Интервю на Димитър Кенаров за в. „Култура“
.
Димитър Кенаров (1981, София) е български поет и американски журналист на свободна практика. Автор на стихосбирките „Пътуване към кухнята” (2001) и „Апокрифни животни” (2010), преводач на Елизабет Бишъп на български. Статии на Кенаров са публикувани в Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, The International Herald Tribune, Boston Globe, The Ecologist и др. Негови пътеписи са избрани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“. Димитър Кенаров завърши неотдавна своя репортерски проект за американския Център Пулицър на тема шистов газ и фракинг „Шистов газ: от Полша до Пенсилвания“.
– Протести в Арабския свят, Бразилия, Турция… Дали не е дошло време да правим поредния, примерно Пети интернационал?
– Пети интернационал? Мисля, че времето на подобни големи интернационали и идеологии е свършило. Въпреки че живеем в глобализиран свят, по-скоро хората се ориентират към местните, локални общности. Колкото и парадоксално да звучи, за мен глобализацията всъщност отново насочва вниманието към конкретната, локалната география, може би чисто като реакция срещу унифицирането на всичко около нас – култура, политика, икономика. Да, всички живеем на една и съща планета, споделяме общи предмети, познаваме се през Фейсбук или лично, но също така става все по-важно да се подчертае различността, различния контекст на всяко едно място. Иначе започваме да боравим с клишета, заучени фрази, колониални идеи. Ако има нещо елементарно, което съм научил от журналистическите си пътувания, то е, че всяко място има свой речник и изисква своя собствен език. Само американците си мислят, че навсякъде по света хората говорят английски и обичат Макдоналдс. И французите – че всички говорят френски и ядат охлюви.
– Но ако погледнем по-внимателно, исканията имат някакви допирни точки – в Бразилия, в България – или не?
– Имат, разбира се. Протестите обаче тръгват от локални искания и конкретна проблематика. В Турция това беше Гези парк, в Бразилия – цените на билетите, а в България – назначението на Пеевски. Оттам нататък, разбира се, ако погледнем тези протести в по-общ план, те неизбежно придобиват и глобална аура – и глобалната аура е кризата на глобалните идеологии. Явно е, че досегашните политически модели са в сериозна криза. Самата идея за национална държава е в криза, идеята, че има един далечен властови център, които управлява, без да се съобразява с местния контекст. Исканията по света са за демокрация и по-голяма гласност на хората, да, но не демокрация в досегашния политически вариант, а по-скоро демокрация на малката общност, местна еманципация от властовите центрове.
– Но и през XIX век стачките са били локално явление… – пък са довели до Интернационал.
– Смятам, че общностите са прекалено фрагментирани дори на чисто локално ниво. Виждаме как един протест на едно конкретно място – България или Турция – има проблем с излъчването на обща програма, с приемането на общи искания. Как да говорим за Интернационал, когато е трудно дори един град да бъде обединен около обща идея. Хората не знаят какво искат, но знаят какво не искат – тотализиращи идеологии от стар тип, които ползват един аршин за всяко място. Това беше и най-големият провал на комунизма – слепотата за локалния контекст, поривът към интернационалност, мисленето, че „щом нещо го има в Съветския съюз, защо да го няма и в България“. Комунизмът беше глобализираща, колониална идеология, чийто грешки капитализмът повтаря в момента. А хората търсят нещо различно. То не е обговорено все още, няма конкретни параметри, витае някъде във въздуха, объркан дух на времето, но може би точно тази липса на „големи идеи“ е най-важната характеристика. Няма политически идеи, но има политическа интуиция, която тласка хората в определена посока. Чак след време, като се обърнем назад, ще можем да разберем какво точно сме искали. И в това няма нищо лошо.
– Въпросът ни същност е следният – вие, който имате непосредствени наблюдения и от Турция, и от България, можете ли да „теглите чертата”, да видите общите неща?
