…защото се харесваме взаимно*
.
Автор: Mihaela, Rings.bg
Колкото и да ни се иска на бърза ръка да постигнем обединение и единство, няма какво да се лъжем – в момента онова, което се случва е по-скоро разделение. И то далеч не се случва сега – по време на видимата му за всички обществена форма, която беляза лятото на 2013 като много специален момент от нашата история. По-скоро е обратното – за да може да се материализира по този начин, процесите са започнали много отдавна. Няма да се задълбочавам в това кога и как, но всеки знае, че през последните години, те са все по-забележими. И не могат да бъдат отминати с лека ръка.
Много се изписа и изговори за това че този път става дума за ценности, които са важни за абсолютно всички, а не става дума за обикновеното оцеляване. И аз много пъти писах, че каквито и манипулации да съществуват по отношение на това какви са целите на хората, колко е точната им бройка, имат или нямат ясна цел какво искат освен оставка, много по-важно е това, което се случва от само себе си, някак извън всичко, което пише по плакатите на протеста, извън всякакви борби за власт и сценарии за конспирации, извън онова, което някои припознават дори като омраза и гняв, дори когато го усещат в себе си. И то е любов.
И това мое твърдение е единствената причина този път да направя изключение и да илюстрирам текста и с мои фотографии. Защото не мога да ангажирам никой друг с това мнение, нито мога със сигурност да кажа, че онова, което усещам, се разпознава по този начин от всички.
Когато употребявам думата “любов” в контекста на протеста, имам предвид същото усещане както вечер, когато се прибереш сред любимото си семейство или когато се виждаш с любимите си хора. Каквито и битки да си водил през деня, каквато и радост да си изживял, с колкото и глупости да е трябвало да се занимаваш, когато се видиш с тези, които чувстваш като свои хора, инстинктивно се успокояваш, че всичко е наред, че каквито и да са проблемите, не може да нямат решение. Ето това наричам любов – енергията на обкръжението, която те кара да се чувстваш добре и че имаш сила да бъдеш красивия човек, който дълбоко в себе си знаеш, че си, независимо колко много опити прави външния свят да те държи настрана от допускането на тази идея.
Приятели, с които винаги се чувствам себе си
Имам и много ясна преценка какво се вижда отстрани и тя звучи малко като констатациите на клюкарките “тая е с тоя, за да му вземе парите”. Разбирай, буквалното: “Тия са там, щото им плащат”. Това махленско ниво на оценка малко ме вълнува. Коментирано е достатъчно, аз няма да го храня с енергията си.
В цялата история, много повече се чувствам свързана с въпроса, който моя приятелка ми зададе днес: “Добре, обясни ми защо участваш, след като прекрасно знаеш, че това е егрегор?“. “Защото отвътре има много любов” – казах аз. “Въобще не изглежда така отвън” – категорична беше тя. “Е, ти не знаеш ли, че понякога след най-хубавите медитации, когато се прибереш вкъщи, стават най-големите скандали, противопоставяне, раздели, вместо да е обратното. Като си върнеш лентата с една-две години назад, не смяташ ли, че в средите, в които хората, започват да търсят осъзнато връзката с истинската си същност, има много повече раздели и разделение, отколкото събиране?” Разговорът беше дълъг, стигнахме до приемане на гледните си точки, но цитирам този свой междинен отговор, за да илюстрирам ситуацията по-лесно и разбираемо за онези, които не се чувстват свързани с онова, което се случва, защото го припознават като незряло от духовна гледна точка поведение. Единствено с аргумента, че имало омраза и противопоставяне на “другите” – не само към управляващите, но и към онези, които не участват…
Може би е редно да кажа и няколко думи за това какво е егрегор или “махало”. Ще цитирам Вадим Зеланд, защото понятието “егрегор” не отразява целия комплекс от нюанси на взаимодействието на човека с т.нар. енергоинформационни същности, с които щем или не щем всички сме свързани, защото те са в колективното несъзнавано.
