Разказ от Ибрахим Бялев
.
Имах двама приятели, единият беше силен, а другият красив, или такива искаха да са. А аз бях умният, или такъв ми се искаше да съм, да се славя с ума си. За мен той беше калъчът на живота, с него човек можеше да пробие дори и планини. Говорихме винаги за велики неща, кой какво щял да направи, за да може хем ние, хем тези покрай нас, да са добре. Това китно селце, в което живеехме, си имаше доста проблеми; особено старите хора, те бяха най-зле, освен мъдростта им, не им беше останало почти нищо. Като ни виждаха, винаги ни поздравяваха и натоварваха с някое задължение. Не пропускаха и закачките, на които се смеехме до насита. – Тази мома мина оттук. – Отиде там. – Кажи й това. – Тя какво ти каза? – Аз ако съм...– Аз едно време... Така продължаваше живота в този кът от рая, който още е впит в съзнанието ми до болка.
Силният ми приятел се казваше Сюлейман, той беше по–голям от мен с година и обичаше винаги да се перчи. От него излизаха идеите, но ние трябваше да ги одобрим, такъв ни беше законът. Както винаги, той пак питаше:
– Тази вечер има седянка, ще ходим ли или не?
Вторият ми приятел се казваше Мохарем, той беше с година по–малък от мене. Заради любопитството си се съгласяше на всичко. Пък и му харесваше да показва външния си вид. Както сам обичаше да казва, било срамота и грехота да крие красотата си.
– Да, ще отидем, друго и без това няма какво да правим – погледна ме той право в очите, чакащ с нетърпение съгласието ми.
Не ми оставаше друго, освен да се се съглася. Седянката протече със закачки, песни и гощавки. Пък и знаете какво може да се случи между млади хора – всеки е запалил в себе си огъня на любовта и иска да покори с нея сърцето на любимата си. Но понякога и двамата изгарят в него.
След седянката бяхме някак си възбудени, не ни се прибираше в къщи, леглата ни бяха студени и пусти, а за един млад човек беше още рано за спане. Как да се разделиш с тези ярки звезди, които се надблясваха една с друга, които ни се радваха и сякаш искаха да ни разкажат някакви красиви, отдавна забравени истории.
– Какво ще кажете тази вечер да посетим бучу Ибрахим?– казах аз. – Гледам, че още не си е легнал, лампата му свети. Пък и отдавна не му сме ходили на гости. Вчера го видях доста замислен, дори не ми прие поздрава.
– Тръгваме – отговориха ми двамата в един глас.
Къщата на бучу Ибрахим беше разположена на най-високото място, оттам се виждаше както цялото село, така и целия балкан. Откакто се помня, той живееше все сам. Бях чувал, че на два пъти си е палил сами къщата, а след това селяните са му я възстановявали. Някои казваха, че е луд, други, че е ранен от Любовта, а трети, че тя живее в него. Минахме през големият двор, в който имаше много плодородни дървета – ябълки, круши, сливи, череши… Беше известен с тях – когато узрееха, береше и ги раздаваше на хората.А когато някой искаше да му даде пари, категорично отказваше и се провикваше: „Нека да е за здраве на нея!“. Цяло село знаеше коя е тя, дори и в съседните села знаеха.
Като ни видя, бучу Ибрахим ни се зарадва, но нещо му пречеше да се засмее, очите му бяха навлажнени. Покани ни да влезнем, а той си зае мястото до прозореца, откъдето се виждаше гробището на селото. Настанихме се и ние до него, но не смеехме да го заговорим, като гледахме как си е сложил ръка на устата, а погледът му е вперен някъде извън зримото. Стояхме известно време така, без никой да каже нищо, но аз чувствах, че той иска да се изповяда, да излее гнева, огъня, който беше натрупал в себе си. Огън, който сякаш го изгаряше и беше нужна голяма сила човек да го издържи.
– Какво става, бучу Ибрахим, защо така, вчера те поздравих, но поздрав не получих. Сгрешил ли съм с нещо пред тебе? Ако е така, искам прошка.
– Не, не си сгрешил, а дори и да си, на младите им е простено.Грешката на тях им отива като на мома къдриците, като на мъж мустаците, като на старец бастуна. Аз искам прошка от тебе, не съм те чул, бях се замислил нещо.
– Кажи тогава какво има, какво се е случило, да няма нещо лошо?
– Вчера бях на касабата. Като минавах край християнското гробище, погледът ми се спря върху надписа на входа, който гласеше: „И ние бяхме като вас, но вие ще дойдете при нас“. Това ме накара да се натъжа, да се замисля пак за Нея. А тя беше по-свежа и от пролетта, особено когато се засмееше, сякаш беше къпан ябълков цвят, от ситна слънчева роса. Очите й – парче, взето от ясно небе. Погледът й – поразяващ като мълния, но понякога те обгръща като гъста мъгла, обърква ти посоките. Нежността й беше като ромона на забързан поток, примесен с трелите на гласовито птиче, което пее за любов. Косата й беше събрала мириса на всички горски цветя – ухаеше на свобода, висота и чистота, на люляк, иглика, минзухар, кокиче…
Не знам за другите, но аз вече си представях как е изглеждала в очите му любимата на бучу Ибрахим. Тя сякаш оживяваше пред нас такава, каквато сигурно никога не беше си отивала от съзнанието му.
– Погребвали ли сте някога нея, Любовта, в тази черна и студена земя? – продължи старецът. – Усещали ли сте как силите ви напускат, как бягат от вас като от чумави? Потънал си до плещи в земята, застанал си на прага на вечността, а в краката ти лежи най-важното, най-трудното и прекрасното, което можеш в живота си да имаш. Не питаш нищо, дори и не плачеш, само искаш да продължиш пътя си с тази, която вече я няма. Искаш да я стоплиш, да я заговориш за цветята, защото на тях винаги се е радвала. И си спомняш как очите й са се смеели и цъфтели… И след всичко това, като погледна пак към земята, там ниско, където ще е нашето бъдеще, се сещам за тези, които вече са преминали пътя. Те гледат към нас някъде от отвъдното, в очакване за срещи с близки и приятели. Някой може да е осъществил мечтите си, друг – може би е оставил най-милото си. Но всички са обърнати с лице към нас и чакат някой да прекрачи делящата ни пропаст. Която, след като я прекрачиш, няма връщане назад. Ех, Любов, защо изсипа целия си огън върху мен – не ме пощади дори затова, че имам толкова мъничко сърце. Как да нося в него този пламък, този скъпоценен камък, като съм толкова малък…
Ние тримата мълчахме. Никак не идеше да прекъснем такава искрена, натежала изповед.
– Разсърдил съм се на живота, защо ме щади – продължи да говори по-скоро на себе си бучу Ибрахим – за какво съм му такъв просяк? Та аз съм половинката от цяло, всичко в мене куца, дори и усмивката ми е само с половин уста. А мислите ми все се обръщат назад в миналото – там, където тя си замина, и на нейно място остана само споменът да ме пари като нагрято желязо. Падам, ставам, тъпчат ме, оплюват ме, обвиняват ме за всичко, дори понякога ме обичат. Но аз прощавам на всички, дори им пожелавам живот и здраве, със злоба не отговарям на никого. Защото познах и болката, и самотата, а техният отговор е доброта.
