Вече няма особено значение кога точно правителството на Орешарски ще подаде оставка
.
Ясен Бориславов, в. „Сега“
На четвъртата седмица от началото на гражданските протести срещу правителството на Орешарски вече изглежда без особено значение кога точно то ще подаде оставка. Ясно е, че няма да изкара пълния си мандат и в оставащите му седмици или месеци ще управлява в условия на постоянна гражданска обсада. Дори протестите плавно да започнат да затихват, всяка стъпка на кабинета вече ще бъде следена от будно гражданско око и всяка грешка ще бъде шумно освирквана. А заради грешките сигурно и разумните стъпки (ако ги има) ще бъдат посрещани с подозрителност. Дори само това вече е успех на протестите, зачатък на така желаната и мъглява „смяна на системата“.
Ситуацията, в която се озоваха кабинетът и управляващото мнозинство (доколкото думата е уместна за нещо, крепено от крехката психика на Сидеров), напомня за един популярен анекдот.
На някакво парти Бърнард Шоу се заприказвал с важна и излишно маниерна дама. В един момент той я попитал: „Ще спите ли с мен, ако ви дам 10 000 паунда?“ На което дамата отговорила, че по принцип не е невъзможно това да се случи.
– Добре, а ще го направите ли за шест пенса? – попитал писателят.
Дамата възмутено отвърнала:
– Вие за каква жена ме мислите?
– Вече установихме каква жена сте. Сега обсъждаме цената.
Случаят „Пеевски“ ясно показа какво представлява не само кабинетът „Орешарски“, но и партиите у нас. Разговорът вече е за цената. Бракът между властта и гражданите е дълбоко и непоправимо разстроен поради несходство в морално-етичните и естетическите стандарти на едните и другите. Доверието е отровено, а без доверие не може да се управлява. Останалото е въпрос на процедури и време. Особеното в случая е, че за разлика от гражданските бракове, при които разведената съпруга връща моминското си име, участниците в злополучния политически фарс ще носят и печата на собствения си позор. Орешарски няма да е просто Орешарски, а „Орешарски тире Пеевски“. Станишев е „Станишев още Пеевски“, Местан е „Местан-Пеевски“ и т.н.
Шокиращо беше не само нелепото назначение за шеф на ДАНС, но още повече пълната безпомощност на властта да аргументира своето поведение. Опитът назначението да се обясни като някаква хитроумна политическа хомеопатия беше смущаващо нескопосен. Орешарски смутолеви нещо в смисъл, че изборът му е бил по принцип разумен, но е подценил реакцията на улицата. Подтекстът беше: „Мислехме ви за по-глупави, но явно сме сгрешили. Извинявайте.“ Това е цинизъм, който напълно кореспондира с репликата за седянката по адрес на учителската стачка преди години. Станишев опита да се измъкне с баналното клише: „Нестандартните ситуации изискват нестандартни решения.“ „Остро влизане с бутонките“, го нарече един от близките му сподвижници. Това поведение е съвършено нелепо, от една страна, и признание за пълен разпад на държавните институции, от друга. Все едно да лекуваш чума с холера. Местан го нарече грешка и поиска прошка от парламентарната трибуна. Това обаче не е случайна, а системна грешка, пораждаща верига от подобни грешки. С арх. Калин Тихолов пукна първата пушка, а Пеевски отекна като залпа на „Аврора“.
Уродливо прозвуча и думата „катарзис“ в контекста на скандала. Тук освен лицемерие пролича и непознаване на смисъла. Катарзисът е дълбоко лично и интимно преживяване, а не публична самокритика, това не е ритуализирана хигиенна процедура. Катарзисът не е клизма. Тази вербална непохватност роди и един от многото закачливи лозунги на протестите: „Правя катарзиси по домовете“.
Усещането, че властта е драматично обсебена от нравствено непълноценни хора, от хора с морални увреждания изкара протестиращите от „Фейсбук“ на улиците и вече четвърта седмица ги държи там.
Особеното при тези протести не е просто интелигентността и младостта на участниците, очарователният и фотогеничен образ на родители с деца, многобройните велосипеди, закачливата карнавалност и ироничният тон. Това е първото така масово и спонтанно обществено изригване срещу грозното и отблъскващо аморално лице на властта. Преди да бъде политически, протестът е етически и естетически. Той чертае границата, моралното дъно, под което властта повече няма да може безнаказано да слиза.
Прави впечатление, че интелектуалното ниво на критичната маса от протестиращите е доста над средното за страната, поради което изглежда трудно или невъзможно тяхното манипулиране от политически централи. Поради което и опитите в тази посока се оказаха несръчни. Това е истински бунт на средната класа, на хора с професии и сравнително прилични доходи, които държат съдбата си в ръце, но искат да живеят в морално и естетически приемлива среда, каквато елитите на т.нар. преход не предлагат. Протестът е срещу натрапеното внушение за безалтернативност на едно уж вече трайно постигнато статукво във властта, което може да има само фигуративни, но не и същностни промени.
