Руслан Йорданов, Ruslan-fukara.blogspot.com
.
На последната Бузлуджа Станишев размаха кокалите на Димитър Благоев, Янаки Стоилов канонизира Лилов за светец, а Дърева изпълни познато на публиката заклинание с мощите на Продев.
Неизвестно защо този мрачен шамански ритуал на „магичния, свещен връх” ми напомни за фразата „мародери, нахълтали в партията“, употребена от Георги Кирков в статията му „Какво става в партията?“ в 27-и брой на „Работнически вестник“ от април 1902 г.
Какво пише за мародерите в речника? „Лица, които ограбват убитите или извършват обири по време на бедствия“. По какво се различава от тях върхушката на БСП, когато безсрамно пребърква труповете на първопроходците и светите мъже на социалистическата идея? Когато разпродава семейните бижута и намерените на тавана морални съкровища? Прахосва доброто име на фамилията, рови костите на предците и като надрусан парижки декадент отслужва с тях черни меси срещу разбуненото софийско гражданство.
След като наскоро и славеят на станишевизма, сладкопойният трубадур Антон Кутев обяви, че е избухнала класова война, а Янаки удари камбаната, че протестите може да докарат на власт още по-алчни олигарси, всичко това преля окончателно чашата на търпението ми.
Боже, докараха я само за някакви си 122 години? От Благоев до Станишев, от Кирков до Кутев, от Габровски до Гергов, от Дабев до Дъбов, от Полянов до Петков, от Пастухов до Овчаров и от Маймункова до Манолова. Зашеметяваща антропологична парабола си е направила Г-жа Историята.
Този вековен „прогрес” е особено ярък, когато сравним невинните години на Българската работническа социалдемократическа партия с настоящата печална епоха, когато тя се намира в кръгова отбрана под командването на първия ръководител на Партията на европейските социалисти.
Периодът 1898-1903 г. е най-романтичният – тогава за пръв път Работническата партия вкарва неколцина депутати в парламента и преживява великия разкол на „тесни“ и „широки“ социалисти.
Как са си представяли историческото
призвание на БРСДП нейните основатели?
Архивите на „Работнически вестник“ са ценен извор на впечатления, затова отново да дадем думата на Георги Кирков.
„Историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Съвременното общество е общество, подразделено на класи, от които всяка има свои специални интереси и преди всичко икономически, които се намират в постоянно противоречие с ония на другите класи. Интересите например на работническата, на наемната класа не са еднакви с ония на буржоазната.
Буржоазната класа се представлява от цял ред партии, които са всъщност една партия, тъй като всички те имат в основата си един принцип – запазване наредбите на днешното общество, наредби, отговарящи на интересите на буржоазията. Каквито имена и да носят, с каквито бляскави фрази и да са пълни програмите им, тия партии по същество са реакционни, понеже се стремят да спрат развитието на обществото – нещо не само невъзможно, но и съвършено абсурдно.
Социализмът е положено на научни основи учение, което отразява в себе си целокупните стремления на наемните работници, теоретично изражение на борбата на наемния труд с капитала.
Социализмът не създава борбата на работническата класа с оная на господарите и капиталистите, а просто я прави съзнателна, тоест чрез социализма наемната работническа класа дохожда по научен път да осъзнае своята историческа задача и да насочи борбата си в духа на тая задача. Партията, която носи знамето на знамето си интересите на наемната работническа класа, е Работническата социалдемократическа партия. Социалдемократическата партия партия е класовата партия на пролетариата и крайната наша цел е крайната цел на борбата, която води пролетариата.“
Благоев, Кирков и останалите са били твърди марксисти, и са изповядвали материалистическия догмат за историята.
В самия край на 19-то столетие те виждали положението в страната по следния начин.
„Днес България се намира в най-опасния период от своето развитие, в периода на масово осиромашаване, от една страна, и бързо трупане на богатства, от друга. В това време, когато огромното болшинство от нашето работно население със замаяна глава стои на прага на глада и сиромашията, едно нищожно малцинство явно трупа безбройна богатства.
В това време, когато котли и черги се изнасят на мезат (публична продан на движими вещи за изплащане на данъци и дългове), когато къщи и други имоти се продават на безценица – една малобройна класа от лихвари, предприемачи, фабриканти и гешефтари мълчешката заграбва всички средства за произвеждане и живот.
Тази класа господства днес в Народното събрание, в правителствените среди, тя качва и сваля правителството и в нейния джоб отиват усилията и сълзите на цялото работно население“.