– Ако трябва да говорим за обща идеология, което ни свързва през XXI век, това е екологията и природата като цяло – глобалното затопляне, разпадащите се екосистеми, дезертификацията, сигурността на водните ресурси, на храните. Мисля, че това са проблемите, които ни свързват в момента. Ако хората се ориентират политически към малките местни общности, то е със знанието, че споделяме една планета и сме напълно зависими от околната среда, в която живеем. В най-буквален смисъл, ние сме част от една и съща екосистема. Нашият нов Интернационал е природата. Вижте протестите в Турция, които започнаха от желанието да се спаси един парк в Истанбул, но като цяло бяха продукт на бунта срещу огромните инфраструктурни проекти в Турция и цялостната експлоатация на природните ресурси, без да се зачита правото на глас на местните общности. Т.е. липсата на демократичност. Гези Парк е само върхът на айсберга, който катализира енергията, но всъщност екологичните проблеми в Турция са много по-сериозни. Там например става въпрос за плановете да се построят близо 4 000 микроязовира до 2023-та – стогодишнината от основаването на Турската република. Или плановете за трети мост над Босфора, който ще увреди Белградската гора – един от източниците на питейна вода за Истанбул. Или плановете за най-голямо летище в Европа. Или планираният изкуствен плавателен канал между Черно и Мраморно море. Плановете за две ядрени електроцентрали, както и нови на въглища. Т.е. тоталната експлоатация на природни ресурси и природни – общи – пространства. От екология тръгнаха и протестите в България – тези срещу шистовия газ миналата година, както и срещу презастрояването на Витоша, Пирин, Черноморието. Сегашните протести се организираха срещу конкретното назначение на Пеевски и след това цялостно срещу правителството на Орешарски, но като дух те са продукт на миналогодишната окупация на Орлов мост – в много по-масов вариант. От екологията, разбира се, произтичат и много други неща, говорим за ресурси, за световна икономика, за начина, по който работи капиталът. Екологията е точно тази отправна точка, която е достатъчно конкретна в днешно време и достатъчно ясно може да служи като пътеводител в иначе доста мътното идеологическо пространство.
– А българският протест сега екологичен ли е, според вас?
– Той е екологичен, донякъде буквално, но в по-голяма степен метафорично, т.е. протестът е нравствено екологичен. Замърсяването на политическата среда в България е огромно и вече абсолютно нетърпимо и това се вижда много ясно, по-ясно от когато и да било. В конкретния случай аз съм оптимист и мисля, че протестът, дори и да не може да свали правителството – а той ще го свали – вече е успешен. Дори и ако политическата класа не може да бъде тотално сменена, вече има достатъчно ясна критическа маса, която има изисквания и която не просто говори абстрактно за демокрация, както досега, а поддържа основния принцип на демокрацията с действия. А този принцип е обществен натиск върху политиците, непрекъснат обществен натиск без значение кое правителство е на власт. Оттук нататък няма връщане назад, дори и протестите да затихнат временно. Мисля, че точно това е хубавото, което може да произтече от тези протести – не да гледаме непременно как ще се променят лицата в политическата система, макар това да е важно, а доколко гражданите дейно могат да участват в тази политическа система. Не само като пускат бюлетини веднъж на четири години, а и като непрекъснато оказват натиск и карат политиците да се страхуват.
– Тоест, перманентен протест.
– Перманентен протест не в смисъл на постоянни улични демонстрации. Перманентен процес – на гражданско наблюдение и контрол.
– И той трябва да мине през медиите. А те…
– Така е. Медиите трябва да са отговорни, те трябва да са четвърта власт, а не пета колона. Правителството обаче, чрез свои медии, много умело поде един манипулативен дискурс, че хората на протестите са разни красиви и себелюбиви младежи, които са отишли да си правят партита, да се забавляват, без да имат реална връзка с останалата част от държавата. Опитват се да разединят българите на класов принцип – буржоазия срещу пролетариат, дребна буржоазия, която живее на гърба на пролетариата. Позната реторика от едни други времена.
– Добре, но за манипулацията трябва да се стъпи на нещо. Така или иначе, това не е поход на бедните, това е поход на средната класа, каквото и да си говорим. Средната, разбира се, за България.
