Имам едни приятели зевзеци. С тях все си правим разни закачки. Например, както си ходим по улицата, и изведнъж да се провикнем: – Иване! – или – Петре! Или някое друго по-известно име. Провикваме се и гледаме реакцията на хората. Колко ще се обърнат, колко човека ще си познаят името, какво ще направят и така… Забавляваме се.
Случи ми се, че бях на гости в столицата. Ходя си аз по центъра, зяпам насам-натам и реших да изпробвам нашата си закачка. Ама то в София коли, трамваи, автобуси, тълпи от хора, страшен шум. И да викна, никой няма да ме чуе. Гледам сградата на ЦУМ, помислих да вляза вътре и да експериментирам. Малко по-нагоре, след една много хубава църква видях друга огромна сграда. От двете й страни каменни лъвове я пазят. Много сериозно здание. Викам си, я да вляза, да видя вътре как е. Леле, а там всичко в мрамор. Огромни пространства, високи тавани, разкошни вътрешни стълбища. Настръхнах. Каква ли акустика ще има? Тъкмо щях да кресна някое име и се спрях. Рекох си, я първо да направя проба все пак как се чува. И пробвах:
– Ееей, дрисльовци! – викнах аз, колкото ми глас държи. Все едно камбани ме удариха в главата. Като тресна, като се понесе това… дрис-льов-ци…..
Удряше се в тавана, тичаше по стълбите, върна се обратно в огромното фоайе и пак се удари. Страхотия. Много ми хареса как се чува! Както си се радвах, гледам отвсякъде започнаха да се събират хора. Ама много странно облечени. Като за маскарад ли, за театър ли някакъв…? Наметнали алени пелерини, други пък с черни пелерини. Изскачат от всички врати, тичат по стълбите. Оглеждат се, въртят глави, пулят се. Много ме досмеша…
– – Кой извика „дрисльовци”? Кой беше? – почнаха да се питат едни други пременените.
Не очаквах такъв ефект. Наистина се изненадах колко много хора откликнаха на това име.
– – Аз, аз бях… Исках да… – не успях да довърша обяснението си.
Около мен се появиха много любезни господа в униформи. Щракнаха ми едни много красиви гривни на ръцете и ме понесоха. Грижовно ме поставиха в лека кола с буркан на капака и ме откараха на едно сигурно място. Настаниха ме в малка стаичка, с малко прозорче с дебели решетки против крадци. Всички са много внимателни. Хранят ме три пъти на ден. Добре съм си. Само дето малко ми липсват приятелите зевзеци. От десетина години не съм ги виждал. И така и не разбрах коя беше онази сграда с дрисльовците.
Ивайло Зартов,
8 май 2013 г.