“Група хора, мислещи в една насока, създават енергоинформационни структури – махала. Те започват да се развиват самостоятелно и да подчиняват хората на своите закони. Хората не си дават сметка, че неволно действат в интерес на махалото”. Зеланд го нарича именно “махало”, защото се люлее толкова по-силно, колкото повече хора – привърженици – го хранят с енергията си. Ако броят на привържениците на махалото намалява, колебанията му затихват. А когато изобщо изчезнат, то спира и умира като същност. (…) Всяко махало по своята природа е деструктивно, тъй като отнема енергия от привържениците си и установява своята власт над тях. Деструктивността му се проявява в това, че то не се интересува от съдбата на отделния привърженик. Махалото има една единствена цел – да получава енергия от него, а дали това ще е от полза за самия привърженик, няма значение. (…) Ако на човек му потръгне, намира своето място в системата и се чувства там като риба във вода. Като привърженик той дава енергия на махалото, а то на свой ред му осигурява среда за съществуване. Щом привърженикът започне да нарушава законите на структурата, честота на излъчването му вече не съвпада с резонансната честота на махалото. Като не получава енергия, то изхвърля или унищожава непокорния привърженик. (…) Човек дава енергия на махалото, когато излъчва мислена енергия на неговата резонансна честота. Това става много лесно, защото по-голяма част от мислите и постъпките на хората се намират в областта на несъзнателното. Точно това свойство на човешката психика използват махалата. Затова те получават енергия не само от привържениците , а и от върлите си противници. На махалото му е напълно безразлично от коя страна ще го залюлявате. Влиза му в работа както положителната, така и отрицателната енергия. Най-важното е, честотата на излъчването да е в резонанс с неговата.
И така, главната задача на махалото е да настъпи човека по мазола, да му бръкне в раната – не е важно как, стига да завладее мислите му. Един от любимите начини на махалото да получи достъп до вашата енергия е да ви извади от равновесие. Така вие “се залюлявате” на неговата честота и залюлявате и него.” И така нататък. Ако ви интересува повече, в книгата му “Пространство на варианти” темата е развита подробно.
Та, в този ред на мисли, моята приятелка всъщност ме питаше “защо храня махалото?”. Би трябвало да знам, че колкото повече негативна енергия изпращаме към парламента и правителството (нарочно са с малка буква), толкова повече подхранваме “старите модели”. Че на практика между протест и контра-протест няма разлика, защото енергията отива на едно и също място, защото мислите са насочени в една и съща посока. Както вече стана дума, то не се интересува дали получава положителна или отрицателна енергия. Би трябвало да знам, че “дейността на махалото често става причина привържениците му да съсипят съдбата си, макар че то се опитва да скрие мотивите си под различни добродетелни маски и че главната опасност на поддалия се на влиянието му е, че то отдалечава жертвата от линиите на живота, където човек ми могъл да намери щастието си”.
Разбира се, че го знам и нито за секунда не го забравям вече 38 дни. И със сигурност нямаше да продължавам да бъда там, ако не забелязвах, че колективното съзнание на протестиращите въобще не резонира на честотата на омразата, независимо от лозунга “Не съм платен, мразя ви безплатно”, чиито автор, Правдолюб Иванов е художник, чието опасение е, че “вторачването в оригиналността и чувството за хумор на протестиращите, превръща протеста в конкурс по остроумие”. Независимо и от няколко инцидента, в които са се чували по-обидни думи или освиркване при влизане и излизане в обителта на депутатите. Нивото на “агресия”, ако въобще тази дума би могла да се използва, е доста по-надолу в скалата, отколкото на футболен мач, защото първичната хулиганска енергия тук не присъства. Това, което пишем в социални мрежи, също е само отражение и далеч няма общо с истинска омраза, истинско подстрекателство или каквото и да било друго. Напротив.
Този протест се отличава именно с това, че не влиза в резонанс с нищо познато до сега. Това е и основната причина да няма лидер, дори да не могат да бъдат излъчени определени хора, които евентуално да “ни” представляват, защото колкото и да сме много или малко, няма и не може да има ясно дефинируемо ”ние”. Кой ли не се опита да ни определя, всеки от нас също е опитвал. Елена Кодинова имаше две много добри попадения “бунтът на ироничните” и “вътрешните емигранти” (които много добре са се научили да плуват в сярна киселина), но като цяло този път на улицата са хора, които от години са “извън матрицата” (другото наименование на “егрегор” или “махало”). Това са хора, които според горната дефиниция на махалото, отдавна са “нарушили законите на структурата и резонансът им не съвпада с честотата на махалото”.
Създали са свой свят, интуитивно и без помощта на self-help курсове, а вероятно поради творческия си натюрел, са изградили у себе си надеждни навици за “проваляне на махало”. Първото доказателство за това беше игнорирането на опитите да се влезе в улични стълкновения. Игнорирането е основна техника за спиране на махало. Друга техника е – неадекватната реакция. Една такава типична неадекватна реакция беше “пърформанса” с Френската революция. Тя дори не беше разбрана от голяма част от самите протестиращи, но няма проблем. В книгите на Вадим Зеланд пише така: “за спиране на махало могат да помогнат чувството ви за хумор и въображението ви. Принципът е един: излъчвайки на честота, различна от резонансната, вие сте в дисонанс с махалото, то спира по отношение на вас и ви оставя на мира”.