– Така е. За мен е пределно ясно, че това е поход на средната градска класа, на хората, които са получили стабилно образование и които са успели да се утвърдят професионално въпреки трудностите, хора, които в момента са на върха на своята професия и които са част от глобалните мрежи. Да, можем да кажем, че това е дребна буржоазия, но аз не виждам нищо срамно в този етикет, освен клишетата, насадени ни от времето на комунизма. Тази крехка нова българска дребна буржоазия е най-добрата ни надежда за промяна. Повечето революции са правени точно от тези хора, защото те имат малко повече свободен капитал и свободното време, за да осъзнаят несправедливостите на капитала. В този смисъл, тази дребна буржоазия не се бори за запазване на икономическото статукво и прокарване на свои частни интереси, както олигархичният слой. Напротив – тази т. нар. дребна буржоазия, тази средна класа е готова да се лиши от един базисен комфорт, който си е извоювала с много труд, за да промени системата така, че тя да бъде по-справедлива за всички и най-вече за бедните, за хората, останали без глас във всекидневната борба за хляба. Новите протестиращи не се борят за сметките за тока – не защото сметките за тока не са важни, а защото са просто част от цялостния механизъм на политико-олигархично управление. За да се преборим с цените на тока, трябва да атакуваме корените на проблема. Другото са само козметични промени. Затова смятам, че цялото това класово разделение е манипулация. Да, средната класа е на улицата, но тя се бори както за своите права, така и за правата на по-бедните. Общият враг в случая е безкрайно богатата политическа мафия. Т.е. мисля, че е важно по-бедните и социално онеправдани български граждани да подкрепят тази средна класа, да застанат зад нея, защото тази средна класа може да изведе всички ни към едно по-справедливо общество. Важното е да подкрепим знаещите и можещите в нашата държава. А знаещите и можещите да не се срамуват, че са знаещи и можещи. Всички сме равни пред закона, всички сме граждани с еднакви права и задължения, но нека не бъркаме гражданското равенство с равенство в знанията и уменията. Там няма равенство. Важно е най-можещите и най-добрите експерти да са в политиката, а не средностатистическият човек. Демокрацията трябва да дава равни права и възможности на всички ни, но това не означава, че всички от нас са еднакво квалифицирани да управляват. Трябва ни качествена демокрация, не само количествена.
– И все пак (вън от оставката), не е съвсем ясно какво искат у нас хората на улицата.
– Напротив. Има доста конкретни предложения, въпреки че няма консенсус. Но пак казвам, хората интуитивно чувстват политическата посока, дори и все още да не могат да формулират абсолютно конкретно какво точно искат от системата, как да я променят. Но с времето всичко ще се избистри.
– Защо, според вас, българските протести имат слаб международен отзвук?
– Смятам, че е хубаво, че имат слаб международен отзвук. В журналистиката има един ужасен принцип: “If it bleeds, it leads“, т.е. това, което кърви, е водещо. Ако събитието има голям международен отзвук, означава, че се е проляла много кръв. Или пък стават ексцесии като в Турция, например. Ние не сме Египет, не сме и Турция. И това може би е добре. Освен това, мисля, че е време да спрем да разчитаме на международния отзвук, на натиск от централата на ПЕС, на ЕП или който и да е. Това са си наши проблеми и ние трябва да си ги решаваме сами и да поемем отговорностите за тях. Разбира се, ние сме част от глобалните протести, които се случват, това ни дава някакво самочувствие, но като цяло развитието на дадените проблеми или решаването им не трябва да зависи от това дали имат международен отзвук или не. Да, ние сме малка държава, зависима от политиките на САЩ, ЕС и Русия, но е крайно време да спрем да се самоидентифицираме с позицията на жертвата. Това е лесна, удобна позиция, но тя е също така саморазрушителна и само утвърждава липсата на автономност.
– А вие виждате ли решаването, да кажем, на част от проблемите в един кратък срок или това ще е много дълга процедура?
– Мисля, че със самата масова и постоянна мобилизация на протестиращите проблемите са започнали вече да се решават. Това, което аз не разбирам, е как може това правителство да се държи, като че ли не е имало Орлов мост миналата година, като че ли не са били февруарските протести тази година. Явно е, че се натрупва някаква енергия – и трябва да имаш голямо безочие и арогантност да продължиш да действаш по същите стари принципи, по които си действал, без изобщо да се съобразяваш с това какво се случва. Това е или някаква лековатост по отношение на политиката и общественото мнение, или тотална арогантност – не знам как по друг начин да го нарека. Или може би тези хора живеят в паралелен свят, където времето просто е спряло. Това правителство точно заради това трябва да си отиде. Не защото следващите управляващи ще бъдат непременно по-различни, а защото сегашните още не са си взели поука от това, че са контролирани.
– Първият проблем е това правителство, така ли?
– Да, проблемът в момента, конкретният проблем е в това правителство.
– И като си отиде вдругиден това правителство…?
– Ще дойде правителство, което е по-уплашено от настоящето.