Кирков не си представя социалистическата революция като разпасана кървава вакханалия. Според него тя по-скоро ще настъпи по мирен път след като организираният в партия пролетариат завземе политическата власт по законен начин. „Сега наемната класа има хиляди други средства и много по-действени, отколкото грубото насилие на буржоазната революция. Сега тя има под ръка организацията, икономическа и политическа, има стачката и класовото съзнание, избирателната бюлетина и политическата зрелост“, изтъква Майстора в „Работнически вестник“.
Пролетарският юмрук
Партията и вестникът, освен с абстрактно философстване и интриги, са се вълнували и от тегобите на пролетариата – социалистите са в основата на синдикатите, вдъхновявали са стачки, градили са партийни структури, комитети за солидарност, защитавали са в парламента интересите на трудещите се. Показателни са следните заглавия в „Работнически вестник“ от това време:
Положението на селските работници
Съдбата на занаятчийските калфи
Какво се върши по селата
Пропадането на астарджиите в Пловдив
Работниците в софийския арсенал
Фабричната промишленост в Габрово
Килимарската индустрия
Захарната фабрика в България
Копринената фабрика в Станимака
Памучната фабрика във Варна
Стачката по трамваите
Работническия клуб заедно с депутате
Стачката в Захарната фабрика
В зората си социалдемократическата партия е посветила дейността си на освобождението на „робите на труда“, поради което влиянието й сред бързо нарастващото фабрично работничество постепенно се увеличава. За тясната връзка говори най-добре описанието на тържественото посрещане на първите социалистически депутати на софийската гара на 21 април 1902 г.
„На този ден българската столица видя за пръв път едно истинско народно посрещане: софийските работници в голям брой се бяха стекли на гарата да посрещнат своите народни представители, социалистическите депутати. Избирането на седем социалисти в XII-то Народно събрание произведе силно впечатление по цялата страна и особено радостно то се посрещна в София, дето има най-много организирани и класосъзнати работници. И сега те искаха да отпразнуват тази победа на българския пролетариат с една обща братска среща. Нашите противници с потаена злоба гледаха с каква искреност народът, истинският народ, поздравяваше своите избраници.
На 21 април вечерта площадът пред гарата представляваше величествена гледка: перонът и площадът бяха покрити с народ, по лицата на всички сияеше бодрост, сила и решимост за борба. Това не беше една тълпа от уравикачи, която прави овации на князе и министри! Това бе една армия, ратници за едно велико дело!
Нея вечер дойдоха с пловдивския трен другарите Д. Благоев, Г. Кирков, Вл. Димитров и Г. Василев. Др. А. Конов беше пристигнал още преди обед същия ден, а др. Н. Габровски можа да дойде едва на другия ден.
Пръв поздрави нашите представители др. Б. Натан от името на местната организация. Той пожела успех в камарата за създаване на закони в полза на труда. Др. Д. Събев от името на печатарското дружество между другото каза: „Вие в камарата, а ние чрез дружествата ще работим до пълната победа на борещия се пролетариат!”
Др. Х от името на железарското дружество: „Железарското дружество винаги е стояло в начело на борбата на сдружените работници в София. То и вам, другари, винаги ще бъде готово да даде своята поддръжка в тежката ви задача”.
В същия дух говориха още двама другари от името на дърводелското и обущарското дружество. След това всички потеглиха към работническия клуб, дружно се поде работническия марш и под неговите припеви множеството измина целия път до гарата.
„Посрещат социалистическите депутати!”, се разчу навред и шествието повличаше със себе си нови маси.
На гергьовденския събор, недалеч от гарата, грамадно множество потегли да се присъедини, но конните стражари му преградиха пътя.
В речта си др. Кирков посочи тясната връзка между социалистическата деятелност в камарата и в цялата страна. „В камарата или на митинги, в печата или в събрания – ние навред се борим за една и съща цел – освобождението на работническата класа!”
Големият разкол от 1903 г.
Пукнатините в БРСДП се появяват на конгреса в Габрово в края на 1899 г., където Янко Сакъзов призовава да бъдат отменени „стеснителните мерки“ и да се мине към „по-широка деятелност“ от страна на на партията. Скоро след това той развива в списание „Общо дело“ своята философия – спасението е в сътрудничество на класите, общо дело на всички „добри” елементи из разните класи за постигането на общата за тях цел.
