Шок ли? Ужас ли? Напротив, напълно закономерно синьо-червеният, синьо-безцветният Орешарски назначи за шеф на ДАНС Делян Пеевски. Защо пък не? Трябва да му върне жеста – че кой назначи Орешарски? А и Пеевски е бил някога следовател. Това, че е собственик на медийна група, която обслужваше предходните артисти от ГЕРБ, че е собственик на Булгартабак, и на още Бог знае какво, не му пречи. Даже ще му е от помощ. ДАНС ще бъде медийно причесвана, а и контрабандата на цигари ще се легитимира. Така няма да има нужда да се борим срещу нея. Освен това Делян не е някаква си там Калинка с фалшива диплома. Самото контраразузнаване тръпне с него да се заеме такъв специалист, като Пеевски.
Кое ни учудва? Пожарникар управляваше България. Преди него се упражняваше в същото човек без нито един ден трудов стаж извън партията си. Е, след като Бойко и Сергей получиха аплодисменти и се намери кой да гласува за тях, сега за някакво си контраразузнаване ли ще се опъваме?
Назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС провокира инициативността на българските граждани. Веднага за министър на земеделието е подал документи бай Иван. Според него самия, той е идеален кандидат – някога имал овце. Баба Христина, която редовно ходи до аптеката да си купува лекарства, е готова да стане министър на здравеопазването. Дългогодишният шофьор на такси Митко се е цанил за транспортното министерство. Бивш чейнчаджия от Магурата се вижда като вожд на икономиката, енергетиката и още там, каквото му дадат.
Има и още много други кандидатури за високи постове в държавата Абсурдистан. Всички до един се кълнат, че имат воля. И обясняват – тази думичка „воля” били я взели на заем от Сергей Станишев. Той бил изтъквал това, като най-важно. Дори редовите членове и членки на столетницата недоумяват как така Делян Пеевски ще гарантира държавността и върховенството на закона. Сергей обаче се кълне в Делян, той имал волята… Неизбежно възникват няколко отговора:
Станишев глупак ли е или е само нагъл? Или и двете? Има ли разлика в наглостта между Сергей, Бойко, или която и да е от другите надуваеми кукли, набедени за политици? Останаха ли в България балъци, които да не разбират, че шайката от олигарси и местни феодали режисират 24-годишния геноцид? Все още ли има аплодиращи театъра на зависимите и корумпирани магистрати и политици?
Нима не е ясно – нито един кукловод, нито една кукла, участвали в 24-годишното разграбване на България, не бива да бъде допускан до властта. Нима не разбрахме, че мечтаните справедливост и възмездие можем да наложим само от улицата? Митингите няма да свършат цялата работа. Мафията не се трогва от съпротива на парче. Трябват палаткови лагери, хиляди български граждани да окупират улиците и тротоарите пред Министерски съвет, пред парламента и други подобни сгради, напълнени със слуги на олигархията. Необходима е гражданска окупация. Нищо друго няма да бъде ефективно. Гнусните наглеци няма сами да се самоарестуват, саморазследват и самоосъдят. Това е ясно. Нима искаме още 24 години да ни лъжат и грабят?
Опа, Делян Пеевски нямало да бъде шеф на ДАНС! Ти да видиш! И какво от това? С това ли ще се ограничим, до тук ли ще спрем? Назначаването на Пеевски може да ни изкара по улиците. Сметките за ток – могат. А тези, които са виновни и за двете неща си ги търпим. Нека Златев, Божков, Гергов, Минев… и слугите им политици и магистрати експериментират с нас. Нека ни пият кръвта още 24 години. Някой ден пак ще излезем на улицата, заради някоя сметка или назначение. Нима не е ясно, че както и да се казва шефът на ДАНС, той все ще е Пеевски?
Ивайло Зартов,
16 юни 2013 г.
Малко тъжната равносметка на журналистката Катрин Бинбашиева
За първи път в живота си произнасям думите „обичам българите“. Срещнах ги на площада. Наблюдавах ги и исках да прегърна всеки от тях.
