.
През април 1945 г. Николай Николаев, доскорошен посланик на България в Швеция, получава съдбовно писмо от легацията ни в Стокхолм. В него черно на бяло пише, че тъй като г-н Николаев е осъден на смърт от Софийския народен съд, по заповед на министъра на външните работи Петко Стайнов трябва веднага да се върне в България, където присъдата ще бъде изпълнена. Легацията е готова да осигури необходимите за пътуването до София пари и документи…
Калпав черен хумор, ще кажете. Но не е. Самата истина ви казвам.
Кой е Николай Николаев, заради когото външното министерство поставя световен рекорд по глупост, който едва ли някога ще бъде надминат?
Николай Петров Николаев е роден на 9 февруари 1887 г. в Шумен, но отраства в Разград. През 1906 г. завършва Военното училище в София и служи като офицер в София, Добрич и Шумен. Започва да пише поезия, някои от литературните списания печатат негови стихове. Издава книга с поетични приказки, озаглавена „Слънцето захожда“.
През 1910 г., едва на 23 години, заминава да следва Военноюридическа академия в Санкт Петербург, Русия. През септември 1912 г. се завръща в полка си в Шумен и участва в Балканската война. След катастрофата на България в Междусъюзническата, през ноември 1913 г. Николаев се връща в Санкт Петербург, за да продължи образованието си.
Пълномощен министър на България в града на Нева е генерал Радко Димитриев, героят от Съединението на България и Сръбско-българската война. При своя приятелка тук живее Екатерина Каравелова, напуснала България след трагедията с дъщеря й Лора и Яворов. Болна и сломена от тежкия удар, тя почти не излиза от къщата.
След Междусъюзническата война отношението на Русия към България е силно влошено. Предишното приятелство е заменено със студенина и неглижиране. Обвиненията са, че българите разрушили Балканския съюз и сами са си виновни за сполетелите ги нещастия. Руските симпатии определено са към Сърбия, Гърция и Румъния.
Дори на събранията на „Славянското благотворително общество“ вече се говори против България като „изменница на славянството“. Пълномощният министър Радко Димитриев нарежда на Николай Николаев да посещава славянските сбирки и да се изказва „при сгода“, но да не се нахвърля върху съседите, а да говори в дух на помирение и сдобряване.
Новината за Първата световна война заварва Николаев на парахода, с който пътува от норвежкия град Берген за остров Нордкап и той веднага се връща в полка си в Шумен. Мобилизацията през септември 1915 г. го заварва в Стара Загора. Вече е готов да замине като военнополеви следовател към Конната дивизия, когато неочаквано пристига телеграма от София, с която се съобщава, че военното министерство го отстранява от служба.
Обвиненията са, че Николаев проявява симпатии към Тройното съглашение и „манифестира противонационални чувства“. Вече в София разбира, че е жертва на донос. В книгата си „Фрагменти от мемоари“ той пише:
„Доносът е направен от един именит български поет, родом от Стара Загора, който бил пратен от Министерството да разузнае за настроенията в навечерието на мобилизацията. За да подкрепи доноса си, поетът дал свободен полет на фантазията си и описал някаква измислена от него случка, която обаче станала в деня, когато съм отсъствал от Стара Загора и съм бил по разследване на някои дела в Хасково. Това биде документално установено, та отстраняването ми от служба биде отменено.
В бележките на цитираната мемоарна книга, съставител на която е дъщерята на Николаев – Рада, пише: „Дискретно премълчаното име вероятно е Георги (Гео) Милев“.
Дори един бегъл поглед върху живота на Гео Милев през 1915 г. показва, че е невъзможно той да е писал доноси срещу когото и да било – той няма никакво отношение с министерството на войната. На 15 януари поетът навършва 20 години – не е известен дори в писателските среди, камо ли пък да е „знаменит поет“.
Няколко месеца след рождения си ден тогава в София се запознава с Димчо Дебелянов, който пише в писмо до Николай Лилиев: „Завчера пристигна в София Георги Милев и снощи ми беше на гости… Той е млад, млад, млад и plein d’ardeur (пълен с плам)…
Покрай Дебелянов Гео се сприятелява и с Димитър Подвързачов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Николай Лилиев и други. Активно си кореспондира с белгийския поет Емил Верхарн. Превежда и пише собствени стихове. На 29 юни 1915 пътува до Германия, за да довърши образованието си, но на 8 август се завръща през Русе.
През март 1916 г. е изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево и оттам като старши подофицер заминава в 34-и троянски полк край Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града.На 29 април 1917 г. е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.
Но да се върнем при Николай Николаев. Той заминава на фронта като следовател в Конната дивизия. През пролетта на 1918 г. е изпратен за помощник- редактор на военните издания – всекидневника „Военни известия“, седмичното списание „Отечество“ и изданието „Походна войнишка библиотека“. Там работи с Йордан Йовков, Елин Пелин, Сирак Скитник, Димитър Подвързачов, Кирил Христов, Добри Немиров, Александър Божинов и др.
След края на войната Николай Николаев е назначен за военно-полеви следовател при Софийския военен съд и разследва едни от най-трудните дела по обвиненията за престъпления, извършени по време на войната.
През 1918-1919 г. по нареждане на Министерството на войната се записва за студент в Софийския университет, явява се на допълнителни изпити към държаните в Александровската военноюридическа академия и получава диплом за завършване на юридическия факултет с много добър успех.
През лятото на 1919 г. окончателно се разделя с кавалерията и е изпратен във Военния съд. Когато в края на 1919 г. излиза законът „за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа“, Николаев е с най-старши чин между всички следователи. Едновременно с работата си на следовател преподава „Военно законознание“ във Военното училище. Част от лекциите му излизат в отделна книга през 1920 г. под заглавие „Основи на военния живот (Дисциплина и йерархия)“.
Добрата работа като следовател създава и много врагове на подп. Николаев, някои от които влиятелни и опасни. Такъв е полк. Топалджиков, командир на 9-и конен полк, разследван през 1917-1918 г. Тогава Николаев установява, че в полка има много кражби и дори грабежи над мирното население, злоупотреби с държавни продукти, съучастие на войници, подофицери и офицери в търговия с крадени предмети и т.н.
Следователят доказва, че всичко това е покровителствано от командира на полка полк. Тапалджиков – той е знаел за далаверите, но ги е прикривал, а преследва офицерите, които се противопоставят на престъпните схеми.
През октомври 1920 г. полковник Топалджиков е назначен от министър-председателя Стамболийски за началник-щаба на войската и той веднага уволнява Николаев, който вече е юрисконсулт на военното министерство. Николаев е принуден да работи като адвокат.
Междувременно той става масон и член на Военния съюз. През 1936-1938 г. е последователно министър на народното просвещение и на вътрешните работи и вероизповеданията във втория кабинет на Георги Кьосеиванов. От близки другари двамата се превръщат в неприятели.