Мощните лостове за превръщането на дворцовото и котерийно управление в демократично са работниците, селяните, дребните занаятчии, търговско-индустриалните сфери и прогресивната интелигенция. Сакъзов вижда пътя към избавлението като „общо дело на производящите ни слоеве“, като мисия на техните най-напредничави елементи. Сред общоделците освен Сакъзов, попадат още Евтим Дабев, Кръстьо Пастухов, Петър Джидров, Константин Бозвелиев и др. Този „екуменизъм” предизвиква непосредствен джихад с верния на Дядото кръг от ортодоксални марксисти в „Ново време” и „Работнически вестник”.
„Каквото и да ни говорят, колкото „широко“ и „вярно“ да разбират Марксовото учение, обаче едно е ясно, че те (широките социалисти – б.р.) отричат една от основните части на това учение – класовата борба, без която то, Марксовото учение, би представлявало една „безжизнена формула“, пише Благоев.
Кирков е още по-язвителен към „общоделците“:
Това „широко“ течение не е нищо друго освен едно опортюнистично течение, или още по-точно казано – един дребнобуржоазен утопичен социализъм, който претендира да е теоретически изразител на въображаемите „тежнения на производящите слоеве“, който апелира към тях и ги вика – знамето на „общото дело“.
На този дребнобуржоазен социализъм партията винаги е противопоставяла и противопоставя само едно – пролетарския революционен социализъм като теоретическо изражение на борбата, която работническата класа води срещу класата на господарите и против цялата днешна обществена наредба. Тази борба в своята същност е борба между два противоположни мирогледа, крайният резултат от която не може да е друг, освен възтържествуването на едното и поражението на другото.“
В социалдемокрацията се удрят челно два свята. Тесните социалисти са безкомпромисни, те имат само една цел – революцията, и само един път – класовата борба. Редно е да отбележим, че българският дебат е ехо на драматичните спорове в европейската левица и нашите чучулиги пригласят на песента, която в Германия се пее от Бебел и Либнехт, Кауцки и Бернщайн, във Франция от Жорес и Гед, в Русия от Плеханов, Мартов и Ленин.
Вестникарската престрелка между „тесни“ и „широки“ изобилства с цитати от двамата „евангелисти“ Маркс и Енгелс, както и всички канонични авторитети на научния социализъм, поръсена е с люти обвинения в слабо познаване на езика, опошляване на превода и неразбиране на терминологията и философията, гарнирана е и с жълти клюки и пиянски анатеми.
Дилемата – класово сътрудничество или класова борба – създава и други точки, през които минава големия разкол в левицата.
Например кой трябва да членува в БРСДП или от кои обществени слоеве партията да черпи мощ?
Гаврил Георгиев е искрено притеснен, че в края на 1901 г. от 2 467 членове – наемни работници са 989 или 39%, самостоятелни (занаятчии и селски стопани) – 893 или 36%, и разни (свободни) професии – 592 или 23%. „Тия 60% непролетарски елементи в партията показват, че днес решаващият глас в партията имат другари, които по положение излизат от дребната буржоазия. Но ако тия 60% не са достатъчно пропити от пролетарския дух, ако не са проникнати от социалистическите идеи, не рискува ли партията да тръгне по пътя на дребната буржоазия?„, пита се полемистът в „Работнически вестник“.
Групата на Благоев ревностно пази чистотата на движението и като че ли се бои то да не стане масово прекалено бързо. Стреми се на всяка цена да се предпази от навлизането на безсъзнателни елементи или такива с чуждо класово съзнание.
Дядото проповядва пълен властови аскетизъм, опирайки се на резолюциите от конгресите на Втория интернационал:
„Конгресът отправя апел към работниците от всички страни да се съединят в партия, отделна от всички буржоазни партии”. – Лондон, 1896 г.
„Социализмът трябва да превърне пролетариата в армия на класовата борба. Конгресът подчертава, че класовата борба запрещава всякакъв вид съюз с която и да била фракция на капиталистическата класа”. – Париж, 1900 г.
По това време социалистическото движение в Европа се цепи по всевъзможни поводи заради отклонения в догмите или непростими колаборации. Пръкват се не само болшевики и меншевики, есери и прочие, но и сума ти западни червени секти – алеманисти, брусисти, посибилисти, миленаристи, жоресисти и т.н.
У нас Димитър Благоев не спира да бичува
„башибозушкото поведение на опортюнистите-общоделци”.
