ и още по-категорично не иска (поне черно на бяло) да има нищо общо с Атака. Дори не иска класическа коалиция с БСП (заради минали рани), а по-скоро се стреми към някакъв „експертно-политически кабинет”, начело с Пламен Орешарски. Предпазливост, напълно обяснима, ако си представим как цялото бъдещо управление ще се крепи на митичния глас на някой анонимен Атлас (прословутият 1 депутат, който ще гарантира парламентарното мнозинство).
3. Що се отнася до БСП, партията влязла в ролята на победилия победен, то е видно, че социалистите най-вече не искат ГЕРБ (по-точно Бойко Борисов). Нещо много по-важно за тях от цялата им управленска програма, подоходното облагане, индустриалните политики и т.н. (както впрочем се случи и през 2005 г.).
4. И накрая, стигаме до победения победител ГЕРБ, тоест до Бойко Борисов. А какво иска Бойко Борисов, вече никой не знае. Дано самият той да е наясно със себе си. След натрапчивото му отсъствие от предизборната кампания и от нощта на изборите витаят съмнения дали Борисов на практика не е минал в опозиция, гледайки към следващи избори. Ясно е само едно: той не иска нови вълни на протести срещу себе си и най-вече не иска новоизбраният (не без негова помощ) главен прокурор да се занимава с него, след като вече се е захванал с Цветан Цветанов. Ето защо докато другите правят коалиционни сметки и бъдещи договорки, Бойко Борисов си остава скрит и невъзмутим. Досущ като Буда (истинският, не агентурният), което леко вкарва българската политическа ситуация в измеренията на коана, на будистка притча, която може да бъда интуитивно разплетена само чрез парадокс. Така се сещам за една будистка притча – за куклата от сол.
Малката кукла от сол след дълго пътуване по суша стигнала до морето и там открила нещо невиждано, без да може да разбере що е то. Стъпила на твърда почва, тя, плътната кукла от сол, видяла, че има и друга почва – подвижна, невярна, шумна, странна и неведома. Тя запитала безбрежната шир: „коя си ти?”, а тя й отговорила: „Аз съм морето”. Тогава куклата попитала: „А какво е морето?”. Последвал отговор: „Това съм аз”. Тогава куклата рекла: „Не мога да разбера; а бих искала. Но как?” Морето отговорило: „Докосни ме”. Куклата предпазливо топнала краче и изпитала странното усещане, че нещо се случва с нея. Тя извадила крак от водата, но забелязала, че няма палци. Изплашила се и рекла: „Къде са палците ми, какво ми направи?” А морето й отговорило: „Ти даде нещо, за да разбереш”. Постепенно водата разтваряла частиците сол и куклата навлизала все по-дълбоко в морето. Като всеки миг имала усещането, че знае все повече, но не може да каже какво. Тя се впускала все по-дълбоко в морските дълбини и изчезнала с думите: „Това ли е морето?” Най-накрая, последната вълна окончателно я разтворила. Куклата познала морето, но не и водата.
С риск да прозвучи необичайно, изглежда това е тайната на коалицията по български. Никой, в бъдещото 42-ро Народно събрание, който реши да се подложи на подобно упражнение, няма как да е сигурен какво ще последва.
Сигурно ще познае за кратко властта, но не и политическо бъдеще. Дали невлезлите в парламента няма да спечелят повече от вкусилите от властта, но заличили се в парламентарното море? Представете си как в скрито-коалиционната колба кипи “ДПС-заедност” плюс ”българизъм”!
В подобни ситуации никоя партия вече не знае къде точно е тя и къде започва другото. И няма как да го знае, преди да го изпита (и да се коалира). А вкуси ли от общото тяло на властта, първо губи нещо от себе си, а сетне и цялостната си идентичност. Справка: НДСВ след управлението с ДПС и БСП след тройната коалиция.
Тук стигаме и до друг проблем, далеч по-сложен от жертвената алхимия на коалицията. Става дума за подмяната в българската политика. А тя е тотална.
Как тези избори да нямат солено-горчив привкус, като се имат предвид фактите?
И щом сме толкова увлечени от сметките, нека ги доведем докрай:
Половината от българските граждани отказаха да гласуват, а 20 % от вота за малките партии се вля в бъдещото море на аморфната коалиционна политика. Бъдещият парламент се конституира само с 30 % от гласовете. Чрез коалиционните техники на малцинственото групиране на практика ще бъде подменен и вотът на гражданите, гласували за първата политическа сила (30 % за ГЕРБ). Да не говорим, че нито левите симпатизанти са гласували за нова коалиция с ДПС, нито пък избирателите на ДПС – за нов алианс с БСП. А пък националистическите избиратели на Атака, чийто вот в основата си е протестен, изобщо не са склонни на каквато и да е коалиционна политика.
Ето защо излиза, че всеки политически проект в бъдещото 42-ро НС е обречен да бъде кукла от сол. Крехка като фактическата основа на днешната българска политика. Да не говорим за специфичния привкус в устата.
