Стефан Джамбазов, bgnes.com
.
Част от мишките окончателно избягаха от потъващия кораб на ГЕРБ. Едни от най-близките хора на Борисов – Мирослав Найденов и Емил Димитров – Ротманса напуснаха кораба и започнаха да сипят хули срещу него.
Разбра се, че Миро го било страх, но не го беше страх преди години, когато Борисов в прав текст заяви, че нямало нищо лошо да подслушва министрите си. Тогава само сегашната вицепрезидентка и бивш министър на правосъдието Маргарита Попова изрази плахо несъгласие, но тя впоследствие беше отстранена чрез издигане – прийом, познат от тоталитарната държава. Колкото до Ротманса, името на когото се свързва със скандалния полет на „Авиоотряд 28“, с който футболните отбори на Бойко Борисов и на Емо Ротманса бяха превозени за приятелски мач миналото лято, той сега сипе разкритие след разкритие. И ако Бойко Борисов иска да съди някого, както твърди неговият адвокат, интересно е дали точно тези ще бъдат потърпевшите, които чевръсто се поставиха в услуга на прокуратурата, за да спасят нещо от помръкналата си репутация.
Въпреки, че те основно обвиняват Цветанов, но критиката е и към управлението на Борисов. Нищо, че Миро искал ГЕРБ на Борисов, а не на Цветанов. Доскорошният депутат от ГЕРБ Иван Петров пък обвини Цветан Цветанов, че подслушва безразборно, рекетира бизнеса и отговаря за черните каси в партията. Петров разкри, че не той, а кумът на Цветан Цветанов – Тодор Бояджиев, върти контрабандни канали за цигари. Бояджиев е лицето, което продаде 6-те апартамента на Цветанов на изключително ниски цени. Самият Петров, обаче, е бил засечен от службите за сигурност да покровителства контрабандни канали, минаващи през българо-турския граничен пункт Капитан Андреево. Изобщо, всичко се размириса…
Иначе протестите в Турция през последната седмица припомниха и на нас тази сладка дума свобода. Още повече, когато са не само за хляба насъщен и цената на тока, а срещу авторитарно управление, което иска да се намесва дори в личния живот на хората. Очевидно, че само икономическият просперитет и пътищата не хранят духа на хората, особено на младите. Защото пътищата в Турция са наистина хубави, а страната е една от най-бързо развиващите се икономики в света. Впрочем, не че обикновените турци са просперирали особено финансово и че сред тях няма немалко хора трудно свързващи двата края. Те и затова толкова много пътуват в Европа като гастарбайтери. Но очевидно, точно Европа им е показала и едни други цели и посоки като хора и нация.
Турците искат светска държава, а не ислямска, към което ги тласка Ердоган. Неслучайно, според едно американско проучване от началото на май тази година, само 12 на сто в Турция искат шериатът – традиционното ислямско право – да бъде приет като „основен закон“ в страната. Докато подкрепата за шериата минава през 56 процента в Тунис, 71 процента в Нигерия, 72 процента в Индонезия, 74 процента в Египет и достига 99 процента в Афганистан.
Модерната турска държава е създадена от Мустафа Кемал Ататюрк и неслучайно протестиращите сега издигат неговото име като лозунг. Защото той създава именно светската държава и не случайно военните дълги години са пазители на тези принципи. Не случайно Ердоган тръгна с процеси точно срещу тях, за да обезглави евентуално тяхно противопоставяне в стремежа му да превърне Турция в религиозна страна. Голям парадокс там е, че бюстове и портрети на Ататюрк има буквално във всяко учреждение, дори и в училищата или изсечен по хълмовете на Измир. Но малко е останало в управляващите от неговите идеи. Нещо подобно на портрета на нашия Левски, който стои често зад всеки управник, но от това корупцията и интересчийството хич не намаляват.
