Днес на всички ни мозъците са възпалени – от неочакваността на изправилите си пред нас събития. От множеството, понякога противоречащи си, коментари. От трудността да видим перспектива във всяка една посока, в която биха се придвижили събитията. От неспособността си да направим собствен, убеден избор. От съзнанието, че събитията ни повличат пряко нашата воля – вълната на цунамито се е надигнала и никой не знае какво ще се случи. В такива моменти на неведение и безпомощност на словото му остава само заклинателната функция, то по неволя е проповед – заклинателна или разобличаваща.
Цивилизацията ни е под въпрос – но това ние говорим отдавна. Една цивилизация като нашата може би не може да си даде сметка за всички противоречия в нея, за всички нарастващи напрежения, но тя е способна да види поне част от заплашващите я нефункциониращи или зле функциониращи места в системата. Знаем, че в нашия свят имаше хора, които изваждаха на бял свят болестите на цивилизацията ни – но колцина им обръщаха внимание? Мнозинството се интересуваше единствено от непосредственото си утре и делегираше на късогледи като него политици власт, за да му осигурят те спокойно и сито утре.
Още преди двайсет години Алвин Тофлър предположи, че под въпрос се поставят самите принципи на живота ни: ние сме по-силни от природата и можем да я преобразуваме, както си щем; ние сме върхът на еволюцията и движението „напред и нагоре“ е основна наша същност. Той предсказваше, че промяната на тези принципи ще е съпроводена с трусове.
Днес си спомняме за тези предвиждания, спомняме си доколко не сме обръщали внимание на социални и екологични движения, доколко сме подценявали расистките, етнически и фундаменталистки брожения. Ударът по САЩ ги извади от изтласканото и размъти бистрата картина на света, която си градяхме.
Сега въпросите, които си поставяме в мътилката, са много. Струва ми се, обаче, че има два – банални – на които трябва да си отговорим за пореден път, преди да задаваме останалите. Първият е имат ли наистина право всеки индивид и всяка общност на свой – такъв, както го разбират те – живот върху планетата.
Вторият е – не трябва ли да приемем (ние, Западът, светът) мисълта, че животът е най-висшата ценност, но пък смъртта е цената, която се плаща за тази ценност.
„Мир неделим“– беше казал Литвинов. Човечеството обаче винаги досега е деляло света на добър и лош, мира – на добър и лош, живота – на добър и лош. И смъртта – на добра и лоша.
Христо Буцев,
