Милена Нейкова, „Гласове“
.
През есента на миналата година „Гласове“ пусна серия от интервюта с неповторимата българска актриса Жана Стоянович, която си отиде. Публикуваме ги отново, за да си припомним нейния уникален глас – пише в. „Гласове“.
Актрисата Жана Стоянович е сестра на покойния кинокритик Иван Стоянович. Дядо им, също Иван Стоянович – Аджелето, е голям български революционер и общественик, съратник на Захарий Стоянов, според Симеон Радев един от „авторите на Съединението“. Един разказ на Жана за фамилия Стоянович.
Най-прекрасното детство, което можеш да си представиш, беше моето.
Ние бяхме много голяма фамилия. Баща ми е единствен син от втория брак на баща си. Но имаше две сестри от първия брак, с които много се обичаше. И все пак ние никога не сме били толкова близки, така както бяхме с мамините сестри, нашите лели. Аз и брат ми Иван бяхме децата на цялата къща. Всеки обед, всяка вечер, сядахме седем души на масата, няма отсъствие – баба Жана, дядо, брат им чичо Сава, мама, татко и ние, децата. Там където сега е хола на Ани (Бакалова), където е пианото, там беше столовата. Имаше десет много красиви стола. Там се свиреше на пиано, а баща ми свиреше на цигулка. Имахме божествени, грамааадни килими.
Но вече единственият човек от фамилията, който помни дядо (Иван Стоянович – Аджелето) съм аз. Бил е втори мъж на баба Мария. Когато се срещнали, тя била вдовица с три деца. Много хубаво са живели, но рано е умряла. Била е страхотна картаджийка, аз на нея съм се метнала.
Малката Жана с дядо си Иван (вляво)
Дядо беше сладкодумен, но не беше много разговорлив,
строг човек, много особен. „Тамада“, дето викат руснаците. Ако дядо се прибере в два часа, в два се обядва. Когато дядо седне на масата, тогава сядаме всички. Абсолютен патриархат! С неговото презрение се ползваше чичо ни Сава, по-малкият му брат, който обичаше да попийва. Той беше полковник, уволнен от Фердинанд. Защото на някакъв парад на Богоявление било ужасно студено, а този дръвник Фердинанд закъснял да приеме парада. И един от войниците на чичо Сава припаднал от студ. Той толкава се ядосал, че си обърнал коня и върнал ескадрона. И моментално Фердинанд го уволнил. И казваха нашите, че след това се пропил.
Но никога не съм срещала по-симпатичен пияница от чичо Сава.
полк. Сава Стоянович на Южния фронт, 1918 г.
На първия етаж на тази къща бяха салоните, столовата и огромна кухня. А на втория етаж имахме огромна баня и пет спални с общ хол. В едната, разбира се, беше чичо ми Сава. Той ставаше сутрин, не го усещахме кога, и тръгваше да се разхожда. Това вече много по-късно съм научила, че маршрутът му бил от Семинарията до „Хладна почивка”, кръчма на мястото на сегашното кино „Одеон”. Спирал от кръчма в кръчма. Само червено вино пиеше и се прибираше на обяд абсолютно готов. Беше толкова тих, никога никакви пиянски глупости. Мълчеше си и се усмихваше. Като стар воин, той не даваше да му се сменя чинията.
В джоба си абсолютно винаги имаше суха чушка и чесън,
които си надробяваше със страхотното презрение на дядо ми Иван. Никога обаче не му се подчини. Докато сестра му, баба Жана, много го обичаше и много го бранеше. Чичо Сава беше сух като листо, страшно слаб. И когато отивахме в Костенец, където имаше обществена баня, се къпеше всеки ден. Ама ние отивахме края на май и седяхме там до октомври. И от октомври до май той не се къпеше. Не е известно защо. Беше страхотно спретнат на външен вид, но не се къпеше между май и октомври. Всеки петък, виждам го стола, който беше пред неговата стая, бяха наредени чорапи, гащи, чисто бельо от леля Жана, така й викахме на баба Жана. Чичо Сава имаше зрение като на орел. Знаеше френски, немски и руски перфектно. И четеше например Гьоте и Гогол в оригинал. Много обичаше да сяда в градинката на „Седмочисленици“ на една пейка и четеше без очила. Такъв чешит. Имал е любима, която баба ми Жана не е одобрявала. И го била оскърбила толкова, че той не се оженил. И тя не била на себе си от угризения, че му е объркала живота.