Какво постигате?, ще попитат някои. На този етап – Мир. Засега и думите на Михаил Миков “Излизаме във ваканция. Протестиращите да си протестират” са едно добро начало. Не че тези думи няма да ядосат много хора, не че всички опоненти и присмехулници няма да кажат: “Видяхте ли?”… , но за толкова години прилежно възпитавана и отглеждана робска психика, “протестиращите да си протестират” всъщност е една доста прилична еволюция.
На нас може и да ни изглежда, че много време сме навън и извън, че отдавна е трябвало да сме една свободна държава, обаче нека припомня някои факти, защото знам, че паметта е къса и удобството, както и страха от промяна я приспиват. Героичната ни история като осъзнат народ, общо взето възлиза на царуването на рода Дуло, Крум, който също е от клона на рода Дуло. Прескачам Борис, защото избиването на болярите и интелигенцията в името на покръстването не ми е окей много повече от изкореняването на лозята. Другите по-героични моменти са свързани с Кирил и Методий, цар Симеон Велики, Иван Асен ІІ, Възраждането с няколко истински мъже като Левски и Ботев, Раковски, Бенковски и хора като Караджата, любимият ми хроникьор на събитията Захарий Стоянов и “преводачите” на просветлението за езика на масите – дядо Петко Славейков, Любен Каравелов… И все пак… единици, единици, единици… целият героичен максимум, дръзнал да живее “извън матрицата” на онези времена, се изчерпва в кръга на колцина будители, имали възможността да живеят извън пределите на страната (или в манастира) и да намерят начин да “внесат” културата на Просвещението в нея. Такъв е и Паисий Хилендарски. Останалото, онези, които са правели нещо бунтарско отвътре, в общи линии са били малки групи бунтовници, воеводи, някои от тях, откровени разбойници … нещо в този дух.
Останалото, сиреч енергоинформационната същност на колективното несъзнавано е: 200 години византийско робство, 500 – турско, 2-3 национални катастрофи, “властта на народа под руския ботуш”, наречена социализъм… така де, за последните 135 години по-добре да си мълчим. Хайде, от мен да мине, имаме една “златна топка” за кумова – срама 
.
И на този “фон” се случва нещо, което Насим Талеб развива като теорията за “Черния лебед” .
“Черният лебед” е събитие, което:
1. Се случва изключително рядко.
2. Случването му не следва нормалната логика на процеса.
3. Ако се случи, ефектът от него е огромен
А се нарича „черен лебед”, защото европейците векове наред смятали, че всички лебеди са бели, докато не видели в Австралия, че има и черни лебеди, с което цялата им теория за белостта на лебедите рухнала.
Изборът на Пеевски бе Черен лебед – никой не очакваше, че ще се случи, то е против логиката и не следва никаква нормалност и ефектът от него бе огромен.
Протестът срещу този избор, прераснал в протест срещу политиката, която го легитимира е Черен лебед – никой не очакваше, че ще се случи, въпреки че случването му следва от нормалната логика на процеса, който го предизвика. Няма начин също ефектът от него да не е огромен!
(Благодаря на Ивет Добромирова, че внесе тази редакторска бележка със статуса си във Фейсбук, точно докато пишех този текст. И това не е “махало”, а “синхроничност”, което е съвсем друга история.)
И сега, да се върнем към “махалото“.
Ако все още ми следите мисълта, онези, които резонират на махалото в общи линии имат очакване да бъдат поведени от някого, нанякъде. “Най-здравото въже, за което ви държи махалото е страхът. Най-древното и силното чувство”. Другите магнити за закачване към егрегорите, матрицата, махалото са: тревогата и безпокойството, чувството на вина, чувството, че си длъжен за нещо (като производно от чувството на вина – “с нещо си задължен и послушно изпълняваш”, всевъзможни психологически комплекси – за непълноценност, за това че нямаш някакви способности и таланти, че не ти достига ум или остроумие, че не умееш да контактуваш с хората, комплекса, че си длъжен да си носиш кръста, комплекса на бореца (който смята, че трябва да е твърд и да постига всичко със сила), комплекса на търсача на истината (на всяка цена ще докажа правотата си и ще докажа на другите, че не са прави). Това са така наречените “рани”, в които “бърка” махалото, за които се закача, за да взима енергията на хората и да ги подчинява на онова, което иска. И при тази на практика хилядолетна доминантно робска история, всички тези кукички все още съществуват в нас – у кого повече, у кого по-малко.