В средите на революционните социалисти обвинението в опортюнизъм винаги е носело клеймото на Юда и е считано за значително по-тежко, отколкото да те обвинят в левичарство, троцкизъм или друга комунистическа ерес.
За Дядото всеки намек за участие в правителството с други партии е бил светотатствен. Сблъсъкът между революционното и реформисткото крило бележи цялата по нататъшна история на левицата в България.
Нямам намерения да изнасям сказка по историята на социалистическото движение, затова ще прелетим с машината на времето в наши дни и ще пропуснем сложните и противоречиви събития през ХХ век. Има много какво да се каже и за героизма на борбата в защита на потиснатите и онеправданите, за превръщането на партията след Първата световна война в нелегална организация с чудовищен терористичен потенциал, за Септемврийското въстание, за мерзкото изобретяване на „македонска нация“, за курса към въоръжена борба, за пакта Рибентроп – Молотов, за героичната партизанска война, за превръщането на компартията в послушно оръдие за налагането но тоталитарния комунизъм, за колективизацията, индустриализацията и прочие болезнени теми, които търпеливо чакат днешните червени мъдреци да изтрезнеят.
Ако имаше начин Дядото да възкръсне днес,
какво щеше да види – положението е същото като преди век и нещо – „Навсякъде изедникът рахатува, навсякъде сиромахът робува“. Партия, която само по име е Социалистическа, а реално защитава интересите на господарската класа – бившата комунистическа номенклатура, преобразила се в едра буржоазия и червена олигархия. Неслучайно вече 12 години на „Позитано” си царува принц от Политбюро, заобиколен от децата на графовете и виконтите.
Това кълбо от интереси и престъпно съдружие включва и пипалата на бившата Държавна сигурност – неслучайно двама от председателите на БСП станаха известни и с агентурните си псевдоними „Дунав” и „Гоце”.
Т. нар. „широки социалисти”, демек потомците на Сакъзов, пък би трябвало да търсим сред наследниците на д-р Атанас Москов и д-р Петър Дертлиев, които обаче безмилостно разкъсаха БСДП на десетина парцала, а сега се скитат наляво и надясно и се препитават с дребни измами, досущ като децата на лейтенант Шмид.
На дъното са милион избиратели, които упорито вярват повече от 20 години, че в България има европейска левица, която ще се изправи срещу пазарните стихии и ще опитоми алчността на лихварите, ще обуздае егоизма на капиталистите, ще защити работника от произвола на експлоататорите, потребителя от мъртвата хватка на монопола и кредитополучателя от рекета на банковата система.
БСП няма нищо общо с работническата класа, нито с т.нар. обикновен човек. Погледнете първите редици на парламентарната група, Националния съвет и коалиционните партньори – фабриканти, собственици на електроцентрали, апаратчици, мутри, лихвари, хазартни босове, енергийни лобисти, цигански барони, чекисти – все явни и тайни милионери, подпухнали от пиянство и разврат.
Шивачките-многомашиннички, стахановците, въглекопачите и металурзите, ударниците и героите на социалистическия труд, кацнали в Президиума на червените конгреси – това е отдавна отшумял спомен. Ако използваме марксисткия постулат за класовата борба, ще видим, че Социалистическата партия днес е пример за реакционна партия, която защитава интересите на едрата буржоазия, на хищния лихварски капитал, на транснационалните компании и на всички експлоататорски класи. На „Позитано“ се разпореждат социалисти, които разбират много повече от хайвер и шампанско, отколкото от проблемите на бачкаторите, мъките на служителите на фалиращите предприятия и дертовете на безработните младежи.
Неслучайно след изборите Сергей Станишев се срещна първо не с миньорите, а с техните робовладелци от ЛИДЕР, партията на Ковачки. Собственикът на рудник „Ораново”, която тези дни погуби четирима въглекопачи – Красимир Паргов (закопал някога и Добруджанската банка) винаги е бил изключително близък до БСП, а не до десницата, както някои смятат, че би било нормално.
Най-категоричното доказателство за истинската класова същност на БСП е извършената от Станишев и Орешарски данъчна реформа през 2007-08 г. Корпоративният данък беше намален на 10 процента – най-ниското ниво в Европа, което плътно доближи страната до показателите на офшорните зони. Беше въведен плосък от 10 на сто и отменен необлагаемият минимум – мярка, която силно облагодетелства най-заможните слоеве и ощети най-бедстващите. (Още в първата програма на БРСДП от 1891 г. е записано изрично: „Постепенно премахване на всички преки и косвени данъци и въвеждане на прогресивен подоходен данък, както и прогресивен налог върху наследствата“.)
