Светът се е нагърбил с какво ли не, а България се е „затиснала” в един политически улей, който е свил хората ни като в кьоше и ги е направил миниатюрни. Всеки гледа да оцелее и в туй кьоше за духовност само се споменава от време на време, но нищо съществено не се прави.
И въпреки всичко, точно в такава ситуация като че ли най-доброто се случва там, където има млади и ненакърнени хора, които те гледат в очите и не очакват да видят там безкуражие. Случва се в училище. Случва се с учителя.
Учителят – ако е истински, се „лепва” в сърцето на децата, редом до обичта към мама и татко. Това никой не може да ти го даде даром, това се постига с любов, всеотдайност, сълзи, понякога може и за малко да се отчаеш, но за малко… Нямаш право да е за дълго. Младостта те гледа и в очите, и в гърба, и очаква. Да вървиш. Напред и с вдигната глава. Горко ти, ако клюмнеш. Децата могат да са и безпощадни.
Всяка година в края на учебните ни занятия, когато е отминал 24 май, когато си надписал свидетелствата с оценките и си ги раздал на децата, когато си се прибрал вкъщи със сто (не преувеличавам) букета и в тази хладнокръвна Англия съседите те гледат като полезно изкопаемо, защото не могат да си обяснят как така всяка година ти си все като цветарски магазин – подобни мисли ми завъртат главата и ми иде да пиша дълго и оптимистично. Напук на всичко друго, което те дърпа надолу.
Иде ми да пея, иде ми да го разкажа…
Сбогуваме се в Лондон всеки ден с различен клас и си пожелаваме безгрижно лято до септември. Хем сме щастливи, че иде волност, хем усещаме, че ще си липсваме. Най-голямата радост е, когато децата споменават като заучено: „Госпожо, Българското училище ще ни липсва цяло лято..” И не ме лъжат. Кой може да ги накара да лъжат – баш учителя, дето ги е „тормозил” с домашни, уроци, контролни. Дето накрая в свидетелството е вписал не винаги най-отличната оценка. Да те погледнат почти със сълзи в очите, да те прегърнат и да ти кажат: „Обичаме ви, госпожо!”
Разделям се с моите абитуриенти – осмокласниците. От догодина ги поема моята колежка Здравка в гимназията. С някои съм от 1-ви клас, с други сме били само една година, някои са отличници, други са „по-лежерни”. Но всичките си тръгват трудно от мен и ми оставят за спомен това:
„Скъпа г-жо Мечева, Ние всички поотделно сме различни, но взети заедно сме едно цяло! И като едно цяло Ви пожелаваме всичко добро в живота и в професионален план! Пожелавам ви достатъчно!
С много обич – Дени! Xxx (тези хиксове са брой целувки)”
„Благодаря Ви, че бяхте такава, каквато никой друг учител не може да бъде! ”
„Благодаря Ви, че ме научихте на толкова много неща. Че бяхте толкова добра, търпелива, всеотдайна. Че прощавахте детските лудории, че се усмихвахте, дори когато Ви се плачеше, че ни показвахте как с гордост да носим името „човек”. Винаги ще Ви помня. Вие бяхте една учителка, но не каква да е. Незаменима. С много обич – Кристина”
Помолих моите осмокласници на прощаване да ми напишат по едно есе на каквато тема искат, за каквото им се говори. Не за оценка – за спомен. И Стоян избра да напише за техния клас:
“Здравейте, госпожо Мечева. В този текст ще пиша за класа. Този текст не е нито съчинение, нито есе, просто реших да го напиша, за да ни опознаете по-добре. Какво харесваме и така нататък. Отсега ви предупреждавам, че 100% ще забравя да напиша нещо и ще се сетя, чак когато натисна бутона ‘Изпрати’. Значи ние сме един от най-големите класове в Българското училище към Посолството в Лондон и сме в разгара на пубертета, което ни прави още по-нетърпими, луди и забавни. Всеки един от нас си има не един проблем. Английското училище е горе-долу ново за нас и е трудно – особено тази година, защото се подготвяме за някакви изпити GCSE, които са много важни.
Общо взето, повечето от нас (включително и аз) казваме, че идваме на Българско училище само за да се запознаем и да поддържаме някаква връзка. Много пъти сме го казвали, но не е така. Ние всички обичаме училището, макар и да не го показваме, защото сега в главите ни са други неща – купони, гаджета, Facebook и така нататък.