И погледнато от тази перспектива, аз виждам и срещам на улицата едни хора, които в най-общи линии не се страхуват, като цяло не са тревожни и не изпитват безпокойство, дори и от неясното бъдеще. Не се чувстват виновни, а чувството им за дълг не е от типа “с нещо съм задължен”, артистичните прояви и “конкурса по остроумие” някак подсказват, че ум и хумор им достигат,
вместо да мятат павета по парламента, пускат 240 китайски фенера в небето, за да помахат за сбогом на 240 депутата и това изпъстря нощното небе красиво, умеят да контактуват помежду си леко и приятно, имат отношение към радостните и красиви неща в живота (затова някой дори лепна определението ”ситите”), т.е. не припознават себе си като мъченици, носещи кръста си…, защото отдавна са научили, че радостта и любовта ги даряват с много повече сила, устойчивост и вяра в себе си.
А честно казано, почти не съм срещала и търсачи на истината от типа – сега ще ви докажем, че не сте прави (това все пак е запазена марка на хейтърите). Това в общи линии е причината и диалогът с всички, които по свой начин са свързани с егрегора, създаден от официалната власт, някак да не се удава. От там идва и илюзията за разделение. Тя е по резонанс.
Защото и онези, които преценяват, че няма никакъв смисъл да се бориш с вятърни мелници, с отдавна вкопани в системата олигархични и международни зависимости, хеле пък разхождайки се по жълтите павета със смешните свирчици, има и розови, представете си, майтап… та, и те резонират на честотата на правителството. Тоест – поддържат го. И ще поддържат всяка власт, дори да изписват фермани колко много й се дразнят. Те я хранят точно толкова, дори само заради това, че изпитват огромно вълнение и кеф, да кажат “видяхте ли? нищо няма да стане, бе”.
Желанието на всеки един, с когото съм говорила през тези 37 дни, не е и никога няма да бъде желание за разграничаване. То е по-скоро един вик: “Ей, хора, свободна държава сме. Защо се държите сякаш не сме?”. Това, което т.нар. протестиращи се опитват да кажат от самото начало е: “ето, всеки ден сме тук, даже им подвикваме, че са боклуци, но нищо лошо не се случва. Отпуснете примката на шията, не е страшно да си свободен. Никой няма нищо да ти направи, ако нарисуваш слънце на асфалта с тебешири, ако играеш волейбол на паважа, ако посвириш на роял пред Народното събрание, ако проявиш някаква креативност
Паметникът на Бузлуджа с надпис “Оправяйте си чинията и се махайте” и “Звездата на смъртта” от “Междузвездни войни”, направени от чашките от сутрешното “На кафе”
ако проявиш малко комуникативност и започнеш да харесваш хората, с които живееш в една и съща държава. Ей, хора, свободни сме. И имаме свободата да изискваме да не ни лъжат и обират ежедневно. Никой нищо няма да ти направи, ако си заявиш правото за достоен живот.” Това е в общи линии духа на протеста.
И знаете ли защо твърдя, че онова, което ни свързва, е любов? Защото се харесваме взаимно. А това никога не е егрегор. От взаимното харесване не се получава “махало”, защото то включва приемане на другия такъв, какъвто е… и не изисква от никого пораждане на зависимост един от друг.
Не зная колко хора са склонни да го възприемат, но за мен духът на протеста е в това, че обменът на едно спонтанно извиращо добро чувство е онова, което този път има големи шансове да ни възроди като народ. Народ, който се харесва. Приятно му е, че е български. Това е историческият шанс българската работа да му се получи по-различно този път.
Обновяване/ 12:49 am, 22.07.2013 г.
Признавам, рядко ми се случва да “онемея” от така наречената синхроничност, защото вече съм започнала да свиквам. Но след като писах този текст два дни (защото все пак имам и друга работа), както споменах по-горе в началото се застраховах, че това за любовта може и да е само мое усещане. Но когато днес отидох на площад “Независимост”, изпитах нещо средно между deja view и “сънувам ли?”. На ДЕН 38 от ДАНСwithme водещият плакат беше сменен с ето този:
–––––––––––––––––––––––––––
* Това е оригиналното заглавие на текста на Михаела, чиято фамилия не ни е известна, за да я напишем. Но препубликуваме тук от блога й My Words написания от нея текст и снимките й, защото смятаме, че колкото повече хора видят този материал, толкова по-добре. Както е написала самата авторка като мото на блога си: „Моите думи са твои думи, ако ги почувстваш като свои. Така ставаме едно“.