Отделно Орешарски се погрижи за ниско облагане на хазарта и осигури комфорт на империята на Божков.
Дори „десният” ГЕРБ нямаше къде по-напред от тройната коалиция да отиде в данъчната си политика – по-надясно е само стената. Дянков единствено си позволи да направи експеримент колко пенсионери ще оцелеят без повишение на пенсиите и колко сиромаси ще могат да оживеят с орязани енергийни помощи.
Преди изборите на 12 май Станишев и Орешарски обещаваха да премахнат плоския данък и да въведат по-справедливото прогресивно облагане, но веднага след това се отметнаха. Обещаха да национализират и ЕРП-тата, но отново излъгаха. Не обещаваха, че ще взимат държавни заеми за по-енергична социална политика, а твърдяха, че приходите в хазната ще нараснат с бърз растеж, по-добра събираемост и справяне с контрабандата. Днес, два месеца след като Орешарски и сие встъпиха в длъжност, няма назначени титуляри на митниците и НАП, няма дори публично известни предложения.
Какво щеше да напише Кирков, ако бе станал свидетел на сцената как Станишев подарява националната сигурност на един олигарх и изнудва социалистическите депутати да го изберат за шеф на ДАНС? Нямаше ли да напише нещо от сорта, че Сергей Дмитриевич е „пропаднало момиче, което се кълчи на пилона в бардака на Пеевски”.
Какво щеше да съчини Вапцаров, ако видеше как антифашистката партия целува ръцете и пълзи в краката на издивял нацист?
Днешните леви интелектуалци са слепи за този празник на злото. Не виждат, че кабинетът на Орешарски и парламентарното мнозинство на БСП, ДПС и „Атака“ са въплътил се кошмар на пернишки пияница. Не им е ясно, че са свидетели на разгул на номенклатурата и олигархията и лумпенизирания нацизъм, със специалното участие на подбрани престъпни среди.
Измама е да се нарича тази сбирщина
„социалистическо управление“ и „ляво правителство“.
Погледнете кои са сред основните персони, вградени в темелите на днешната власт – Орешарски, Стоянович, Андреева, Бобева, Чобанов, Костадинов, Бисеров и Цонев – хора, които не само, че са бяха на върха на СДС и в най-близкото обкръжение на Иван Костов, но последните трима навремето се прочуха като „хората с куфарчета”, които разнасяха рушвети и отчисления от контрабанда и разни далавери до и от „Раковски” 134.
Само човек, който е жертва на засилващи се халюцинации, би могъл да види нещо „ляво” в управление, съставено от довчерашни седесари и обслужващо депесарските корпорации, чуждите мегакомпании, червени олигарси, банкери с пагони, енергийни консултанти, хазартни лобисти и службогонци от всички възможни партийни бои.
С бойния вик за класовата борба Антон Кутев даде тон на кампанията на станишевистите и партията се строи за бой последен.
Лакеите на „Позитано” раздуват, че уличните вълнения са придобили откровено десен характер и нападали „лявата политика” на кабинета на Орешарски. „Знаем, че е трудно, но няма да дадем правителството на Пламен Орешарски да стане плячка на задкулисни политически и икономически интереси и реваншизъм. Няма да се подадем на шантаж, на рекет”, отсече Станишев от храма „Чинията“ под старопланинския връх.
Всъщност причината за протестите е точно обратната – хората избухнаха не срещу някаква хипотетична лява политика, каквато не съществува, а срещу марионетното управление на олигархията.
Ако Дърева наистина е закопняла да търси олигарсите, да насочи поглед към чорбаджията на БСП в нейния роден град Пловдив – Георги Гергов. Що не отиде да размахва тефтерчето на Левски из Пловдивския панаир и Стария град, които бяха обсебени от въпросния червен олигарх? Ако Кутев се прави на мъж и толкова му се иска класова война, защо не поведе масите да експроприират ЧЕЗ (където беше на хранилка)?
Също толкова нелепо е твърдението, че протестът, който не спира месец и половина, бил „десен“. Кое по-точно е дясното искане на протестиращите? Да не би да искат намаляване на плоския данък на пет процента, а на корпоративния – на седем? Нима пледират за спиране на пенсиите и пренасочване на старите хора към практики на оцеляване по метода на гладолечението и слънцеядството? Нима се борят за още по-тежки и безчовечни условия за миньорския труд и за по-ниски заплати за въглекопачите? Нима блокират „Орлов мост“ с ултиматум на шивачките в Родопите да им бъдат забранени 10-те минути на ден свободно време и възнагражденията им да бъдат намалени на 85 лева?
