Имало едно време едно малко момче, което си нямало баща. Или по-точно имало, но той бил далече и не си спомнял за него.
Това малко момче имало млада и красива майка, но тя била като някакъв рядък и скъп дар – идвала само от време на време.
Малкото момче си нямало дори дядо, който да му покаже как точно да падат, стават и да се държат мъжете. Дядото, на когото приличал, бил вече на небето; а другият бил баща на бащата, който го бил забравил – и не можело да се очаква от един много далечен баща близък дядо.
Но какво все пак имало малкото момче, може би ще попитате – кого все пак имало? Ще ви кажем. Имало три баби, които да се грижат за него. Едната му била баба по права линия, втората – по съребрена, а третата му била прабаба. Тези три баби били всеки ден неговото семейство.
Един ден малкият Борко (така се казвало момчето) отишъл в гората с една от своите баби и докато си вървял между дърветата, кой знае защо се сетил точно там да попита: „Защо си нямам татко?“. Какво можела да каже бабата, какво да излъже… Казала му, че той си има баща, който е голям и силен, и един ден малкият Борко ще стане като него. „Висок и красив като ей онова борче, виждаш ли го, което, преди да порасне, е било като теб мъничко…“
За майка си малкият Борис не питал често. Но когато му липсвала, правел двойно повече бели. Това бил неговият начин да си отмъсти на околния свят за онези най-важни хора и/или неща, без чието присъствие никой малък човек не може да бъде сигурен, че не са го предали.
Малкият човек си имал и една приятелка, момиченце, което живеело в съседния двор. Момиченцето било щуро и палаво като Борко, и било на неговата възраст. Борко не обичал да гледа детски филмчета, в които героите са момичета. И ако можел да избира пред Цвети (така се казвало момиченцето) и някое момчешко приятелство, сигурно би предпочел момчешкото. Но когато един ден друга негова баба го завела на едно място, където учели децата да танцуват, малкият Борко се хванал здраво за ръчичката на съседската си приятелка, защото само нея познавал сред всички останали деца. Така, както се хващал за присъствието на някоя от бабите си сред непознати, така се хванал и за малката Цвети. Покрай нея се престрашил да затанцува с останалите на една от първите публични сцени в живота си.
После, когато се покланяли, едно по-голямо момче му казало: „Не трябва да се покланяш така, като момичетата. Момчетата го правим по друг начин, не виждаш ли?“. А малкият Борис просто гледал как Цвети се покланя и направил като нея. После му дали детски потури и риза, а на Цвети дали сукманче – и на един празник така, пременени в народни носии, те зарадвали публиката от родители, баби и дядовци. Борко получил награди, почерпили го с торта, а на всичко отгоре сред публиката били не само майката и бащата на Цвети, но и неговата – най-красивата и желана от нечие детско сърце майка…
А после какво станало може би ще попитате? После дошъл понеделник и майка му пак си отишла. И пак се заредили дните, в които неговите баби се редували да му бъдат и баща, и майка; да го учат как да се пази от колите, как да пресича улиците, как да се облича, как да се храни, как да правиш пиш… Той знаел, че поне една от тях винаги ще е край него във всеки миг от деня и нощта, в които едно дете пораства.
Не знаем обаче края на приказката, не можем да я ви доразкажем. Дори основният разказвач не знае какво ще се случи по-нататък. Но ако поне някоя от трите баби на момчето живее достатъчно, за да види как малкият Борис е пораснал като младо борче в гората, тя може би ще му разкаже не тази история, а друга, която не е за деца.
Мариана Христова