– Но, казвате, и то трябва да бъде подложено на граждански натиск. Как го виждате този граждански натиск, осъществен на практика?
– На практика? Най-елементарното: когато човек забележи, че нещо не му харесва, е добре да се обади на общината и да каже, да изрази мнение. Да се обади на представителя в парламента, който е от неговия регион, и да изрази мнение; или да изпрати писмо до определената институция. Това, което наблюдавах в Америка, когато живях там, е, че едно или две писма пролет не правят. Но когато един конгресмен получи 10 хиляди, 20 хиляди писма, те вече не могат да бъдат игнорирани. Мисля, че и тук се натрупва критична маса от мислещи и действащи хора, които упражняват всекидневните си права на граждани.
– Вие имате предвид индивидуалния натиск, а не, да кажем, някакъв организиран.
– Масовият индивидуален натиск е сила.
– А какво мислите за обществените съвети към отделните министерства?
– Няма лошо да има такива структури. Децентрализацията на бюрокрацията и на политическата система са добри неща като цяло. Трябва да има повече обществени консултации, без, разбира се, те да хвърлят системата в хаос. Различни мнения винаги ще има, няма монолитни позиции, но важното е да се намери компромис чрез диалог. Истински обществен, информиран диалог, а не имитация на диалог.
– Но демокрацията винаги е избор и се поставя винаги въпросът кой избира избраните да влязат в тези обществени съвети.
– Винаги се поставя този въпрос. Но има и друг – защо винаги си поставяме този въпрос? Защото липсва елементарно доверие между нас самите? Т.е., какво е едно общество, без абсолютно капка доверие един в друг? Ние по презумпция смятаме, че ако някой прави нещо, то е с някакви користни цели, че всички са маскари. Ясно ми е защо е така – трудно е човек да са отдели от историческия опит. И все пак, за да имаме нова система, е нужно базисно доверие в лидери и представители, малко наивност, ако щете. Това не означава, че трябва да оставим тези лидери без контрол и наблюдение. Точно обратното. Но ще е добре, ако опитаме първо да се доверим, да изчакаме малко, преди да критикуваме. То е като любовта. Сляпа стъпка в пропастта, но изключително нужна стъпка.
– Дали липсата на доверие не е, защото прозрачността по отношение на властта не се разпростира върху неправителствените организации, които искат дефакто да участват във властта посредством тези обществени съвети?
– Разбира се, че трябва да има абсолютна прозрачност кой финансира неправителствените организации. Напълно съм съгласен с това, няма какво да спорим. Въпросът е да не слагаме всички организации в един кюп. Защото има прекрасни неправителствени организации, които си вършат чудесно работата. Които работят или за по-голяма демократичност, или за по-чиста природа. Това, че има много други организации, които са в тъмното по някакъв начин, финансират се по странни модели, дори често работят против обществения интерес – това е вече отделен въпрос. Но не трябва да стигаме до: „Абе, всички са точно един дол дренки“. Трябва да правим разграничения.
– Качествената демокрация, за която говорите, предполага – и иска – прозрачност. Това обаче поставя въпроса, който се поставя пред целия свят. Въпросът за възможността да управляваш без тайни.
– Да вземем САЩ. Те имат огромни проблеми, много по-големи от нашите. Но как на чисто институционално ниво стават назначенията на ключови постове в държавната администрация? Който се кандидатира за шеф на ЦРУ или пък за Върховния съд, минава през изслушване, което трае понякога седмици. Трябва да се разгледа абсолютно всичко. Не може за 15 минути да назначиш един мафиот, като преди това си променил закона, за да може този мафиот да бъде назначен. По-голяма прозрачност със сигурност може да има. Дали абсолютна прозрачност е възможна? Едва ли, но и едва ли абсолютната прозрачност е добра. Уикилийкс е добър пример за това противоречие. Трудно е да се действа като държава, ако всичките карти са на масата. Има неща, които е в обществен интерес да са публични, и неща, които е в обществен интерес да не са.
– Разкажете за Турция. Приключиха ли протестите?