Напротив,
протестиращите не искат повече да живеят в лъжа,
но искат силна, честна и прозрачна държава, настояват за ясни правила в отношенията между предприемачи и политици, взимане на важните икономически и политически решения чрез широки обществени дебати, не желаят да търпят обличането на олигархичната похот в държавна власт. Бунтовниците отказват да приемат за легитимен парламент, който се крепи на средния пръст на Волен Сидеров. И тези събития късогледите леви публицисти не забелязват.
И най-светлите умове на Социалистическата партия спряха да говорят за мракобесния десен курс, поет от „Позитано“ след 2005 г. Замлъкнаха по повод на оргиите с олигархичния и лихварски капитал. Онемяха за тесните връзки с Алексей Петров и спряха да питат защо един партиен клуб се бе превърнал казино на Барона. Траят си за омотаното кълбо от интереси с енергийната мафия.
Изобщо разсъдителните хора сред българските социалисти се превръщат в съучастници на едно разбесняло се ултрадясно и реакционно управление, което дотук се опита да даде националните служби за сигурност на един олигарх, а в съмнителния състав на Министерския съвет се оглеждат плеяда други корпоративни акули.
Най-печалното в цялата криза е, че в БСП не са останали хора със здрав разум, приличен морал и мъжко достойнство. Партийната върхушка е превърната в бемозъчен и безгръбначен апарат, преживящ властта, а членовете и симпатизантите на Бузлуджа – в жив щит, осигуряващ оцеляването на Станишев и неговата клика на власт. Всичко живо е впрегнато да лъже и маже за самоубийствените действия на Сергей Дмитриевич, изкарали десетки хиляди разярени хора по площадите.
Живата съвест на партията е мобилизирана да клевети протестиращите като причинители на всички беди, сполетели България в годините на прехода. Да прикрива с думи и символи от славната история на социализма мизерното предателство на шайката от „Позитано“. Неуморно да произвежда фалшивата реалност, че БСП върви по пътя социалистическия идеал и прави лява политика,
да устройва спиритични сеанси с духа на Дядото и Майстора
на Бузлуджа, да кълне и врачува политическите врагове. Исторически Благоев и Кирков се оказаха прави – днешната върхушка на „Позитано“ не може да тръгне срещу класовия си интерес, а БСП е днес партията на едрия капитал, който е петимен да вдига пенсиите по швейцарското правило.
Повечето от социалистическите публицисти обаче така и не схванаха сърцевината на бунта от 14 юни. Терминът „морална революция“ се оказа непознат, те виждат икономически интереси и пари навсякъде в хората.
Този път подцениха отвращението и нетърпимостта на фейсбук-масите от лъжите и тъмните сделки, от дяволския договор с „Атака“ и целият бумеранг на злото, който тресна гражданството по главата. Протестът ще победи, защото не е класов, нито политически – това е бунт за нов граждански морал, който да бъде натрапен, ако трябва насила на институциите и партиите. Нравствеността, представите за добро и зло, и за правилно и неправилно предшестват класите на буржоазията и пролетариата, моралът съществува, откакто има човешкото общество. Гражданите разбраха, че всички политици лъжат, че са леви и десни, и като дойдат на власт, плячкосват държавата като просяци, превзели храм.
Ако съпротивителните сили на честните и почтени социалисти сe окажат недостатъчни, те ще продължат да наблюдават като сомнамбули действията на Станишев, който досущ като Херострат е драснал клечката на социалистическия храм. Сега едни гледат пламъците като хипнотизирани и викат колко е велик председателят и как славата му ще пребъде през вековете, други разправят, че е гениален пиарски ход – с този фойерверк се откривала предизборната кампания на ПЕС за изборите за европарламент, трети се греят на огъня, а тълпата отстрани чака да изгори всичката нечиста сила.
Пожарът ще направи абсолютно неизбежна прогнозата на Валентин Вацев: „Бъдещето на БСП е бъдещето на СДС, те изтичат заедно в канализацията на Историята. Хората в България днес все по-ясно осъзнават, че има реален живот с реални проблеми, а има също и измислен паралелен свят, където стиропорени социалдемократични принцове танцуват някакъв абсурдно-безсмислен куклен кадрил“.
