Аплодираме главния прокурор, защото спазва закона. Даваме ли си сметка, че сам по себе си този факт е диагноза за тежък дефект на общественото устройство в България
Еми Барух, „Дойче веле„
Възторгът, с който се посреща обстоятелството, че главният прокурор на България в момента си върши работата, е небивал. И в това има нещо силно смущаващо. Колкото по-бурни са аплодисментите, толкова по-ярък става контрастът между онова, което сме очаквали до вчера, и онова, което наблюдаваме днес; толкова по-убийствено е признанието, че падението, до което сме се докарали, е достигнало невиждани низини; че всички ние сме по някакъв начин виновно оплетени върху тази територия, обсебена от подлост, престъпност, поквара и безпринципност. Защото държава все още няма.
Държава няма и да има, докато държавници и институции, „интелектуалци“ и медиатори, съдии и журналисти продължават да танцуват около пилона на властовите видения, докато всички те функционират в зависимост от конфигурацията на силите, а не от гледна точка на правото, реда и закона.
Нещо гнило
Аплодираме Цацаров. Има защо! И в това е парадоксът – аплодираме го, защото спазва закона. Даваме ли си сметка, че сам по себе си този факт е диагноза за тежък дефект на общественото устройство в България, за злокачествен разпад на социалната тъкан?
Аплодираме Цацаров. И в същото време изчисляваме – той от кой отбор е сега? С кого играе? С Плевнелиев? Ама нали до вчера играеше с Борисов и Цветанов? А служебният премиер Марин Райков от кои е – от „добрите“ или от „лошите“? Цацаров вчера беше „там“, а сега е „тук“. Утре къде ще бъде? Такива са стереотипите, в които мислим себе си. И това не е от вчера.
От „вчера“ ГЕРБ не е на власт. И се случиха знаменателни обрати:
– Вчера Висшият съдебен съвет стана смел: прие декларация, с която подкрепя работата и действията на прокуратурата в последния месец. А същите тези хора (докато ГЕРБ беше на власт) отказаха да се занимават със съдържанието на позорния разговор в дома на Борисов, уронващ авторитета на съдебната власт. Аргументът: за да не се превръщали в Народен съд.
– Вчера Административният съд във Варна се осмели да върне в кметския кабинет Христо Бозов, отстранен (най-вероятно) заради удобството на тоталната власт на ГЕРБ в града.
– Вчера прокуратурата подкрепи жалбата на Мирослава Тодорова срещу дисциплинарното й уволнение от Висшия съдебен съвет. Докато и за юридически неграмотния наблюдател беше ясно, че Мирослава Тодорова бе „уволнена показно“ от бившия вътрешен министър заради критиките й срещу неговата безогледна намеса в работата на правосъдието, юридически грамотни магистрати (докато ГЕРБ беше на власт) не успяха да разпознаят политическата поръчка в случая.
Вчера Сотир Цацаров каза: „Ако някой си е мислил, че прокуратурата ще е само пасивен наблюдател, е сбъркал човека!“ Днес въпросът е кои механизми са били задействани, за да се случи тази еволюция. Защото само до онзи ден една от смущаващите характеристики на държавното обвинение беше именно пасивността. По-точно – селективността.
Накъде вее „вятърът на промяната“?
Помним:
Сотир Цацаров застана на неясна дистанция от досието „Буда“;
не се заинтересува от загадките около професионалната кариера на Младен Георгиев, който от служител на МВР, уволнен заради връзки с криминални структури, стана главен секретар на ДАНС;
отказа да се занимава със злоупотребата с власт, извършена от бившия премиер Бойко Борисов (случая „Мишо Бирата“) и от зам. градския прокурор Роман Василев (случая Н. Цонев).
Този неизчерпателен списък с бездействия обосновават въпроса: кога сме „сбъркали човека“? И защо?
Възторгът, с който се посреща обстоятелството, че главният прокурор на България в момента си върши работата, е небивал. Аплодираме го. Има защо! И в това е парадоксът – аплодираме го, защото спазва закона.
