„Ако искаме да спасим света от варварството, трябва да отхвърлим социализма, но не можем безгрижно да го изтласкаме встрани.”
Лудвиг фон Мизес
.
Фридрих Хайек и Милтън Фридмън са иконите на неолиберализма и заемат централно място в олтара на идеологическия храм на съвременното капиталистическо общество. За заслуги в утвърждаването му са канонизирани като негови светци и пророци. Признати приживе и подобаващо възнаградени с Нобелови награди и всякакви научни и материални отличия. Това „канонизиране“ напомня за начина, по който преди време в част от света се гледаше на двойката Карл Маркс и Фридрих Енгелс. И едните, и другите, обявени за непогрешими и щампирани върху знамената на две противостоящи си идеологии. Но всяка идеология, освен възторжени поддръжници, има и безпощадни съдници. Които са времето, историята, както и „армиите“ от ощетени. Които апологетите на съответните идеологии се стараят разбира се всячески да игнорират.
Наскоро прочетох книгата „Фаталната самонадеяност – грешките на социализма” на Хайек. Естествено, издадена от „Отворено общество”, имащо апостолската мисия да разпространява и налага идеите на неолиберализма. Наистина забележителна творба. С оригинални прозрения за човешката цивилизация като такава. В унисон с тържествуващата през ХХ век еволюционистична теория. Отричаща всички постулати и понятия от „Капиталът” на Карл Маркс. Дори и понятието „капитализъм”, станало нарицателно и признато от всички научни авторитети, е заменено с евфемизма „пазарен ред”. Цялостният процес на икономическо развитие на човечеството се нарича „разширяващ се ред”.
Хайек привежда множество доводи срещу инстинктивното презрение на интелектуалците към комерсиалното и тяхното икономическо невежество, недоверието към парите и финансите и осъждането на печалбата. Особено яростно се е прицелил в Айнщайн. Малко известно е, че последният е бил ревностен привърженик на социализма и с това си навлича неприязънта на Хайек. Великия физик смятал за очевидно, че ,,човешкият разум трябва да е способен да намери начин на разпределение, който би се оказал също толкова ефективен, колкото и начинът на производство”. Айнщайн пише в статията си „Защо социализъм?”, че производството за потребление трябва да измести производството за печалба. Което говори, че той е съзнавал, че нарастването на производствената мощ не води до съответно нарастване на покупателната способност на огромните маси. Осъзнавал е и икономическата анархия на капиталистическото общество, в което заплатата на работника не се определя от стойността на произведения продукт.
С не по-малка ожесточеност Хайек критикува и бележития икономист Джон Мейнард Кейнс, който е за държавно вмешателство и регулации в икономиката. Кейнс нарича икономическите кризи „необичайна форма на малоумие”. Най-важно за него е било запазването на пазарната икономика, като я накара да работи ефективно. Отношението му към марксизма е било презрително, но е смятал, че капитализмът може да оцелее единствено, ако получи подкрепата на обществеността чрез повишаване на жизнените стандарти. В момента, когато каруцата на световната икономика е тръгнала към пропастта, всички политици стават кейнсианци. Израз на това е и приемането на небивал пакет от 787 млрд. долара за стимулиране на американската икономика, с подписания от Барак Обама „American Recovery end Reinvestment Act”. Което е и косвено признание за насъстоятелността на икономическата теория на Хайек. Аналогични мерки в тази насока предприе и Европейският съюз.
Неглижиране на държавното регулиране в икономиката проповядва и събратът на Фридрих Хайек, Милтън Фрийдман. В статията си „Социалната отговорност на бизнеса е да увеличи печалбата си”. Фрийдман се изявява като силен привърженик на въвеждане на ваучерна система в образованието, децентрализация на образователната система и приватизация на училищата, които да осигурят конкуренция. Интересно каква, при масовата безработица сред младите и липса на работни места? Също и за приватизация на медицинските услуги, както и за премахване на задължителната военна служба и въвеждане на платена такава. Той смята също, че държавното регулиране на труда и минималната заплата не защитават отделния работник, а точно обратното, те пречат на бизнеса да създаде достатъчно работни места, за да няма безработица.
Какво, според него, означава това, че бизнесът има отговорности? В книгата си „Капитализъм и свобода” Фрийман нарича социалната отговорност „фундаментално подривна доктрина“ в едно свободно общество, и заявява, че в такова общество „има една и само една социална отговорност на бизнеса и тя е, да използва ресурсите и да участва в дейностите, целящи да увеличи печалбата си, стига тя да остава в рамките на правилата на играта, което ще рече, да участва в открита и свободна конкуренция, без заблуда или измама.“
Всъщност, дори и да отрича социалната отговорност на бизнеса, той апелира за честна конкуренция, без заблуда и измама. А нима присъщите за този бизнес корупция и симбиоза с политическата класа са му били непознати? Не звучи ли твърде наивно за икономист, уж познаващ в дълбочина процесите в капиталистическата икономика?
Излагайки съвсем накратко възгледите на споменатите неолиберални автори, нямам задачата да се изправя срещу цялостната теория и публикациите им от хиляди страници. Бих обърнал внимание по-скоро на някои твърдения и внушения, които имат връзка с настоящата действителност, макар и с обратен знак.