Иначе интересна е и връзката между Борисов и Ердоган, които изведнъж се оказаха големи приятели. Даже Ердоган се оказа единственият държавник, който в нощта на изборите поздрави Борисов за победата. Тя обаче се оказа пирова и изобщо не можа да му осигури властта, за която мечтаеше и от която така отчаяно имаше нужда. Много анализатори намериха общи черти между стила на двамата и властовите им мераци. Но пък Бойко Борисов тези дни посъветва Ердоган да си даде оставката като него след протестите. Само че турският премиер едва ли ще го послуша, като вижда неговия пример. Иначе с тези протести младите в Турция показаха едно друго лице на своята страна, доста различно от само историческите забележителности и сълзливите сериали. Лице, което наистина дава европейски перспективи на страната. И може да ускори процеса им на присъединяване към ЕС, от чакането на което много турци се бяха уморили.
Отделен е въпросът как медиите там отразиха протестите. Впрочем по това също доста си приличаме. В началото на българските протести, особено екологичните, ред наши медии по корпоративни или други причини, се правеха, че не ги забелязват. Впоследствие обърнаха палачинката. Новото правителство и парламент започнаха да проветряват министерства и агенции, особено силови, но да не забравят, че и медиите имат нужда от проветряване. А това не е чак толкова сложно – със закон може да се изиска публично да се съобщава кой е собственик на съответната медия и с каква част. То и сега има някакви правила в тази посока, но никой не ги спазва. Или ако е така – е чисто формално. И тогава, всякакви зависимости ще лъснат, а недомлъвките и клюките ще престанат.
Ще се изясни и защо една или друга медия се държи по един или друг начин. Защо сменя курса си при смяна на властта и защо едни получават бонуси от управляващите, а други не. Прозрачната собственост на медиите е едно от изискванията и на европейските институции, които определят и по този признак демократичността на едно общество. Европейската комисия е притеснена от прекомерната концентрация на медийната собственост и липсата на прозрачност в България. Това заяви еврокомисарят по цифровите технологии Нели Крус през март в реч в Дъблин.
Годишният доклад на Държавния департамент на САЩ за правата на човека в България с право пък акцентира силно върху положението на българските медии. В доклада са отбелязани няколко основни проблема – политически натиск върху медиите, корпоративен натиск и концентрация на собствеността, които в своето взаимодействие водят до автоцензура. И България неслучайно се срина с цели 7 позиции до 87-мо място по свобода на медиите в световната ранглиста на „Репортери без граници“.
При прозрачна собственост и законова регламентация и съд по отношение на възникващи казуси около събиране на информация, достъп до нея и отговорност, включително и съдебна при публикации, няма нужда от специални регулатори или закони за медиите. Така е крайно време и да отмре анахронизмът СЕМ, създаден в едно друго време, който в момента помпа доста пари на данъкоплатците от раздутия си „експертен“ щат. А единствената му функция в крайна сметка е не да разреши някаква конфликтна ситуация или дори да защити журналистите, а да констатира постфактум нещо и евентуално да глоби някоя медия.
А най-главната му функция се оказва, че е да избере генералните директори на БНТ и БНР, и да раздаде или отнеме честоти на някои медии, често по неясни критерии. Иначе сегашните управляващи трябва да се замислят и по друга тема – колко често да се появяват в електронните медии и особено в сутрешните им блокове. При предните ни беше омръзнало присъствието на Борисов и министрите му по телевизора. Те повече говореха, отколкото вършеха нещо. Хубаво е да се разяснява политиката на правителството, но по-добре е да се свършат нещата, отколкото да се разказват намерения. А за информацията има достатъчно начини да стигне до хората.
Никъде няма абсолютна свобода – нито в живота, нито в журналистиката. Важни са мерките, които трябва да вземат управляващите. Но има и нравствени граници, които не трябва да бъдат преминавани нито от собствениците, нито от журналистите. Затова трябват вътрешни морални критерии, които се изграждат с години. Трябват личности и това не става с едно мижаво образование или членство във фалшив СБЖ, а с опит и с характер. Според покойния историк и мислител проф. Николай Генчев най-големият проблем на българската интелигенция през годините е, че няма характер. А когато има личности с характер, ще дойде и свободата. Дори и в медиите…
.
–––––––––––––––––––––––––
* Стефан Джамбазов е журналист и режисьор – документалист. В момента е редактор на отдел „Вътрешна информация“ в БГНЕС.