Чрез една квазидемократична игра с изборни процедури и манипулации властта чрез партиите казва на гражданите: „Щом веднъж сте ни избрали, значи сте глупави и сте длъжни да продължавате да бъдете глупави.“ Сега улицата отговаря: „Не, не сме.“
Случаят „Пеевски“ беше разпознат от гражданството като ДЕМО-версия на политическата игра. Това е игра на задкулисия, на създаване и разгадаване на привидности. Казусът „Пеевски“ разбули нейния секрет. Подозрението, че държавата не се управлява от публичните институции и личности, а от неясни центрове, не е ново. Това усещане е постоянно от 20 години, макар и притулвано. Управлението и отговорността са разделени и са на различни места. Усещането, че зад лостовете на властта стоят някакви мутро-милиционерски и олигархични структури, сега има нов образ. Не са мутри, а матрьошки. Експертният кабинет на Орешарски се оказа система от матрьошки. От матрьошката Станишев излиза матрьошката Орешарски, оттам изскача матрьошката Пеевски, а вътре има друга матрьошка и т.н. От матрьошката ДПС изскача матрьошката „Атака“, или обратното. От БСП излиза „Мултигруп“. От „Мултигруп“ излиза ДПС и т.н.
Тези политически фокуси вече са разгадани и трябва да се мисли за нова управленска измама. Или да се приемат правилата на някаква порядъчност.
В България през изминалите две десетилетия имаше две бурно развиващи се стопански сфери – охранителният бизнес и IT секторът. Прави впечатление, че една значителна част от протестиращите са именно от IT сектора. Не става дума само за компютърни инженери и програмисти, а изобщо за хора, професионално свързани с информационните технологии. Това са т.нар. интернет лумпени, които протестират срещу ценностни модели, наложени от охранителния бизнес, срещу мутрите и чалгата. Пеевски и арх. Калин Тихолов са две лица на една и съща политическа чалга. Борисов и Цветанов са от същата чалга. Прокурорът Кокинов е чалга. Иначе казано, това е бунт на „Фейсбук“ срещу фитнеса.
Логично беше да се очаква, че властта ще се опитва да омаловажи протестите, да ги изолира по някакъв начин и да ги обезсмисли. Но и тук усилията се оказаха интелектуално безпомощни и недодялани. Старите пропагандни техники за прокарване на определени внушения чрез медиите не работят. Основното внушение е, че това е някакъв протест на сити и охолни столичани и той няма нищо общо с реалните проблеми на отрудените хора от провинцията. Някакви интелигенти, художници, артисти, режисьори, журналисти и прочие гражданя бранят „класовите си интереси“, както се опита да обясни един депутат. Промъкването на политическа лексика от края на XIX век звучи откровено комично. Идеята на тази старовремска пропаганда е съвсем прозрачна – да се противопоставят икономическите искания на протестите от февруари и март на сегашните протести с техния морално-етичен и естетически патос.
Човек трябва да е твърде примитивен, за да не разбира, че и през февруари, и през юни причината на протестите е една и съща. Цената на тока не е само икономически, но също така и морално-етичен проблем. Другаде може и да не е, но у нас е. При внимателно разгръщане на енигмата „енергиен микс“ ясно личи сянката на една мафия с влияние в различни политически партии. „Мафия“ е основният лозунг на сегашните протести. При един по-морален и етично вменяем политически и бизнес елит цената на тока и изобщо икономическата конюнктура в страната биха били различни. Цената на тока е (или може да бъде) функция от някакви етични и естетически стандарти, доколкото етика и естетика всъщност са взаимно преливащи се категории. Красивото е по условие добро, както и доброто е по условие красиво. В този смисъл корупцията освен икономически и политически проявления има също така и дори в по-голяма степен етико-естетически аспект. Така, макар и различни като видимост, като изказ и поведение февруарските и юнските протести са идентични в своите причини и цели.
Също така несръчно изглежда размахването на разни овехтели пропагандни плашила като „международен заговор за дестабилизация“, „реваншистки интереси на катастрофиралите десни партии“, Сорос, кръгът „Капитал“, „Глобална България“. А защо не също Баба Яга, Дядо Мраз и Котаракът в чизми?
Неуместно звучи и призивът „Да дадем шанс“. Шанс за какво? За разгръщане в пълнота на политически модел, построен върху системна грешка?
Колкото и дълго да продължи агонията на това правителство, актуалната политическа тема вече е „България след Орешарски“.
Ясно е, че изход от кризата, в която страната живее от февруари насам, може да има само ако се появи нов политически субект, който не просто да оседлае гражданската енергия, а да я превърне в траен и смислен политически проект с ясен и обществено приемлив морален облик.
Известно усилие за това прозира в Харта ‘2013, родена по време на протестите. В нея има точни наблюдения и констатации за състоянието на българското общество, както и разумни, макар и твърде абстрактни идеи за разрушаване на олигархичния квазидемократичен ред, в който държавните институции живеят. Третият компонент са подписите на хората, които я подкрепят, и компанията е доста пъстра. Академична като тон, хартата малко напомня за първите дисидентски програми и декларации от началото на 90-те. Което я прави и леко подозрителна. Предстои да се види дали ще се превърне в платформа на траен политически проект, или ще остане литературен документ на самолюбуваща се общност.
Какво друго предстои? В момента никой сериозен анализатор не би се ангажирал с някаква дългосрочна и категорична прогноза. Ясно е, че политическият модел се разпада, партиите и властта са напълно делегитимирани. Сигурно е, че ще има нови предсрочни избори. А после може и още едни предсрочни. Страната е пред неизбежни и вероятно мъчителни политически трансформации.
Само месец след като „дясното“ умря на 12 май, „лявото“ успя да се самонарани смъртоносно поради глупост и инфантилна самонадеяност. Явно предстои цялостно пренареждане на политическата система с нови политически субекти и политически лица. Как точно, кога и с кого, не е ясно. Ясно е само, че Орешарски вече не е пълноценен премиер. Той е просто ВРИД – „временно изпълняващ длъжността“. Какъвто може би си е бил и преди фарса с „Пеевски“.