Видях, че чипът на тези хора е твърде качествен и може да се роди програма, която да изчисти коварните вируси, нападнали крехката ни система. Къде бяха тези прекрасни хора през всичките години? Отново ли се намерихме?
И бързо през спомените ми премина преходът – тоест животът ми, върху който печат сложи цялото постдиктаторско управление – от първия голям син митинг до днес.
Тогава бях бременна с първото си дете, тичах по площадите с шеметната страст на бунтаря. На онзи незабравим митинг на Орлов мост хората направиха шпалир и ме изведоха с полиция, защото множеството, погълнато от общата еуфория започна да ме притиска.
Тогава възрастен господин, завърнал се след 45 годишна емиграция от Америка , каза: „Е, моето момиче, за съжаление нашият живот мина, вие ще живеете свободно, но вашите деца ще видят истинската промяна“.
Тази фраза някак ме жегна и от позицията на двайсетте си години казах: „О, но ние сме толкова млади и също ще се радваме на „друго“ време“. 23 години оттогава. Господинът вече не е жив, а аз не толкова млада. Почтеност, морал, духовност са все още изначалните неща, които целим. 23 години от онзи невероятен митинг.
Сега гледам с гордост порасналото си дете, на площада, търсещо своята справедливост. С нашия оптимизъм, с нашите мечти.
А в душата ми е някак горчиво. Изгаря ме едно неопределено чувство за нещо недобре свършено. Моят син изрича същите думи, протестира срещу същия тип политици, иска същата справедливост. И се питам: какво се случи. Не съм изненадана и не трябва да съм неподготвена за тези лични проникновения. И въпреки всичко в главата ми бръмчи въпросът: какво пропиляхме.
Участвах във всички процеси на прехода. Семейството ми не бе просто негов наблюдател. Имахме позиция, палехме се, вълнувахме се, говорехме, убеждавахме приятели и познати, търсехме съмишленици, винаги гласувахме, не се примирявахме. А ето ни отново в началната точка.
Не искам да се нарека изгубено поколение. И не мисля да бъда „изгубено поколение“. Тази позиция някак не ми е присъща. Ние също имахме своята борба. Държахме се цивилизовано, използвахме позволени и законни средства. Имахме своите идоли и ги подкрепяхме. И за разлика от много познати, мога да кажа, че някои от тях твърдо не ме разочароваха. Все още вярвам в тях. Затова с категорична убеденост гласувах, както съм правила винаги до сега.
Но да се върна към личната ми ретроспекция. Понеже мисля, че нашето поколение все още има шанс да нарече себе си „неизгубеното поколение“. И понеже наблюдавам развитието на нещата, изпитвам дълбоки страхове от възможното повторение. Искам ясно да кажа – подкрепям всеки човешки диалог, цивилизовано поведение и джентълменски стил. Почтените средства са задължителни!
Но моля ви… Нека не забравяме, че в сивата обител, макар и днес без петолъчка на върха й, стоят професионалисти. Професионалисти в превземането на властта, в печеленето на избори, в манипулацията , в интригата, в жестокостта. Там стоят коварни, подли и алчни хора, чийто партиен бастион здраво държи гръбнака им изправен. Там стоят не прагматици, а материалисти. Срещу тях трябва твърдост и огромна сила. Не физическа. Трябва изключителна морална сила.
Лозунгите и освиркванията, мекият протест – това са все средства на „плавния“ преход. Изящната лексика, на прочути и не чак толкова интелектуалци, е възхитителна, но често безполезна. С риск да обидя някого ще кажа, че наблягането върху красиво формулирани изречения с банално съдържание е вече изхабена реторика, до ужас позната.
Трябва да се преформулира съдържанието. Необходима е ясна мисъл, подкрепена с ясни послания. Няма нужда от констатации, а от конкретни действия и добре формулирани искания.
Днес трябват хора със силен характер, воля, твърдост, решителност. Разбира се, с точна стратегия. И най-вече с голямо сърце.
–––––––
*Катрин Бинбашиева е дългогодишен журналист, работила е в БНТ, ТВ7, собственик на продуцентска къща „Медиа партнер“.