Разпети петък

Поругаван, оплюван, осмиван, предаден, изоставен. Всичко това е изпитал БОГ. Всичко е  получил, до последната капка от „народната любов”. Колко е разбираемо. Колко по човешки, нечовешки са постъпили с Него. Всеки се е стремял да се разграничи от Него. Отричали са се от Него. Правели са се, че не Го познават. Криели са се, бягали са, по-далеч от Него. Да не би по някакъв начин някой да си спомни, че са имали нещо общо, някакви допирни точки. Да не би Неговото нещастие да се прехвърли и на тях. Страхът за собствените им кожи може да бъде усетен и днес, след хиляди години, още смърди този техен страх. Жалкото им желание да се разграничат, да се скрият, да спасят себе си.

Боже! Нищо не се променило. И днес е същото. От Теб са се отричали и Теб са изоставяли, та какво остава за обикновените хора. До вчера обичани и уважавани, днес оплювани, осмивани, обругавани. И пак същото, най-близките се срамуват, страхуват се, бягат, ще си счупят краката. Ще забравят кой си, ще забравят дори кои са те самите. Само и само да продължат да живуркат. Да дишат, да тъпчат ненаситните си търбуси. Да оцелеят. На всичко са готови, ще се включат в общия хор на обвинителите, ще крещят с цяло гърло обиди и хули срещу теб. Други ще се наврат в дупките си, ще изключат телефоните си, ще изключат душите си, сърцата си. Ще потърсят и ще намерят за себе си основателни причини за това, че са те изоставили и ти, ти ще си виновен. Ти си виновен пред тях, предателите, защото не си победил враговете. Защото си се оказал слаб и си допуснал те да победят. Да те вържат, да те бият, да ти се присмиват, да те оплюват. Сам си си виновен. Е, ако беше останал непобедим, силен, щяха да ти се кланят, да ти ръкопляскат, да викат „Осанна!“. Но сега ти си слаб. Така, че – „Разпни го!“ И колкото по-бързо те разпнат, толкова по-добре за тях, по-бързо ще се отърват от теб и опасността за себе си.

…Отрекли се били, изоставили Го, предали  Го. Боже, колко са слепи и малки, та те предават себе си, отричат се от себе си, изоставят себе си. Не Теб. Себе си обричат. И нищо, ама нищичко не се е променило, хиляди години все едно и също. Дава им се възможност да израснат, да спасят себе си, да намерят себе си. И нищо, хиляди години малодушието продължава. Слабостта побеждава. Нагаждачество и хамелеонщина. А иначе чакат, чакат да възкръснеш, да стане чудо, за да се присламчат отново под крилото на силния. Да застанат редом с победителя и да крещят – „Осанна!“ Чакат да бъдат смели, само че не могат сами, имат нужда от чудо. Имат нужда някой друг да изкупи греховете им. Някой друг да се пребори за тяхното щастие. Някой друг да страда, да рискува, да даде живота си за тях. За хамелеоните, за ту любещи, ту мразещи човеци-нечовеци. Когато както им изнася.

Господи, Ти си мъдър, разбираш ги Ти тия работи и за това им прощаваш. А те на това и разчитат. За какво им е да се променят. Все ще се намери кой да води битките вместо тях . И ще им се прости за греховете, за малодушието, за предателството. Нищо , че предават себе си и собствените си деца. Ще им се прости.

.

Ивайло Зартов,

22 април 2011 г.

––––––––––––––––––––––

.

Редакционен послеслов:

Преди няколко дни близките на автора на този текст Ивайло Зартов (осъден на 9 години за „безстопанственост“ като управител на частна фирма, за която пет пъти – два пъти в Окръжен съд – Бургас, два пъти в Апелативен съд – Бургас и веднъж – във Върховния касационен съд, българското „правосъдие“ отказва да направи финансова ревизия) са получили очакван от тях от месец отговор от кантората на адвокат Михаил Екимджиев, във връзка с отправена от Зартов молба към Екимджиев за защита в Страсбург. Близките на г-н Зартов са получили отказ, като екипът на Екимджиев е изразил съжаление от човешка гледна точка затова, че не намирал законов начин да помогне на Ивайло Зартов чрез Международния съд в Страсбург. Близките и приятелите на Ивайло са отчаяни.

Не е ясно защо екипът на Екимджиев е отказал да защити г-н Зартов, при условие, че в неговия случай е нарушен чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), който касае правото на справедлив процес. (Чл.6 от ЕКЗПЧОС гарантира правото на справедлив съдебен процес в граждански и наказателни дела, както и при административно-правните производства. Този член е една от най-важните разпоредби на Конвенцията. Именно правото на справедлив и публичен съдебен процес е гаранция за защитата на всички останали права и свободи, регламентирани от  тази Конвенция.)

Във всеки случай Михаил Екимджиев и неговият екип не са първите, отказали помощ за защита на човешки права. Преди две-три години – още когато тече сагата с делото срещу г-н Зартов по различни инстанция – той се обръща към Българския хелзинкски комитет с молба да получи помощ от тази известна правозащитна? организация, поради нарушаване на човешките му права. От Хелзинксия комитет му отговарят, че случаят не ги касае, понеже не ставало въпрос за нарушени човешки права на гражданин от малцинствата…

Ще се намери ли истински правозащитник в България, който да не се интересува само от големината на хонорара си или от скудоумна „политическа коректност“, и да помогне за това българският и европейски гражданин Ивайло Зартов да не лежи в европейска уж, Божем, България, 9 години в затвора поради това, че не е имал право на справедлив процес? И не само, че не е получил това право, но и при неговото нарушаване от страна на български „право“съдници, не може да разчита на никаква правна защита и от български „право“защитници.