Всеки, обходил малка или по-голяма част от света, е впечатлен от монументалните катедрали, джамии, синагоги и всякакви древни и съвременни храмове на известни или потънали в миналото религии и култове. Строителството на някои от които е продължило векове и в тях са изсипани колосални материални средства и труд. Събрали творбите на гении на изкуството – архитекти, художници и скулптори, пред които немеем от възторг. Човекът, съзнавайки тленността си, винаги се е стремял да се застрахова за бъдещия си земен или небесен живот. Неслучайно, жреците и шаманите са въплъщавали в себе си две функции – на посредници с боговете и висшите сили, както и на лечители. Но с времето, постепенно се обособява гилдията на лечителите, най-малко от преди V в. пр.н.е.- от времето на Хипократ. Страхът от болести не е бил напразен. Множеството паметници по света на жертвите на чумата и холерата, отнасяли огромни части от населението, ни го доказват.
В Европа през средните векове грижата за душата е обществена, т.е. на църквата, а за тялото – частна, на лекарите. Днес ситуацията е обратна. Тази тенденция се обяснява с фундаменталната промяна в общото ни разбиране за душите и телата. Ние сме загубили доверие в излекуване на душите и опрощението на греховете ни. Вече всички сме обсебени от грижата за телата. В „Трактат върху метода” Декарт декларира, че „запазването на здравето е най-главното от всички блага”. Именно в т.нар. век на просвещението вечността загубва значението си в масовото съзнание и дълголетието и здравето излизат на преден план. Дотогава, а и днес, вечността е социално призната потребност и е направено всичко, за да се докаже, че всеки вярващ има равен шанс за спасение и вечен живот. От тук и наличието на поне по една черква във всяко селце и град, редовни служби, обреди, катехизис, задължително вероучение. Аналогично, в съвременното ни общество здравето и дълголетието са вече социално призната потребност. Което предполага убеждението, че всеки има равен шанс за дълъг и здравословен живот. С наличие на лекари и болници във всеки район, широко разпространение на здравно образование и услуги.
Но промяната – от църквата към клиниките и болниците е постепенна, свързана е с бавната ерозия на интереса към Божието служене. Осъзнаването на значимостта на физическото оцеляване довежда до бърз възход в лекарската професия и здравното обслужване. С лицензиране на лекарите, установяване на държавни средни и висши медицински училища и градски клиники и болници, с навлизане на средства от данъците в големите болници. Постепенно лекарите се превръщат от лечители на придворни и на богатите, в обществени лечители. Това, което се случва в съвременния свят е това, че самата болест, дори когато е ендемична, а не епидемична, започва да се разглежда вече едва ли не като чума. А чумата, за която има болезнен спомен, трябва да се надвие. Справянето с туберкулозата, рака, сърдечните заболявания обаче изискват усилия от цялото общество.
Изследванията и лечението на много заболявания са скъпи и често непосилни за обикновения гражданин. Това налага обществото в лицето на държавата да се намеси, т.е. да субсидира изследванията, да обучава лекари, да оборудва болници, да регулира доброволни фондове за здравно осигуряване, да осигури лечението на най-възрастните. За да се направи тази дейност „морално необходима”, нуждата от нея следва да се развие в дълбочина и ширина така, че вече да се твърди, че не е за определени личности, а за обществото като цяло.
Но веднъж започнало, здравното осигуряване вече е субект и на морални ограничения. То трябва да осъществи това, което се иска от обществото, а именно – на всички „по равно”. Сега, макар че моделът на здравеопазването ни е твърде далеч от този в богатите и развити страни, стремежът е да осигури минимално, прилично обслужване на всички, които се нуждаят от него. В същото време се развива и свободното предприемачество в медицинското обслужване. Доколкото системата съществува, богатството ще доминира в тази сфера. Пациентите ще бъдат обслужвани в нея в съответствие със способността си да плащат, а не само от необходимостта да се лекуват. Въпреки конкретния стремеж на Здравната каса да се намеси и в този пазар и тежко болните да получат там подобаващо лечение.
Очевидно е обаче, че бедността е значително препятствие за адекватно и постоянно лечение. Хората от средната и висшата класа са значително по-склонни да имат частен лекар и да го посещават често и е значително по-малко вероятно да боледуват сериозно, отколкото бедните им съграждани. Ако медицинското обслужване е лукс, това не би имало значение, но след като е обществено призната потребност, в която инвестира цялото общество, то означава много. Защото лишаването от него е двойна загуба – за здравето на човека и за социалната му позиция.
Лекарското съсловие се е превърнало в толкова важна част на съвременния ни живот, че да се лишава човек от помощта му е не само опасно, това лишаване е и белег за деградация. Но,една развита система на медицинско обслужване налага и ограничения на тази гилдия, а именно, че пазарът на тези услуги е завладян и контролиран от социалната държава. Необходимите блага не могат да се оставят на прищевките, или да се разпределят в интерес на някаква мощна група от собственици (основно на фармацевтични фирми и частни здравни заведения) или практикуващи лекари. Те също служат на социална потребност, а не само за собствена изгода. Свещениците служат за спасяване на душите, т.е. на вечния живот, войниците и полицаите – на националната сигурност и обществения ред, учителите в държавните училища – в полза на достъпно за всички образование. Свещениците ще постъпват престъпно, ако се опитват да продават спасение; войниците и полицаите, ако се проявят като предатели; учителите, ако предпочитат богатите деца пред бедните. Дори и при адвокатите има форма на задължение, като „служебни защитници” за хора, които нямат пари.
Това са доводите в защита на една социална държава. И това важи като аргумент срещу засилващата се тенденция за разпределение на пари, вместо истински образование, здравеопазване и юридическа помощ. Формите на обществено осигуряване се променят, но не автоматично. Обществените нагласи, особено в медицинското обслужване, са очевидни. Промяната към подобряването му винаги е въпрос на политически дебат, организация и борба. Към момента именно тук нещата могат да се сумират в преработената прословута максима на Маркс – „От всекиго според възможностите му (или средствата) – на всеки според социално признатите му потребности” . Остава единствено да се уточнят потребностите. Във всекидневния живот детайлите са всичко.
.
Светослав Атаджанов