Друг наш проблем е, че обичаме да се шегуваме и философстваме в час. Може би е защото се влияем от англичаните, не знам. Аз го правя, за да става смях в часа и е отпускащо. Това вас ви изнервя, но на нас сякаш ни доставя удоволствие да правим анархия в часа. Не искаме да сме вулгарни и да се представяме, сякаш нямаме грам култура и възпитание, напротив – умни сме, но понякога всички искаме да прекараме малко от часа в шеги и смях, макар и това да ви ядосва. Не знам защо, но точно това ни мотивира да продължаваме да се смеем, говорим и да нарушаваме дисциплината. Съжалявам лично, ако съм развалял часа или съм бил ‘откачен’, осъзнавам го. Просто от време на време всеки обича да се прави ‘готин’ и ‘забавен’ пред другите и да създава смях. Не е само при мен, при всички други е. Просто ни разберете, обичаме да става шоу и купон. Ако бъдещите Ви ученици се държат от време на време така, спомнете си какво ви написах. Вероятно това е причината.
Мога да пиша много по тази тема, но искам да ви кажа, че каквото и да правим в час – винаги Българското училище ще е нашето специално място и винаги ще го обичаме. Когато дойдох в Лондон, когато не познавах никого, когато не знаех грам английски – Българското училище ме ‘приюти’.
Спомням си, че в първия час бяхме аз, Боби, Мария, Невена, Иван Павлов, Йоана, Денислава и Момчил. Тогава всеки си говореше на английски, и аз, новият, се притеснявах да не съм объркал мястото и да съм попаднал в друго училище. Но с течение на времето се запознах с много хора, добри приятели!
Колкото и да ви ядосваме, винаги ще ви харесваме като учителка и човек за пример. Винаги интелигентна, строга и добра. Благодаря Ви за всичко, на което ни научихте през тези години.
Стоян, 8-ми клас”
И ето ни заедно за последен път в час. Половината дошли, половината се бавят. Бре, чудя се, какво става? Питам другите – гледат „шарено”, усещам, че нещо има. По едно време вратата се отваря и нахлуват всички отсъстващи. Носят огромна картина – с бяла роза (мисля, че не е случайно, защото все на ревера ми се кичи по едно цвете за гиздосия). Цялата картина налепена със снимки на класа в различни моменти: В клас, в „Кенсингтън Гардънс”, когато откривахме там чешмичката на България, дар за лондончани, а те играеха хора на сцената, тържествата ни на 24 май. Все наши български мигове. Влизат със смях, под строй, щастливи – викат силно, шашкат ме, сълзите са до миглите, радостта до гърлото, думите се смахнали… Как се описва това? Блазе на тия, дето са го преживели. Блазе ми, блазе ми, блазе ми! Блазе и на България, защото това са си нейните деца. Нищо, че са в Лондон. Наши са си.
И идва в тоз момент тяхната нова учителка – Здравка Момчева, която ще ги поеме от догодина. Всички насядат по чиновете и я заслушват… А тя започва омайно – като приятел, като съмишленик, почти като тийнейджър, и ги пленява. Още от първия миг. Да не страдат, че ме „зарязват”, да са спокойни, че отиват отново в любящи ръце, да знаят, че обичта продължава и нагоре – чак до 12-ти клас, чак за цял живот!
Седя си встрани и ми е хубаво. Така е в нашето училище. Като кехлибарена огърлица сме се нанизали учителите (кехлибарът като цвят е най-близо до златото). Невяна Анастасова и Валя Александрова влюбват най-малките (4-6-годишните в „Азбукарче”), после ми ги подаряват на мен в 1-ви клас. Обичаме се до 8-ми, където заедно с г-жа Лидия Гюнелиева ги учим – аз на български, тя на история и география. Тази година Лидия ни напуска – чакат я много внуци за гледане. И децата страдат за нея. Един в 6-ти клас (Алекс) даже се провикна: „Няма да идвам на училище, щом г-жа Гюнелиева си отива!” Шегува се, но показва обичта си. Валя ще замести Лидия и знам, че ще е безпроблемно. Сега в 8-ми клас иде време „моите” да станат Здравкини… Това е най-хубавото. Няма прекъсване – има нишка, златна българска нишка.
Забравих за другите си грижи, оставам си оптимист. Децата ни са моята и на всички ни Вяра!
Благодарим на съдбата си ние, учителите в Лондон! Вижте ни на снимките, порадвайте се с нас.
.
Снежина Мечева –
директор, преподавател, приятел в Българско училище към Посолството в Лондон, част от голямото семейство на Асоциацията на Българските училища в чужбина
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