Особено интересни за мен са разсъжденията на Хайек за връзката между разширяващия се ред и нарастването на населението. Противно на много икономисти той смята, че идеята за световно обедняване от нарастването на населението, проповядвана от Томас Малтус, е погрешна. Аргументира се с нарасналите възможности за специализация и по-успешно усвояване на природните ресурси. Както винаги обаче, има и едно „НО”. А то е, че Хайек признава съпътстващото този процес намаление на средните доходи. И ето една според мен напълно човекофобска негова мисъл: „Пролетариатът е допълнително население, което без предоставените от бизнеса възможности за работа, никога не може да нарасне.” Спадът в средния размер на доходите се появява от рязкото увеличение на населението, включващо нарастване на бедните, в сравнение с богатите. Хайек смята за логичен процесът на масово обедняване. Без богатите, според него, бедните не биха могли да оцелеят. Щом капиталистите започнат да наемат хора за своите цели, способността им да ги изхранват обслужва и наемниците на труда, и самите капиталисти.
Всъщност този процес, в доста извратена форма, наблюдаваме сега на регионално и на международно ниво. В който и да е от големите градове на страната нарасна неимоверно броят на прииждащите безработни от обеднелите райони. Част от тях, срещу възможно най-ниско възнаграждение са наемани за най-непрестижни дейности. Останалите ровят в контейнерите за боклук и буквално се изхранват от тях. Подобно е положението и с немалка част от икономическата емиграция в други страни от ЕС. Наши младежи с по едно и две висши образования чистят метрото, мият витрините, работят като таксиджии, каналджии, общи работници и въобще оцеляват. Цветнокожи безработни имигранти, продаващи евтини сувенири и дрънкулки, пълнят туристическите центрове на Европа, преследвани от полиция и общинари. На практика, това е „излишното” население, оцеляващо в условията на „разширяващия се ред”. И всичко това на фона на нарастване печалбите и броя на свръхбогатите.
Хаейк въвежда и понятието „пресмятане на живот”, съзнавайки неговата аморалност. Според него живота на непознатите индивиди може са се пресмята, когато стане дума да се жертват няколко същества, за да се опази живота на други. Когато след битка военният хирург започва да сортира оцелелите, често оставя да умре пациент, за чието спасяване е нужно време, колкото за спасяване на няколко други пациенти. Освен количествения фактор, за него е важен и качествения. Изискването да се спасяват максимален брой хора не означава, че всички конкретни индивиди са еднакво важни. В конкретния пример, по-важно е да се спаси живота на лекаря, отколкото да се запази живота на който и да е от пациентите му. Някои индивиди са по-ценни от останалите, защото могат да създадат или опазят други индивиди. Този с най-висока производителност може да бъде по-ценен за общността. Фертилните жени под 45 годишна възраст са по-важни за оцеляване на племето от повечето мъже в него, с изключение на ловците, осигуряващи изхранването. По тази причина се приема за морално изоставянето на старите и недъгавите на белите мечки и студа от екскимосите.
Заключението на Хайек от тези примери е, че „Еволюцията има тенденцията да увеличава не сега живущите върху земята хора, а най-проспериращите по отношение на бъдещето”. По тази логика най-проспериращите са и най-богатите, притежаващи всички средства за производство. При сегашното ниво на автоматизация и роботизация на производството, необходимите за поддръжката им специалисти са относително малко. Това определя и високите нива на безработица и увеличаването на „излишното“ население, както и високата норма на печалба, която се присвоява от собствениците с механизмите на разпределение на корпоративната печалба.
И за слепите, с изключение на заинтересованите, е видна несправедливостта на описания „разширяващ се ред”. Неговата самонадеяност е не по-малка от тази на практиците на провалилия се социализъм. Тази несправедливост и самонадеяност предизвиква небивало социално неравенство, концентрация на огромни богатства в малцина, безработица, мизерия и перманентни, безконечни икономически кризи.
„Разширяващият се ред“ е докарал на прага на банкрута държави като Исландия, Кипър, Гърция, Испания, Италия, че дори и Франция. Дори САЩ са на ръба на бездната не от вчера, що се отнася до огромния финансов дефицит и задлъжнялост на страната, и само военната мощ още ги крепи.
Аргументът, че социализмът е неосъществим, тъй като предполагал нравствена извисеност, каквато хората не притежават, е несъстоятелен. Вярното е, че идеите на социализма се осъществяват отново в социалните и правови капиталистически държави, защото е необходима организация на обществото, която да направи невъзможно съществуването на прекомерен гнет на човек към човека – каквото е положението в момента.
Свидетели сме, че либералната икономика, разчитаща на егоизма на интереса, се срутва пред очите ни. Махалото е полетяло твърде високо, този път към пълна „разпищоленост“ на пазара. И за да има равновесие, трябва да си спомним не за модела на тоталитарен социализъм, отминал и отречен в аналите на историята, а за това, че без социална солидарност няма общество и без умна намеса на държавата в икономическите процеси няма умна държава.
.
Светослав Атаджанов
Djani.blog.bg
