Д-р Николай Михайлов: Кичът тегли като мъртво вълнение

ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА

Българинът е смален човек, поробен от кич идеологиите. Кичът функционира като индустрия на утехата, размества ценностите, а неговата неутрализация предполага воля за истина, казва психиатърът д-р Николай Михайлов в интервю за вестник „Капитал“. 

– Какво е кичът?

– Кичът е клише и преструвка. Измишльотина. Всичко може да деградира до кич. От битовия предмет до религиозното чувство. Социалният свят е задръстен от кич от низините до върха. Особено на върха. Кичът сам по себе си може да възпита само нагло жизнелюбие и идиотски умиления. Кичът тегли като мъртво вълнение, съществува закон за гравитация към кича.

– Как ерзацът и безобразното станаха масово нормални, а истинското е по-скоро екзотично отклонение?

– Винаги е било така. Трябва да си припомним откъде идваме, за да си дадем сметка кои сме. Имаме труден исторически жребий. Наследници сме на пет века османско иго, два века византийска власт, три века диви боляри и половин век комунисти. Две национални катастрофи. Натоварени сме с памет за зависимост и унижения. Българинът е смален човек, казано дръзко. Кодиран да оцелява в дребнодушен режим. Комунизмът ни връхлетя от изток с енергиите на безумна религиозна пародия, на агресивен мирогледен кич. Пастернак определи комунизма като „магическата власт на мъртвото слово“. Аграрна България беше връхлетяна от безумството на политическа параноя. Много тежко изпитание половин век след Освобождението. Дребнодушният българин стана поданик на одържавена утопия, наложи му се да вярва, за да живее. Живя половин век като вероизповеден симулант. Лъга властта, че вярва, лъга и себе си. Накрая съвсем се разврати и стана неспособен да различава истината от лъжата. Всичко му се струва все едно, защото няма никакво значение. Най-накрая ни ощастливи либералната демокрация. Скритото послание на нашето фамозно „връщане в Европа“ беше, струва ми се, следното: „Българската история приключи, свободни сте, скачайте в пазара. Либерализирайте нагона, момчета.“ Така и стана.

– Херман Брох, на когото дължим съвременния смисъл на понятието кич, казва, че характерът на една епоха е изписан на архитектурната й фасада. Какво пише на фасадата на София от март 2012? Влияе ли тази среда на вътрешния ни свят?

– Пише, че фасадата е „в преход“, излющена и „реновирана“ и че няма нищо зад тази фасада. София е столица на постсоциалистическия кич, на платежоспособното безобразие и на недоволните тълпи. По нещо напомня комунална квартира от съветски тип – пренаселена, битово дезорганизирана, сприхава. По улиците се мотаят кучета в меланхолно състояние, замислени същества пред кастрация. Отвсякъде долита диалектен говор и сподавена чалга. Атмосфера на примитивна социална възбуда, досада от задръстените улици и самота. Такова е моето чувство.

– Скорошният национален празник припомни явлението „патриотичен кич“.

– На този ден първите държавни мъже и жени честват България и чудото на собствената си кариера. В каква пропорция ги честват е неизповедима тайна. Церемонията е изпитание за актьорската им дарба. Някои изглеждат хладнокръвни, други пропадат в комизъм. За добро или за лошо президентът ни изглежда неспособен за реч с уравновесена патетика, получава се нещо подобно на фалцет и средношколска развълнуваност. Ще трябва да се учи на правилно вълнение, на ритмично дишане и на пестеливи движения. Продължава да е превъзбуден, непоседлив и безпричинно бодър. Чувства се случаен, сполетян от съдба, която трудно осмисля.

– Милан Кундера определя тоталитарния кич като „нуждата да се съзерцаваш в разкрасяващото огледало на лъжата и да се познаваш с развълнувано задоволство“. Жива ли е тази нужда в българина от 2012? Какво я подхранва?