– С много малки изключения, засега масовите протести приключиха. Много е трудно да протестираш всеки ден, когато на практика срещу себе си имаш полиция, която действа като армия. За последния месец турската полиция е употребила 130 000 контейнера със сълзотворен газ. Това е химическа война срещу населението. Но енергията, недоволството са все още там, въпреки че Ердоган опита да ги удави с газ и водни оръдия. Както и в България, в Турция също няма връщане назад. Хората са събудени и пак ще излязат при най-малкия повод. Никога не съм виждал Турция толкова разделена. Тук е важно да се отбележи, че много от хората, които не са гласували за Ердоган, доскоро признаваха неговите заслуги. Все пак, той изправи турската икономика на крака, увеличи средните доходи три пъти, демократизира значително политическата система и премахна влиянието на армията, започна мирни преговори с кюрдите, издигна репутацията на Турция във външнополитически план. Това е и странното. Че Ердоган за един месец с лека ръка пропиля 10 години политически капитал и се превърна в авторитарното чудовище от турската история, с което той се бореше толкова време. За мен това е абсолютно необяснимо, необяснимо е и за много хора от партията му, включително и за президента Гюл, за министри от самата партия, които са далеч по-умерени в разбиранията си. Или може би всичко е прекалено логично. В борбата си със злото, ти самият се превръщаш в зло. Нещо като Дарт Вейдър. Част от проблема е, че Ергодан има месианска идея за себе си, изживява се като османски султан. Между другото, беше интересно и доста иронично, че на срещата между протестиращите и Ердоган, всъщност, голяма част от представителите бяха медийни звезди, включително целият екип на „Великолепният век“
– И това ли е гражданското общество?
– Отново се връщаме на проблема с представителството. На протестите в Гези интервюирах много хора и те казваха: „Ние не припознаваме тези медийни звезди като свои, не сме ги виждали на протестите“. Обаче се оказа, че „Сюлейман Великолепни“ беше представител на протестиращите. „Сюлейман Великолепни“ срещу Ердоган. Тук има постмодерен абсурд, но и някаква странна истина. Протестиращите се нуждаят от своя „Сюлейман Великолепни“, но е трудно, дори невъзможно да го намерят. В Гези се бяха събрали много общности: радикални и националистически групи, и комунисти, и гей групи, кемалисти, анархисти, кюрди. Т.е. най-различни социални слоеве. Те имаха обща платформа, разбира се – ненавистта си към Ердоган, към агресивния му подход и към все по-авторитарния начин на управление – но за тях беше много трудно да излъчат общи говорители. Както и тук, сред нашите протести. Всички свирим, всички викаме, но трябва някой да излезе, в крайна сметка, с един мегафон и да изнесе реч. Трябва да успеем да съберем тази енергия и да я изразим чисто като думи. Но всеки се страхува. Дори интелектуалците в България. Реално всеки се страхува да заеме позиция на площада, защото веднага ще го освиркат. И това е проблем. Абсолютната хоризонталност е добра до един момент, но са нужни и вертикали.
– Какво да правим, като авторитети въобще няма? Вашето поколение какво мисли по този въпрос? След 1989 г. много неща се случиха, разбира се, но най-радикално бяха сринати всички авторитети.
– Ами те голяма част от авторитетите се самосринаха… или пък трябваше да бъдат сринати.
– Това е лесният отговор. Но може ли едно общество да съществува без авторитети?
– Много е трудно да си авторитет в днешно време, когато всеки претендира, че знае повече от теб, защото чете статии в Уикипедия. Знанието вече не е привилегия на определена група хора, а е достъпно за почти всички. И това създава погрешното впечатление, че всички знаем еднакво. Но количествената информация не е сама по себе си знание и трябва да правим разграничения. Има и доста конкретни проблеми: това, че авторитетите се срамуват да кажат, че са авторитети, защото ще бъдат оплюти, ще нарушат някаква илюзорна демократичност. Друг проблем е, че голяма част от хората, които заминаха в чужбина, са авторитети в общностите, в които живеят, но някак си напълно прекъснаха връзките си с България. Както и България прекъсна връзките си с тези хора. Т.е. ние нямаме реална диаспора, както да кажем Полша или Гърция, или Сърбия. И не мисля, че напусналите един милион души са проблем, хората пътуват и живеят, където си искат. Проблемът е, че се губят връзките, че се прекъсват много често 100% връзките с България или пък с някаква общност, която съществува тук.
– Изглежда пак опираме до липсата на авторитети. На интелектуална йерархия.