Чичо Сава умря най-млад от тримата, само на 88 г., и то поради тихото си пиянството,
както казваше брат ми Иван.
Тези три деца – Иван, Жана и Сава загубват родителите си много рано. Заклани са от турците пред очите им. Когато гори Стара Загора, те остават без покрив и бягат. Години по-късно дядо издържа леля Жана в Швейцария, за да завърши френска филология. И тя се връща на 22 г. и става учителка по френски. Със заплатата си от Първа девическа е построила тази къща. Какви времена! Тя купува мястото и построява тази къща „от а до ь – голям” и я пише на името на баща ми. Обожаваше го. Въпреки че всички й казвахме „леля“, тя си е нашата баба. И баща ми много я обичаше.
Жана Стоянович, сестра на Аджелето
Беше много проклета, справедлива и толкова безпомощна. Когато вече беше много остаряла, беше много смешно, защото имаше ученички, които я обожаваха и искаха да идват да я виждат. И баба Жана казваше на татко: Кажи им да дойдат, а баща ми й отговаряше: Не могат вече, много са стари, трудно ходят. И така се смеехме.
Леля Жана живя до 101 г. И страхотно празненство й направиха нашите. Аз се върнах за юбилея. И две седмици след това я тресна склерозата. Но до сто и една беше абсолютно с ума си. Оттогава е историята с прословутата телеграма. Аз бях вече разпределена в Бургас, актриса, и един ден получавам телеграма от брат ми:
Колкото и да е невероятно, леля Жана умря.
Забрави се да живее бе. Ама знаеш ли, тя се разболя от рак, гориха я, кой знае с какви варварски методи я лекуваха, стопиха й костите, но тя се възстанови и ходеше. Страхотна жена! Първото й име, по турско, е било Джанна. След това се обръща на Жана. Затова и аз съм Жана.
И с дядо много съм общувала. Мразеше Фердинад, казваше, че е зъл човек. Помня дори къде седеше, когато разказваше колко мръсен и проклет човек е бил. Освен това казваше, че Фердинад е ужасен баща, че тероризира цялото семейство, Борис особено. Единствената, която е смеела малко да му противоречи, е била Евдокия. И Кирил, разбира се, на когото абсолютно му е дремело на капата. И всичко това се доказва от живота му след това. Но Борис е бил толкова потискан от баща си. И е мразел баща си. Това съм чувала от дядо. Например, когато Фердинад абдикира и си отива в Кобург, става някакво събитие в България, на което той трябва да присъства. И Борис изпраща дядо ми да каже на Фердинанд, че не го иска тук. Той никога не се връща в България, защото синът му не го е пуска. Дали това е омраза или отчуждение, аз не знам.
Но дядо извънредно много обичаше Борис и Борис обичаше много дядо.
И много често идваше тук при него, но сам. Разбира се, идваха и с Кирил и гуляи страхотни ставаха тук. Но не помня много, защото ние децата бяхме в пълна изолация и зяпахме горе от стълбите.
Има една много интересна история с дядо. Те са били много скарани с Каравелов. А са били много близки приятели със Захарий.
Ръководството на Българския таен революционен комитет за Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Изправеният е Иван Стоянович – Аджелето. Вдясно, с бележник и писалка в ръце, е Захарий Стоянов
Захарий Стоянов е бил със страхотно избухлив характер, дядо казваше „темпераментен”.