– Според Кундера кичът е нарцистична патология в режим на тоталитарна лъжа. Бедата е, че след краха на комунизма „разкрасяващото огледало на лъжата“ не беше счупено, а само смени рамката. Старата лъжа беше заменена с нова лъжа. Новата лъжа има някои предимства, тя е по-дълбоко засекретена, по-трудно достъпна, защото е „естествена“ и, така да се каже, нормална. Строго погледнато, посткомунистическият човек е все същия беглец от реалността, но с някои граждански волности и потребителски бонуси. Идеята е да се наслаждава и да се забрави. Ако помни, ще страда, а не иска. Успелият отново ще се съзерцава с развълнувано самодоволство, но този път като постигнал доволството и свободата, мярата на своята осъщественост. Масовият човек има естествена гравитация към тоталитарен уют. Привлича го илюзията за устойчив свят с гаранции и предвидимост. Охотно разменя свобода за сигурност. Големите зоотехнически утопии привличат силно ленивите мнозинства. Гарантират минималната потребителска кошница, приютяват нещо от идеалните чувства и осмислят Космоса.

– Преди имаше униформеност на идеологическото, сега – униформеност на потребителското. Моловете ли са новите първомайски манифестации?

– Моловете са светилища на потреблението, религиозни дестинации. Първомайската манифестация е екстаз на разтварянето в сакрален колектив, шопингът е шемет на фетишизма.

– Бяхте в политиката (депутат от ДСБ в 40-ото Народно събрание – бел. ред.). Какво мислите за кича там?

– Политиката твори илюзии, поръчани от илюзиите на електората. Няма измъкване от този капан. Демократичното управление е неосъществимо без услугите на организираната симулация. В политиката се лъже и по форма, и по съдържание. Същественото е да се прави с вдъхновение и тъй да се каже, огрижено.

– Каква е вината на медиите за възхода на кича?

– Масовото съзнание се управлява от телевизията и от жълтите вестници. Това съзнание и тези медии са в кръгова поръчка на практически безкрайна безвкусица. Телевизията се зяпа с открехната уста. В състояние на гаснеща будност в подсъзнанието на зрителя се утаява всякакъв боклук от вредни за здравето образи, лица и дезинтегрирана реч. Основното усилие на телевизията е да замени реалността с произведения от самата нея образ. Манипулацията е невъзможна без кич. Кичът скъсява дистанцията между производител и потребител с илюзия за интимност на връзката. Преди дни в централните новини на гледана телевизия ни заведоха при опериран водещ по пижама, проснат на легло, обнадежден и преизпълнен с благодарност към лекуващия персонал. Сецнал се в банята, но сега е добре и пак ще чете новини. Кич, ако питате мен. Рекламите са апотеоз на идиотизма, углавен кич. От „Майкрософт“ и апели за спасяване на деца до драмите на простатната жлеза и попивателната мощ на дамската превръзка за периода на няколко примигвания. Разкъсването на информационния поток с тези безумства изобличава властта на парите като демонична власт. В някои от телевизиите се подвизават удивително пошли наемници, рупори на задкулисна власт. Бедата обаче е не толкова в това, което говорят, защото то не се помни, а в тъй наречената аура, в арогантния примитивизъм на излъчването. Много лоша компания. Стандартният телевизионен потребител е образ и подобие на малкия екран.

– Не може ли кичът да бъде парадоксално полезен – примерно като терапия към бягството и забравата?

– Стратегията на кича е да обезболи живота, да опакова трагичното. Кичът функционира като индустрия на утешението и убиец на самотата. Самотата е вредна за потребителя, плашат го вътрешните гласове. Кичът сервира и възвишеност. Разплаква с детайли на умилението, изстисква чувствителност. Кичът е заместител на традиционната религиозност, набавя смисъл в света, лишен от смисъл.

– Не живеят ли инфантилните общества по-щастливо, като се правят, че не съществуват грозотата, смъртта, реалните проблеми на света?

