След като обяви края на войната срещу тероризма, президентът на САЩ вече няма ясна идея за глобалната роля на страната си – пише
Западът вече не може да разчита на американското водачество в света. За оставащото време от управлението на Обама не може да се вярва на преценката и ефективността на Вашингтон във външната политика. Впечатляващо постижение за единствената останала свръхсила е да изглежда толкова неефективна и заблудена, колкото САЩ съумяха да бъдат през изминалата седмица.
Глобалната стратегия на президента във втория му мандат се основаваше на две солидни предпоставки. Първо, Ал Каида “е побягнала” след като беше смазана от убийството на Осама бин Ладен и успешните операции на американски безпилотни самолети в Пакистан: през май Обама произнесе победоносна реч, в която обяви официалното приключване на войната срещу терора.
Това бе тогава. А ето как е сега: 19 американски посолства в Близкия изток и Северна Африка бяха затворени за една седмица, а дипломатически персонал бе евакуиран от Йемен заради “конкретни терористични заплахи”. Та кой точно е побягнал? Когато бе посочен смущаващият контраст между това масово съкращаване на американското присъствие и речта на тема “Война срещу терора (край на същата)”, говорителят на Белия дом поясни (както обичат да правят правителствените говорители) какво е казал президентът: пред разгром била Ал Каида в Пакистан и Афганистан, а не клонът й в Йемен, който очевидно е в прекрасна форма.
Това разяснение скоро бе последвано от евакуацията на дипломатически персонал от пакистанския град Лахор заради… конкретна терористична заплаха. В последното си изказване по темата Обама преформулира коментара си за състоянието на ислямистките сили: Ал Каида може и да не е “побягнала”, но е “под напрежение”. (Тоест може да се бие?) Още по-смущаващо е, че Обама изглежда решен да върне някои затворници от Гуантанамо в Йемен, където те вероятно ще се влеят в редиците на джихадистките терористи.
Остава въпросът водят ли САЩ война с глобалния джихад или не водят? В момента те извършват удари с безпилотни самолети в Йемен, чието правителство неколкократно обявява победа над местния клон на Ал Каида. Каква точно е ролята на Америка в това, ако не е част от международна “война срещу терора”? Когато Барак Обама за пръв път се кандидатира за президент той се ангажира с войната в Афганистан (вместо в Ирак) и не изключи възможността от нахлуване в Пакистан. Той има ли някакви ясни смислени цели или администрацията му просто реагира на събитията?
Втората опорна точка на глобалния план на Обама беше да се рестартират изпълнените със спорове отношения на Америка с Русия, с което да се премахне едно от основните препятствия пред опитите на Запада да се справи със Сирия и Иран. Обаче преди малко повече от седмица, ако използваме компютърната метафора, рестартът крашна зрелищно и отнесе целия софтуер. Белият дом реши да анулира планираната среща Обама-Путин по време на срещата на върха на Г-20, публично представяйки това като хладна реакция към руския президент заради несговорчивостта му по въпроса с Едуард Сноудън.
Е, хладната реакция според едни може да е опит за запазване на лице според други. Всъщност един близък до администрацията на Обама коментатор го каза съвсем откровено: “Сметката беше, че отиването в Москва няма да донесе никаква полза за дневния ред на президента, а той щеше да плати цена заради Сноудън и състоянието на човешките права в Русия.”
С други думи, Обама щеше да излезе от тази среща на четири очи принуден да признае, че не е издействал абсолютно нищо от един неотстъпчив Путин. Така че той реши пръв да му натрие носа и да се опита да представи това като международно унижение за Русия, след като всъщност Русия направи САЩ да изглеждат безсилно вбесени заради аферата Сноудън. Това, разбира се, предполага да приемаме изявленията на Белия дом за Сноудън за чиста монета. Нека допуснем за момент, че във външната политика нищо не е такова, каквото изглежда. Наистина ли администрацията иска да върне Сноудън в Америка и да го съди за шпионаж или измяна?
Проучванията на общественото мнение в САЩ показват, че мнозинството от избирателите се тревожат от следенето на АНС и може да са готови да възприемат Сноудън като истински разобличител, който е извършил националнополезна услуга. А това дисидентско мнение стига чак до Капитолийския хълм, където двама политици със силно различни политически възгледи – либералният конгресмен демократ Джон Луис и сенатора републиканец Рон Пол – сравниха Сноудън с Мартин Лутър Кинг, което в американската политическа култура е възможно най-близкото до статут на светия в светска държава. (Може би затова президентът се връзваше на фльонга на петъчната си пресконференция, настоявайки, че няма злоупотреби с програмата за следене на АНС, но той все пак е решен да я реформира.)
Така че ако Сноудън, който се изразява ясно и разбираемо, бъде върнат в САЩ и изправен на съд, дали няма вероятност с помощта на интелигентен адвокат той да вдъхнови огромен национален спор за масовото следене и събирането на данни, който може да породи сериозни проблеми за администрацията? Дали пък службите за сигурност на САЩ не съветват дискретно Белия дом да не се престарава в усилията си да върне Сноудън? Пренебрежителното отношение на Обама към Путин като към “скучаещото дете в дъното на класната стая” беше опит да се контрират щетите, нанесени на престижа на САЩ от лукавия руски президент.
Лекото неудобство на международната сцена обаче е за предпочитане пред подкопаването на цялата разузнавателна програма, а предвид американската прозрачност, може да се наложи да се отговаря на страшно много неудобни въпроси колко достъп вече има федералното правителство до “личните” електронни комуникации на всеки. При всяко положение силно отразеното анулиране на срещата на четири очи с Путин е без значение. Министрите на външните работи и на отбраната на САЩ и Русия се срещнаха във Вашингтон както бе планирано, все едно нищо не се е случило. Президентското цупене и от двете страни е пи-ар парлама.
За останалата част от свободния свят, или Запада, както сега се дефинира обтекаемо (включващ голяма част от Източна Европа), това обаче е дълбоко обезпокоително. Американското правителство изглежда неспособно да се изказва или да действа смислено и решително в много опасен момент. Обама обвини Путин, че има манталитет от Студената война. Това е сериозно ужилване, тъй като всички знаем, че руският президент дълбоко в себе си е авторитарен кагебист.
Трябва обаче да има поне сянка на съмнение дори в Европа, където управлението на Обама е приемано с абсурдна благосклонност, че и Америка се лута без посока в света след Студената война, че вече няма ясна концепция за глобалната си роля. Обама, който постоянно говори за надеждите си за бъдещето, изглежда е много слабо заинтересован от новите искания, които този нов свят може да предяви към страната му.
––––––––––––––––––––––
Коментар на политолога Огнян Минчев за външната политика на САЩ:
Проблемът е сложен и многопластов – външната политика на Америка се промени драматично и на няколко пъти през последния четвърт век. Но за първи път днес аз наистина се затруднявам да отговоря на моите студенти – какви са приоритетите на американската външна политика при администрациите на Обама. Предпазливост, стремеж да се заобиколят или поне отложат във времето проблемите, с които се сблъсква все още единствената свръхсила.
Ако при Джордж У. Буш проблемът на света бе доста тесногръдата и арогантно войнствена стратегия за „война с тероризма“, която причини затъването в Ирак и изоставянето на другите международни приоритети на САЩ, при Обама проблемът е отсъстващата Америка. Природата и обществото не познават вакуум – въпросът е кой и с какво ще се намърда в изоставените стратегически пространства на Вашингтон… При нас такъв въпрос няма – Русия и Турция, разбира се…
