Из „Записки по българските реформи“*
Приложение № 15:
Политическата, законодателната и съдебната стратегия, която предприех за спиране на скритата приватизация в българската банкова система.
„Който изпрал, изпрал! Първоначалното натрупване на капитала е най-тъмната страница от историята на всяка нация.“ – Асен Мичковски
В горните думи няма нито истина, нито морал.
Всички водещи икономически експерти на СДС и на БСП изповядваха същата идеология: „Не е важно кои са капиталистите, важното е да няма комунизъм.“ Под горния девиз преминаха действията, както на Асен Мичковски, така и на Андрей Луканов, както на Венцислав Димитров, така и на Георги Пирински. Практически изпълнител на тяхната идеология стана Иван Костов.
Именно тук се разделиха пътищата нашите пътища със СДС и с неговите икономически експерти.
Основна роля в договорения грабеж бе отредена на банките – на милиционерската и партийната банкова номенклатура. Целенасочено и планомерно, по настояване на заинтересовани финансови институции, чл. 1-ви от Живковата конституция за ръководната роля на БКП беше заменен с чл. 47-ми за пълната независимост на банкерите, записан от сини и червени в Закона за БНБ през 1991 година.
Великото народно събрание жалонира пътя на червените капиталисти. Политическата сцена, парламентът, „борбите“ в СДС на „Раковски“ 134 и писанията на вестниците създадоха илюзията за свобода и плурализъм. Собствеността – тоя най-важен източник на власт обаче, беше запазен във владение на предишните. Цирковите боричкания отвлякоха вниманието на публиката успешно от истинската битка за националния капитал и богатство.
Повечето от промишлените и търговските фирми с държавно участие бяха длъжници на банките. Какво по-лесно от това банките, с благословията или поне с мълчаливото съгласие на сини и червени, да бъдат тайно приватизирани, а чрез тях и целият промишлен, търговски капитал. А защо не и поземлената собственост?
Централната банка беше „независима“ и услужлива (Венци Димитров я „контролираше“).
БНБ продължи да раздава сравнително лесни лицензи (за отваряне на нови банки) с мотива, че външният натиск е много голям… По неизвестни причини от един момент нататък БНБ изведнъж свали летвата за влизане в банковия сектор. Стана почти задължително всяка групировка от търговски компании да поиска и да получи разрешение за отваряне на собствена банка почти толкова лесно, колкото да си направи вестник.
Основният проблем бе, че БНБ не контролира произхода на капитала на нови банки. По правило, това са пари, взети на кредит. Първата партида частни банки се създадоха с пари от ДСК. (За голямата опасност предупреди само вестник „Капитал прес“.)
Ето каква стратегия приложих като депутат в 36-то Народно събрание, подкрепен частично от Главната прокуратура, за пресичане на грабежа:
1. Внесох закон за спиране на скритата приватизация на банките.
2. Поставих на управителя проф. Т. Вълчев и на БНБ нелицеприятни въпроси, свързани с дивата приватизация и нейното спиране.
3. Изпратих информация до Комисията по корупцията и в печата.
4. Отправих до министър Корнажев питане.
Забележка: Ако депутатите, министрите и управителите на БНБ се бяха вслушали в моите предложения, нямаше да са във фалит ПЧБ, „Агробизнесбанк“, „Кристалбанк“, ЧЗИБ и още 13 банки.
.
Приложение № 16:
ЗАКОН
за изменение и допълнение на Закона за банките и кредитното дело
(обнародван в ДВ, бр. 25 от 27 март 1992 г., допълнен в бр. 62 от 1992 г.)
§1. Удължава се срокът, определен в §6, който става:
§6. До 31 декември 1994 г. банките, в които има държавно участие, могат да променят основния си капитал само с разрешение на Централната банка след преоценка на активите си.
Вносител: Тошо Пейков, депутат от 11. Ловешки избирателен район
МОТИВИ:
Съгласно чл. 84, т. 8 от Конституцията на Република България Народното събрание избира и освобождава ръководителите на БНБ, а на основание чл. 62 от Конституцията на Република България и чл.1, ал.2 от Закона за БНБ народните представители упражняват парламентарен контрол и БНБ за своята дейност се отчита пред Народното събрание.
За голямо съжаление, БНБ, като Централна банка, не успя за година и половина след приемането на Закона за банките и кредитното дело да упражни според изискванията на чл. 53, чл.55 и чл.56 ефективен надзор върху дейността на банките. Многократно в печата и в комисиите на Народното събрание бяха изнасяни факти за нарушения от страна на редица банки.
Липсата на надзор доведе до недоверие и разпадане на банковата система. Поради снизходителното и безотговорно отношение на Банковия надзор към нарушителите, те станаха безскрупулни и се почувстваха безнаказани. Затова, като народен представител, който носи отговорност пред своите избиратели, считам, че срокът от 2 месеца до края на 1993 г., е недостатъчен за Централната банка да протестира съдебната регистрация на променилите в нарушение на §6 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за банките и кредитното дело размера на основния си капитал банки с държавно участие. БНБ трябва да разполага с достатъчен срок от време, за да преоцени работата си и с помощта на парламентарния контрол да изправи грешките си, да възпре закононарушителите и да възстанови доверието в банковото дело. (Това не стана и в следващите 2 години – б.а.)
София, 27.10.1993 г. Тошо К. Пейков /п/
Бележка: Законът беше приет от народните представители на последното за 1993 г. заседание на 36-то Народно събрание. През септември 1994 г. предсрочно прекрати дейността си това народно събрание, бях изхвърлен от листите на СДС и така дивата банкова приватизация продължи до катастрофалната за 17 банки 1995-та.
.
Тошо Пейков
–––––––––––––––––––––––––-
* Книгата „Записки по българските реформи“ е издадена през 1998 г. от издателство „Огледало“.