– Да, така е. Но все пак живеем в един такъв, ироничен век. И поради тази причина е малко трудно. Поне за моето поколение. Ето, имаше критики за това, че на протестите хората се забавляват. А защо да не се забавляват? Аз не виждам защо всички трябва да сме много сериозни – с лопатите и с кирките. Смехът е прекрасно оръжие, защото отказва да се отнася сериозно дори със себе си, съдържа собствената критика в себе си и отказва твърдите идеологически рамки. И дори ще кажа, че за мен, от чисто артистична гледна точка, протестът не е достатъчно радикален. Къде са всичките тези радикални арт жестове, които би трябвало да съпътстват един такъв протест? Нали Художествената академия е точно до Парламента.
– 90-те години имаше подобни жестове.
– А съвсем наскоро беше украсяването на Паметника на Съветската армия. Сега например Евлоги и Христо Георгиеви можеха да станат част от протеста, паметникът на Климент Охридски, стените в центъра. Цялото пространство можеше да се обособи като арт пространство. Радикалните времена изискват и радикално изкуство, но ние все още се плашим от политизиране на изкуството – може би реакция от инструментализацията на изкуството по време на комунизма. Само Найо Тицин направи един симпатичен жест.
– Между другото, не ви ли притеснява този римейк на лозунги, на гладни стачки, ако щете?
– Това е много сериозен проблем, според мен – че този протест няма реално собствен речник. „Кой не скача, е червен“ или „Червени боклуци“ е историческа инерция. Дълбоко уважавам Едвин Сугарев като човек и поет, дълбоко уважавам неговия жест, подкрепих го като колега на поетичното четене, но не смятам например, че гладната стачка е адекватно оръжие за сегашната ситуация. Най-малкото, тези мижитурки в парламента не заслужават неговия живот. Освен това, гладната стачка и самозапалването са ядрени опции, която трябва да бъдат запазени за наистина екстремни ситуации. Че ситуацията в България е трагична, особено в провинцията, е вярно. Но нека също така да не губим перспектива – съществуват брутални диктатури, където човешкият живот не означава нищо, където хората умират от глад всекидневно и където няма други инструменти за борба с властта, освен отчаяният вик на самоубийството. Да кажем, че ситуацията в България е същата, би било не само дълбоко погрешно, но и би омаловажило ставащото на други места. Затова и не обичам, когато хората хвърлят наляво и надясно думи, като диктатура, Холокост и т.н. Нека запазим малко обективност.
– На вас как ви се отразяват тези – те не са чести, но все пак ги има – „Червени боклуци“?
– Ами как да ви кажа, неприятно. Аз по начало съм с леви убеждения. Но никога не бих гласувал за БСП, защото, според мен, това не е изобщо лява партия. Това е една олигархична партия, политическо зомби, което изпълзя от гроба на тоталитаризма. И може би най-голямото престъпление на БСП е, че тя не отвори пространство за реално леви партии. Тя задушаваше абсолютно всичко, което е алтернатива в лявото пространство. И всъщност това, което ние имаме като ляво, е една пародия. Що се отнася до лозунгите, те репродуцират някакъв стар модел на разделение и стари клишета. Светът отдавна не се дели на червени и сини.
– А защо вашето поколение не си произведе собствени лозунги? Нали вие сте доминиращите там, в този процес. Шири се единствено мъглявото „Долу олигарсите!“.
– То не е съвсем мъгляво.
– Доста е мъгляво, защото това са хора, които са си узаконили бизнеса и парите; и никой не може да им ги вземе.
– Това е така. Но те продължават всъщност да репродуцират схемите, с които продължават да забогатяват. Това е проблемът. Но не може този модел да продължава. Не можем да върнем времето назад, не можем да поправим старите грешки, но ще е глупаво да ги повтаряме, защото така сме свикнали. Ето, примерно банките са един аспект, който за мен е много важен. Пари, които са на държавните предприятия, се разпределиха по частни банки. И този модел продължава от времето на царя досега. Това е много голям, огромен проблем. Що се отнася до монополите, в Щатите, например, негласното правило е, че компании или групи, което притежават над 15% от пазарния дял в съответната сфера, се смятат за монополи и биват разследвани. Мисля, че това е нелош модел.
– Ако улицата иска разбиване на монополите, защо не направи конкретни предложения. Да каже: „Монополът в медиите да се разбие“.
