Калина Андорова, „Деконструкция“, БНР
.
Парите са фанатична мотивация.Те така явно прозират при нареждането на новия кабинет, че на човек му става неудобно. Имаме управляващ елит, който прави срещите си на тъмно, и разпарчетосва властта като баница, за едните това парче, за другите – онова. Всичко е разпределено до милиметри, всичко е платено до стотинка, всичко ще бъде върнато многократно.
Всъщност е умилително да наблюдава човек изиграването на политическия театър за кой ли път. В цялата схема БСП си направи дребните сметки, но някак подмина главното уравнение: наистина ли е социалистическа партия? Какво става напоследък вътре в тази партия? И дали решенията, които тази партия взима, не са един брутален пъзел от договорки между олигархични кръгове и семейни кръгове.
БСП говореше за силен ляв завой по време на предизборната си кампания, обаче няма никакво намерение да свива вляво.
БСП говореше, че ще строи „Белене”, обаче няма да посмее да направи нищо друго, освен да се „направи”, че уж започва подход към проекта, да поднови проучванията и размислите и това ще е поредния камуфлаж, по който ще продължат да изтичат парите на данъкоплатците.
БСП винаги е говорила едно пред електората си, а е вършила съвсем друго.
Бих поставила под съмнение въпроса, ако протестите срещу ГМО и шистовия газ се бяха случили при правителство на БСП, дали тази партия щеше да има смелостта да наложи мораториум или тъкмо обратното, щеше да приклекне пред външния политико-корпоративистки натиск. БСП, в стремежа си да се еманципира от миналото си, често залита в обратната крайност, готова е на абсолютно всичко, за да не я обвинят в социално разхищение, русофилство, в наличие на кадри от ДС, в прокарване интересите на руската пета колона или пък в накърняване интересите на западните ни партньори и пр. В резултат на това БСП по нищо не се различава от всички останали партии, освен че има комплекс от миналото си.
Но изкривяването на лявото пространство в България не е свързано само с идеологическата еманципация на БСП, но и с увеличаващия се ужас на кадровото гето. В страната на евтиния капитализъм лицата, които говорят от името на партията, е достатъчно да могат да пищят по медиите. Метастаза от придворни се образува около партийния шеф, натрупва се около трона му, задушава го и му създава невярна представа за безсмъртие. Така политическият шеф окончателно се откъсва от електората си, слуша само своя „двор” и клакьорите, които го заобикалят, които го обслужват, които му носят дял от парите и разбира се го дезинформират. Класическа форма на постепенно оглупяване на властта и на загубване на всякаква връзка с действителността. Докато социалната плът на електората дълбоко се наранява, Величието (на шефа) е отдалечено от виковете на болка. А да управляваш добре, партия или държава, означава да чуваш и разбираш недоволството, преди то да се е превърнало в оглушителен вой по кабинетите и по улиците. Преди да се е превърнало в разпад на собственото ти политическо тяло.
Апаратните игри за запазване на поста са умение, което безспорно удължава живота, но употребата им на всяка цена издава политическо бездарие на лидерството и харизмата. Когато става дума за власт изобщо, идеалното описание е направено от Уди Алън: „Диктатурата ти затваря устата. Демокрацията – само си приказваш.” Във властови организации, каквито са партиите, принципът е същият. Там, където ръководството се избира „демократично”, не става с разговори по форуми, пленуми и събрания, защото властта никога не се дава, тя се взима. Иначе работата е „само си приказваш”.
И накрая. Колкото и от десницата да се опитват да нарекат правителството на Орешарски левичарско, то не е такова. То е хибрид от интересите на няколко групи. Механичен сбор на хора, събрани около един общ бюфет. Свързва ги храната, а не разговорът.
Източник: Аvtorski.pogled.info
