История от поредицата „Очевидецът“ на ИА „Арменпрес“ – разкази на арменци, все още живи очевидци на Арменския геноцид. Тази препубликация съдържа историята на 101-годишния дядо Антраниг Матевосян, записана от Татевик Григорян и преведена и представена на български в сайта „Гантех Араратян“- Gantegh.agbubulgaria.org.
.
В скромната къща, намираща в кв. Сар (Хълм) в Ереван, не се пропуска нито една новинарска емисия в очакване, че ще съобщят за още една страна, която е признала Арменския геноцид. Пред телевизора отново седи дядо Антраниг, който в спомените си пази историята на изселническия път от град Карс и семейството си. 101-годишният Антраниг Матевосян е един от най-възрастните очевидци на Арменския геноцид, живеещи в Ереван. „Бях на 6 години, когато през 1918 г. семейството ми пое по пътя на бягството и стигнахме до Батуми. Много неща не помня, но по- късно майка ми е разказала подробностите за историята на нашето семейство”, разказва дядо Антраниг.
„Ние не знаехме къде отиваме, но знаехме, че ако не избягаме, турците просто щяха да ни убият. Много родители вече нямаха сили да носят малките си деца на ръце. Предпочитаха да ги хвърлят в реката, с надеждата, че дори те самите да умрат, децата им ще се спасят във водата”, помни той и добавя, че от тримата си братя, той единствен е оцелял с родителите си. Дядо Антраниг разказва, че по пътя на бягството си, арменците се представяли за кюрди и през целия път не са разговаряли, помежду си за да не разкрият турците самоличността им.
Той много добре помни как баща му, за да не вземат майка му, закривал лицето й с косата и така оставала незабележима за турците. В Карс са били убити вуйчовците, бабата и дядото на дядо Антраниг. „Бежанците непрекъснато вървяха, без да почиват. Спирахме само няколко пъти в сянката на дърветата. По пътя загубихме много наши роднини. След около месец стигнахме Батуми, където имаше военни казарми. Там подслоняваха бежанците. От тук мнозина заминаха в Англия, но ние останахме в Батуми”, добавя Антраниг Матевосян.
През 1928 г. семейството на Матевосян заминава за Русия и се установява в град Майкоп. „Когато пристигнахме в Русия, аз вече бях пълнолетен и след време се ожених за едно момиче на име Сирануш. Родиха ни се деца. След няколко години, през 1936 г., дойдохме в Армения”, разказва героят на тази история. Той не е успял да получи образование и през целия си живот е работил в сферата на пътното строителство.
След толкова години, когато си спомня за Карс, дядо Антраниг разказва с огромно вълнение за родителите си – земеделците Ардем и Сирануш, за дома им, който останал в ръцете на турците и за животните, които кюрдите са взели пред очите им. „Разбира се, че искам да ни върнат нашите земи, но вече не да мога да отида и да живея там, на възраст съм, няма да мога”, отбелязва Антраниг и подчертава, че цял живот е мечтал поне още веднъж да види дома си в Карс. Но днес това е само една мечта, която няма да се сбъдне. „Човек живее с надежда. Надявам се, че един ден всичко ще бъде добре за нас”, казва той и добавя, че никога не се е доверявал и няма да се довери на турците.
Антраниг Матевосян е пример, че годините му показват само биологичната му възраст – 101. Той продължава да ходи на пазар, да се разхожда из парка, да се занимава с домашните дела. Живее в дома, който е построил със собствените си ръце. Всички в квартала го познават и го уважават. Дядо Антраниг има седем деца. Общия брой на рода му с децата, внуците и правнуците е 70 души.
Снимки: Самвел Беркибекян