– Има експерти, които изговарят това. Ако човек следи нещата, които излизат в пресата – има конкретни стъпки и предложения. И от икономисти, и от хора, които се занимават с тези сектори. Организацията, към която аз принадлежа, Асоциация на европейските журналисти излиза често с експертни мнения по въпроса за монопола в медиите, организират се дискусии, дават се конкретни предложения. Ето, и Хартата за мен е една позитивна стъпка . Много хора я критикуваха, но защо да не се направи първата стъпка? Освен това, живеем в интернет век. Съдържанието може непрекъснато да се редактира, да се направи нов вариант, да се допълни или да се махнат някои неща, т.е. за мен това е една отворена платформа. Първата стъпка е направена, оттам нататък тази отворена платформа може да бъде дискутирана по различни начини и да бъде подобрявана. Вече не пишем върху камък, а върху екран. Всичко е временно. Единственото, което се изисква от нас, е да не се предаваме. Може би трябва да се окупира Терминал 2 – никой няма да напуска тази държава, докато не я оправим.
– Ще я оправим. Ще резнем парите на партиите…
– Всъщност, основният проблем на демокрацията в Америка е, че няма публично финансиране на предизборни кампании– това е много голям проблем, защото се прокарват много корпоративни интереси. Това е в основата на липсата на демокрация в Америка.
– Но много от демонстрантите искат точно това.
– Точно това е най-голяма опасност, всъщност. Всяка партийна кампания трябва да бъде финансирана публично и прозрачно. А черните каси в българската политика са отделен проблем. Но тук проблемът е от чисто криминално естество, а не от законодателно. Корпоративно финансиране на политически партии може да ни изиграе ужасна шега.
– Ако бъдат допуснати открито до политическия пазар.
– Затова за мен лично моделът е по-скоро за една държава, която има свободен пазар, но която има много строги регулации. Защото проблемът в България не са толкова и банките, не са и отделните бизнесмени, а липсата на държавна регулация. И дори, когато регулацията съществува на хартия – липсва приложение на тази регулация. Т.е. държавата в случая е в основата на проблема и тя трябва да регулира, но не си върши работата като регулатор. И когато не си върши работата като регулатор, то тези банки, тези бизнесмени остават свободни. Както и ние всички, като граждани, не си вършим работата като регулатор на държавата. Нещата са взаимносвързани, според мен.
Но аз оставам оптимист. Проблемът на целия комунистически режим беше, че разруши, по ирония на съдбата, комуналността, общото, идеята за общо. Всички бяха натиквани да живеят заедно, без да се разбира реално идеята за солидарност. И когато тоталитарната центростремителна сила изчезна, всичко се разпадна, всичко се разхвърча. И през 90-те години, както и до съвсем скоро, нямаше изобщо идея за общо пространство, защото общото пространство беше ничие пространство. То можеше да бъде унищожавано, можеше да бъде замърсявано. И грабено. В момента виждам нещо различно – дори на чисто битово ниво, дори елементарното изхвърляне на боклука в кошчетата. Мисля, че това говори за едно възвръщащо се чувство за общо пространство. И затова съм оптимист, защото идеята за общото пространство като ценност отново се завръща.
– Кои пътувания по света промениха най-съществено представата ви за ставащото тук?
– Прекарах в Щатите близо 10 години и мога да кажа, че чувствителността ми към малцинствата, към различните се промени. Човек трябва първо да види дискриминацията в друга държава като наблюдател, за да осъзнае, че е част от една дискриминационна култура в собствената си страна. Но като цяло мисля, че най-много научих, докато пътувах из Балканите. За мен това е красиво и пъстро пространство, нереално, разбира се, с въображаеми граници, но пък кои граници не са въображаеми? Пътуванията ми из Балканите– из Гърция, Македония, Сърбия, Румъния, Босна, Турция – са най-удачните и най-ползотворни за мен пътувания, от които съм научил най-много за България.
– Много ли си приличаме?
– Просто не знаем колко си приличаме. Например, странно е, че в България не знаем почти абсолютно нищо за Турция. Говорим със старите клишета. Или Турция е Османската империя от миналото ни, или е Болният човек на Европа, както се е говорило през XIX век, или е някаква странна заплаха. А реално това е един малък Китай, космополитен, отворен към света. Огромен пазар, 75 милиона, на които ние сме обърнали гръб. Непрекъснато гледаме към Европейския съюз, а не гледаме към най-близките пазари, които имаме. Защото Изтокът е новият Запад, няма какво да се лъжем.
