Тодор Абазов, Поглед.инфо
.
Преди време в кратка реплика изразих мнението, че т.нар. номенклатурна челяд би трябвало днес не да няма свое мнение и свое поведение, различни от някогашните на бащите си, но да проявява такт и мярка в демонстрирането им, за да не оставя у хората впечатлението, че има претенции за храброст в миналото. Защото, за разлика от обикновените хора, жестовете на различие, които тя си позволяваше преди промяната, за нея бяха не риск, а привилегия.
Покойният Димитър Аврамов един от първите привлече вниманието върху този феномен, дефинирайки го в книгата си “Диалог между две изкуства” (1993) по следния начин: ”Колкото и да е неприятно да се каже, “смелостта” да се дистанцират, да не участвуват и дори да проявят известни несъгласия бе една от многобройните им партийни привилегии. На д р у г и т е (гледаните с “класово” подозрение и презрение) тя бе безусловно отказвана…” (с.14).
В този именно смисъл неистовото антикомунистическо кресчендо, което днес с повод и без повод демонстрира Владимир Левчев, но с особена сила го прояви в неотдавнашната си статия “Имаме ли основание да викаме “червени боклуци”, (в.”Дневник”, 29.07.2013), ми звучи колкото неестествено, толкова и неморално, защото не съм чул или чел (ако съм го пропуснал, ще се извиня), критикувайки с показна ненавист миналото, той да е казал нещо за влога в него на родителите си , който, широко известно е, не е никак малък.
Сега той безжалостно клейми БКП, громи БСП, като им приписва всевъзможни реални и мними грехове, но тактично заобикаля изявите на баща му, неговите без мярка дитирамби пред лицето на Тодор Живков, хвалебствения му до умопомрачение биографичен очерк на Людмила Живкова, иконографското нейно живописване от майка му. Естествено родителите му, хора надарени и с извикващи респект реализации, не са само това, но го има и него и затова, наред с личната си, младият Левчев би трябвало да има и родова памет, а с нея и чувство за родова отговорност? Като прояви на рядка смелост поддръжниците му изтъкват, че той в миналото бил издал самиздатското сп.“Глас”, превел Томас Елиът, никъде не е хвалил комунизма и Съветския съюз, но пък аз, с риск да разочаровам почитателите му, ще кажа, че не виждам нищо героично във всичко това.
Не само поради факта, че по онова врме той принадлежеше към тесния кръг от избраните, ползващи се от смелостта като привилегия, за която говори Димитър Аврамов , но много повече, защото, ако превежда и издава Томас Елиът през 1993 г. (четири години след промяната ! ), Цветан Стоянов прави това още през 1969 г. в подбора на Владимир Филипов, озаглавен “Съвременни английски поети”, а Светлозар Игов състави и придружи с великолепен предговор сборник от негови критически есета, издаден през 1980 г. от Държавното (обърнете мнимание, държавното !) издателство във Варна. Не съм чул някой от тях да си е въобразил,че, превеждайки и издавайки Елиът, е проявил необикновена храброст.
Що се отнася до самиздатското му сп.“Глас”, без да го подценявам като жест, в него не само няма нищо осъдително за комунизма и Съветския съюз, но се и появява пет минути преди края им, когато дори Тодор Живков вече беше проумял и на среща с интелектуалци в НДК публично беше определил социализма в тогавашния му вид като “недоносче”, а Людмила Живкова много преди него, по свидетелството на Богомил Райнов (“Людмила, мечти и дела”, 2003), е имала “цялостен замисъл, насочен към подриване,а в по-далечен план и сриване на господстващата партийна идеология”(с.78), “убедена /…/, че макар и постепенно, в рамките на възможното, трябва да се отърсваме от съветското влияние…” (с.100).
На този фон къде и в какво е героичното у Владимир Левчев?
Неговият и на всичките му номенклатурни побратими (като, например, Иван Кръстев, Красен Станчев, Сергей Игнатов, те са легион) проблем е, не че те не мислят като бащите си, а, тъкмо обратното, че като поведение и приспособимост мислят тъкмо като тях, естествено с променен знак в променените условия. Расли в спарената атмосфера на привилегировани, те са, волю-неволю, просмукани от чувството за изключителност, безапелационност, нетолерантност, еднолинейност, което като генетично заложен у тях стил пренесоха от миналото в обществения живот след промяната и с това неизличимо го замърсиха. Това е техният единствен личен подвиг.
Адам Михник, борил се в миналото реално, а не мнимо, за което е бил и в затвора, определя такъв начин на мислене и поведение като “антикомунизъм с болшевишко лице”. Пред този антикомунизъм, възникнал и отгледан по върховете на самия комунизъм у децата му, аз не изпитвам никакъв възторг.
