Гледах снощи късния обзор на събитията по телевизията и в съзнанието ми буквално се отпечата един епизод – малчуган на има-няма годинка пълзеше по стъпалата на Народното събрание. „Памперсът” с полусмъкнати гащички лазеше към вратата с онази съсредоточена и свирепа целеустременост, на която са способни само най-малките. Мислех си, че след време родителите му къде с ирония, къде с гордост ще коментират – нямаше още годинка, когато реши да влиза в Парламента! И това е добре, защото Народното събрание е място, където нормалните и свободните трябва да решават съдбата на България. А това дете, лазещо по стъпалата към времето на Гражданското общество, ще расте свободно и нормално!
Мислех си още, че в анекдотичния призив да превърнем Народното събрание в детска градина има много горчива ирония – то и без това е станало убежище на политически инфантилизъм. Частна детска градина, приютила дечицата на „богопомазаните” срещу тридесетина хиляди евро годишно. За такива пари „госпожите” и „лелките” могат да изтърпят всякакви детски простотии, капризи и лигавщини. Само дето ни карат ние да плащаме за рахата на чуждите дечица… Въпросът е кои са „госпожите и лелките”? Кои са стопаните на това „частно детско заведение”? Кои са кукловодите, дърпащи конците на оня смешен и жалък марионетен театър, който българските депутати разиграват вече тридесети ден…?
Естествено, тези размисли въобще не могат да се сравнят с дълбочината на мислите, в които вчера бил потънал Волен Сидеров. Мистичната стихия на менталните глъбини, над която кротко плувала шамандурата на светлия му разум, го отнесла към бреговете на великото прозрение – ми той всъщност бил Мандела!!! Остава само да изчакаме бялото му личице да почернее като политическите му убеждения и ние с тревога да следим здравословното му състояние в болницата, където „Атака“ ще бъде оставена на „контролно дишане”. Обаче шансът Волен да получи Нобелова награда за Политическо Хулиганство и Аморалност е равен на поне две нули. А нали знаете какво означават „двете нули”? Звучи цинично, но самото присъствие на Сидеров и неговата партия в Народното събрание се оказа такъв цинизъм, пред който школата на древногръцките циници е като детска ясла, сравнена с каторга…
Но да се върнем към важното. Днес е събота, 13-ти юли, 30-ти ден от Протеста. Ден за равносметка. Нали помните онази едноименна песничка на Жоро Минчев? „…пътят беше и стръмен, и тесен, но беше верният – и аз го минах с песен…”. Защото, точно като Барда, протестиращите извървяха трънливата пътека и прекрачиха прага на онази врата, която води към Гражданската Идентичност на Човека. Оттук насетне стиховете: „…не сме народ, не сме народ, а мърша,/ хора, дето нищо не щат да вършат…” – остават в литературната ни история. Защото в реалната ни история за първи път огромна маса хора излезе по улици и площади не по социално-битови, не по икономически, не по синдикални, не и по политически – а по морални причини. Хората просто казаха – край, баста, този посткомунистически свят не ни харесва; ние сме европейци и искаме европейски права и задължения!
В този смисъл събитията тук, на Балканите, са безкрайно различни от вълненията в Бразилия, конфликтите в САЩ или социалните взривове в Западна Европа. В Турция младите воюват за своята Светска държава; в България – за своята Европейска идентичност. Положението в Гърция е по-специфично, но също не е аналог на традиционните за Европа стачни действия. Затова не можем да сравняваме февруарски и днешни протести – у нас веригата на събитията започва от падането на Берлинската стена и митингите за демократично бъдеще; минава през синдикалните вълнения и народните бунтове на 1997-ма, обхваща стачката на учителите от 2007-ма, очертава февруарското негодувание и обединява човешкото множество днес. Можем да обобщим, че Протестът е качествено ново явление в най-новата ни история и първото ни „качествено”, а не „количествено” приобщаване към Европа!
И второ – че остарелият като прехода ни въпрос за комунизма и посткомунизма не е нито решен, нито загубил своята актуалност. Че на дневен ред е въпросът за „противоконституционността” на определени партии; че един истински закон за лустрацията също е на дневен ред и че промените в съдебната система са жизненоважни, защото без заплахата от истинска съдебна отговорност (ако щете, дори за „провокиране” на социално напрежение чрез социално безразличие и безхаберие), Протестът би могъл да бъде дори окървавен. А сетне и цялата строгост на закона да се стовари върху управляващите, то ще е същото като с оня пиян таксиджия, дето помля сума народ. На колкото и да го осъдят, ще върнат ли човешки живот…?
Иначе управляващите продължават да играят ролята на щастливци, които са намерили и откъснали четирилистната детелина на властта… Обаче могат ли в случая да бъдат щастливци онези, които могат да броят само до три…?
Николай Николов