По това време, когато дядо е директор на пощите, Екатерина Каравелова, жената на Каравелов, е имала любовник в Русе, който се е казвал Олимпи Панов. Този Олимпи бил офицер, красавец голям. И имали кореспонденция най-величава. И Захарий искал да изложи Каравелов и Караверловица, защото всички казвали, че всъщност министър е бил КаравеловА , тя е била страхотния характер. Много я мразеха. Била е много лоша, но и умна е била, с държавническо мислене. И тогава Захарий казал на дядо да отварят писмата на Катя и Олимпи и да изложат Каравелов като рогоносец. И дядо категорично отказал. И се скарват смъртно. И се сбиват. И повече не се поглеждат. Но дядо не разрешава да отворят писмата. Въпреки всичко, дядо много обичаше Захарий, много му беше в душата.
Друг скъп на сърцето му беше Симеон Радев, който идваше всяка сутрин у нас.
През лятото винаги седяха на долната тераса. Беше прекрасен човек! Колко съм седяла на коленете на чичо ми Симон, така му викахме всички. Имаше и един ген. Стоянов, който живееше на ъгъла на „Хан Крум” и „Патриарха”. Там има още една малка къща, много хубава. Те бяха две сестри и един брат, който имаше висока длъжност, но изчезна след 9 септември, не знам къде.
Двете сестри бяха придворни дами, Вера и Надя. Познавахме се с още две сестри, пак придворни дами. Бяха известни като като сестрите Петрови – Чумакови. Ген. Стоянов беше бивш адютант на Фердинад. Беше ужасно красив човек и много представителен. Той също идваше всяка сутрин. И ако чичо Симон е дошъл по-рано, поздравяваха се и отиваха право в кухнята, за да видят какво готвим. Генералът отваряше всички капаци, а чичо Симон вървеше след него, гледа и той и казва: Това е много невъзпитано, генерале. Но зяпа и той. Толкова бяха сладки.
Симеон Радев беше изключително мил, кротък и тих човек.
С много тих говор и много сладкодумен. Много се обичаха с дядо. И са имали много душеспасителни разговори, на които ние не сме присъствали. Говоря ти за годините малко преди и след 1944 г.
Дядо беше много философ човек. Но не можа да понесе мисълта, че баща ми е в затвора.
Когато го арестуваха, дядо беше потресен.
Защото той знаеше, че няма за какво да го арестуват. Както и се оказа. Една – две седмици след 9-ти дойдоха и го прибраха. След това се върнаха с камион. Беше ужасно. И събраха мебелите от целия долен етаж. Такива красиви мебели имаше долу. Всичко, килими, кресла, канапета, само рояла не можаха да вдигнат. Дядо не излезе от стаята си на втория етаж. Оголиха, ошушкаха всичко. После викаха да разпитват и Марийка, която беше слугиня при нас: Кой е идвал, какво е чула? И тя като се връщаше, само повтаряше: Г-жа Бинка, на нашите мебели съм седяла, на нашите мебели съм седяла!
Домът на фамилия Стоянович на бул. „Патриарх Евтимий“ в Сафия
Горкият ми баща… Беше първо в дворцовия процес, дворцовата камарила, нали така ги наричаха. Те са идвали наистина много тук, ние сме ходили много в двореца, но близкият човек беше дядо ми, а не баща ми. Но дядо вече беше 90 и кусур годишен и предполагам, че затова не са го закачали.
Но баща ми го въртяха, пребиваха, така и не можаха да намерят нищо
и го преместиха в най-страшния процес за Гестаповци. Колко страшно! Но и там не можаха да намерят нищо. И накрая го тикнаха в стопански ли, не знам какъв процес, защото той беше много голям специалист по тютюните. Беше голям шеф в германската фирма за тютюн „Реемсма”, която и днес съществува.
И тогава се случи чудо някакво! Спасява го един човек, но за това аз и до ден днешен не мога да разкажа.
Когато се върна от затвора, нямаше работа, разбира се, и стана хамалин на гара Искър.
През деня пренасяше галоши, връщаше се каталясал, изкъпваше се и свиреше на цигулка. Беше прекрасен баща ми. Свиреха двамата с мама, тя по-лошо, той с цигулка, тя на пианото. Ах, как ги мразехме с Иван. Как ни беше омръзнала тази цигулка. И така беше всяка вечер, ако не излизаха. Защото те много ходеха по театри, по концерти.