– Америка е континент на кича по преимущество. Американската мечта е утопия на индивидуално постижимия земен рай и накрая бягство от смъртта в кичозно безсмъртие. Рай на земята, между западния и източния бряг и даже отвъд. Честват смъртта с умерена покруса и я преживяват като преход в райските селения на вечната Флорида. Ню ейдж идеологията, чиято родина е Америка, е спиритуализиран кич, кощунствена идея за „позитивно мислещ“ Бог, богословски назначен да ни ощастливява независимо от всичко, което би ни хрумнало да вършим. Кичът е хепиенд до дупка.

– Скоро отново си припомнихме ,че в Студентски град расте поколение на телесната музика, бързите удоволствия. Периодично оттам изскачат трагедии. Има ли кичът и зловещо лице?

– Образите, които този „град“ емитира, са наистина зловещи. Това не е град, а подземие. Безумна чалга и екстаз на простотията. Нищо по-информативно за националния упадък от веселието на провинциалния студентски авангард. Струпването на либертини от дълбоката провинция в нещо подобно на чалгизирано гето е зловещ образ на българската либерална революция, кошмарно постижение на нашата демокрация. Става ясно, че това, което наричаме преход, въобще не се шегува, а тласка нещата към антропологична мутация, към израждане на поколенията. Това, което показват от дискотеките на този „град“, не е кич, а беснуване, „светивитово“ хоро. Кошмар.

– Не улеснихме ли всичко това с отсъствието на вяра?

– Споменаването на Бог се счита лош тон в съвременната западна култура. Религиозният е преживяван като абнормна, културно неадекватна фигура, в най-добрия случай като жертва на мило суеверие. Съвременният човек е останал с впечатление, че Бог не съществува и че това е очевидно. Опитът за проблематизиране на тази „очевидност“ се посреща на нож или с издайническо нетърпение по причина на засекретена несигурност. Атеизмът е масово суеверие, абсурдна идея за безпричинен свят, възникнал от нищото, самодостатъчен и неподсъден. От Просвещението насам Бог е изтикан в ъгъл на Космоса, никой не знае къде като персона нон грата. Няма нищо по-скандално за съвременния потребител от идеята за небесен „одит“ върху пазара на наслажденията. Пазарът е безгранична свобода, там се разпореждат Дарвин и Чичолина. Животът не се преживява като дар, а като собственост. Суверенитетът върху тази собственост обосновава право на каприз и своеволие. Смисълът е резултат на прищявката, лично хрумване. Атеизмът е опустошителен за човешката цивилизация, започват да проумяват това. Българската религиозност е плитка, без значими следствия за националния живот. Стоян Михайловски нарича българите духовно безок народ. Освободен, но несвободен. Според Петър Мутафчиев българите се делят на „черни“ и „бели“ . Първите са от богомилското коляно, вторите от християнското. Ефектна типология, но трябва да й вярваш.

– Един бивш американски посланик писа наскоро, че българите живеем в режим на театрален спектакъл. Защо се примиряваме с маските?

– Липсва уважение и самоуважение. Българският човек е исторически подмятан, докато накрая, види се, е успял да се презре. Прегънатият свиква със своето нищожество. Няма смисъл в първородството, щом съм гладен, казва библейският Исав. Дайте ми паница с леща. Българският живот е с отрязани дълбочини, без небе. Има нещо отчаяно на дъното на нашата национална душа, разубедено и мнително. Оттук и характерната битова небрежност, глухото раздразнение, безадресната претенция, накрая безстилието. Най-голямата беда се нарича атрофия на чувството за истина. Нито истината, нито лъжата имат някакво значение, важна е простата протяжност на живота, унилото течение на дните. От това състояние не се излиза със смяна на правителствата, а със смяна на ума. Но как се сменя ум?

– Има ли спасение?

– Неутрализацията на кича предполага воля за истина, но кой може да се похвали с последователност на тази воля? Това, което ми се струва важно, е, че кичът не е невинно предпочитание на масовия вкус, порцеланова балерина или някакво килимче, а агресивна преоценка на ценностите, саботаж на смисъла с разпознаваеми естетически следствия. Не изключвам да има и умора от състоянието кич, от травматизма на това състояние. Но преориентацията към духа е чудо.

––––––––––––––––––––––––

Бел.ред.:  Заглавието е на Еврочикаго.