Родителите на Жана, Бина и Петър Стоянович
И знаеш ли, дядо и баба Жана имаха големи пенсии, плюс заплатата на татко от галошите, всичко това се внасяше в една дървена кутия, досега си я спомням. Да съм взела един лев оттам? Никога! Можех всеки ден да си взимам колкото си поискам. Така се живееше тогава. Разбира се и мама започна да работи страхотно. Тя завърши след 9 септември и руска филология и стана учителка по руски. Тръгна първо по читалища, работеше много, като луда плетеше.
У нас вече живееха руснаци. Но много са ни помагали. Господ да им дава здраве, ако са още живи.
Когато татко се прибра от затвора, нито една дума не си казаха с дядо. Само се прегърнаха.
Претрепан, прозрачен, така беше отслабнал. Има неща, които цял живот не можеш да забравиш. Но винаги, винаги куфарчето, приготвено с дрехите, го чакаше за лагера.
Една вечер се звъни на вратата. И мама ни жива, ни умряла отива да отвори вратата, а ние с Иван отзад надничаме. Двама души цивилни, търсят баща ни. Тя ги покани и вътре да разговарят. Какво се оказа? Какво нещо е света… Това бяха двама, разбира се куки, от тютюневия монопол. И обясняват, че в България е пристигнал най-големият шеф на „Реемсма” г-н Венкел, когото баща ми, разбира се, познава много добре. И те казват на баща ми, че Венкел е казал, че без Стоянович няма да седне да преговаря, че това е специалиста, който го интересува. А от това зависи бюджета на страната тогава.
Ако мислиш, че сме се зарадвали? Никак. Защото знаехме, че Венкел ще стои няколко дни, а после баща ни ще отиде в Белене. Хубаво, обаче те сключват добри договори и след два дни баща ми беше инспектор. От галошите! Какво нещо е живота. И като започна една работа. Баща ми да пътува в чужбина? Разбира се, имаше един човек, който винаги пътуваше с него. И знаеш ли какви
приятели станаха след това тримата, с човека, който го спаси от Народния съд.
Още съществуваше „Стадион”, кръчмата, там си пиеха тримата. Три-четири години беше на този пост, докато изучи хора и го разкараха.
И стана касиер в една кооперация за поправка на котлони, милият ми баща! Беше предоволен. Само да го оставят на мира. С цигулчицата и мама… Пееше прекрасно. И мама пееше прекрасно. Но пред нас нищо не се говореше. Пазеха ни много.
И трябва да ти кажа, че младостта е нещо страхотно!
Когато беше прибран в полицията на Лъвов мост, докато разберем къде се намира, как плачеше мама, и рускините плачеха с нея. Но отиваше, разбира се, първа, миличката мама, в пет сутринта, в 6 и половина отиваше Иван, в 8 отивах аз до 9 и половина и после смяната продължава, ако до обяд, дай Боже, успеем да му предадем колет.
Когато аз се върна от „дежурство” от затвора – здравей живот!
Танци – манци до зори! Каква любов въртяхме! Младост!
Разбира се, много помагах в къщи, защото мама изнемогваше. Колко бяхме бедни. Един пълен месец сме яли само фасул. Фасул и вода. Да не видя фасул до ден днешен. Не мога да понасям. Глад, направо глад. И кого да храниш? Марийка ли, слугинята? Как съм търкала паркета, а мама стана слугиня на руснаците. Така научихме руския. Дванайсет години сме живели с тези руснаци, но всички се случиха добри хора. Две години от тях бяха грузинци, прекрасни бяха. Бина Христафоровна, така казваха на мама.
Дядото на Жана, Иван Стоянович – Аджелето като пълномощен министър в Будапеща, 1917 г.
Дядо много ни говореше за почтеността. И че политиката е най-мръсното нещо в света.
Запомнила съм от него, че да казваш истината често е много болезнено, но е много по-лошо да не я кажеш, да я премълчиш и да я кажеш другиму. Ето това го знам от него. И друго съм си записала в тефтера, завета на дядо:
В коктейл от злоба, завист и главно невежество ще преживеете живота си. И затова – отивайки си от този свят – ви жаля.
