Горещото политическо лято сложи своя отпечатък върху всичко в България. Включително – върху броя и задачите, стоящи пред протестиращите в столицата. Възмутени до дън душа от упорството на управляващите, нежелаещи да подадат оставка, част от тях останаха в София. За да се провикват пред Народното събрание във вторник и четвъртък, докато дойде златна есен. Тогава от морето ще се върне другата част. Тръгнала, по думите на някои нейни представители, да буди и заспалата провинция.
Благодарение на безгръбначни български велможи, съгласяващи се с всичко, днес сме най-бедната страна на континента. Още плюем комунистическото си минало. Защо не, щом така се измества общественото внимание от крещящите язви на деня? Комунистически бяха и Полша, Унгария, Словакия, Чехия, Словения, но управниците им явно мислят със собствени, а не с чужди глави. И успяха, въпреки „доброжелателството”, да опазят индустрията, селското си стопанство, социалното равновесие и фискалната стабилност.
Нашите пък управници го удариха, удрят го и днес, на сговорчива поцелуйковщина. Като следствие днес България прилича на халосана от безброй тунгуски метеорити, сред които се кандилкат неизбягали зад граница живи мощи. Наежени едни срещу други поради мизерия, крайно отчаяние и дрогиращи ги политически лъжи.
Все пак да обобщим в какво се изразяват дотук протестите. В оставка на правителството. Избори сега и веднага, в краен случай – до дупка. Свикване на Велико народно събрание. Нова конституция. Измитане на олигарсите. Нови политически лица. И прочие добри пожелания, които изглеждат разумни сред столичната протестна еуфория, но не и в разградения двор на сиромашка провинциална България.
В провинцията нещата са, меко казано, грозни. Основно там се подвизават 1,6 млн. души, агонизиращи под социалния минимум. Пак там са над 700 хил. безработни, 40% от които – младежи. Няма данни, няма как и да има за аргатуващите в сивата икономика нещастници. За всяко работно място чакат десетки, а работещите са стегнати в примката на уродлив феодализъм. Който не е на „ти” с нормирания работен ден, редовното изплащане на заплати в пълния им размер, а за увеличение и дума не може да става. Болничните се приемат като лична обида срещу собственика. Неподвластен на никакво трудово законодателство, освен на ужким. Бюрата по труда са паметници на държавната безпомощност и на празни надежди за тълпящите се пред вратите им наивници.
Профсъюзите, беззъби хартиени дракони с ръкавели, услужливо са оръдия на всяка властваща политическа върхушка. Народът е оставен на самотек. Безработните се увеличават, смъртността расте, раждаемостта намалява. Здравеопазването е сринато, закриват се поредните 11 училища, селата се обезлюдяват без надежда за съживяване. Очевидна е миграцията на неволници към големите градове и София, която наближава неофициалните два милиона.
Институциите стават все по-неработещи за сметка на ослушването какво още има да става. Данъчната събираемост, при крайно свито потребление, е под въпрос. Още повече, че пазаруването на вересия не е потребление, а откровена просия. По пазари, тържища и складове контрабандата измества официалния внос. Битовата престъпност е практически неконтролируема. Идеята на вътрешния министър Цветлин Йовчев в борбата срещу нея да се включат ловните дружинки, е меко казано глупава. Членовете им нямат право да носят оръжие в населени места, а методът на убеждението пред бандити не важи. Не такива ялови хрумки ще възстановят уважението пред закона. Нито ще спрат уличните протести, които ще пламнат през есента – зимата из цялата провинция.
Участниците в тях ще бъдат „немлади и нестари, неучени, неполучаващи европейски заплати, неерудирани, некрасиви, неумни”. Ще бъдат обаче бесни за мъст, защото става дума за физическо оцеляване на поне 4/5 от дишащото българско население – в работоспособна възраст, пенсионери, болни, инвалиди, подрастващи. Главен виновник ще им бъде държавата. Не само отделна партия, не само конкретен политик-тунеядец. Нейните епизодични социални жестове ще секнат поради липса на пари. Защото няма инвестиции, нито намек за нови работни места.
Предстоящата улична ескалация неминуемо предстои. Как ще свърши и кой ще я тушира, е въпрос с много неизвестни. Затова пък народните представители – весели политически самоубийци, си гласуваха отпуски и някои вече са на плажа в Евксиноград. Ден да мине, друг да дойде, наесен пак ще се правят на загрижени и „народни”. Докато социалната, провинциална шамарена буря ги помете с цялата управленска измет, политически разноцветна и воняща на труп.
Кой ще поеме властта? Много апетитен въпрос. Според пожарникари от ГЕРБ хорицата – некачествен материал – им целуват крачолите с молба отново да я грабнат. А цялото им дебелашко, високомерно, безпардонно, геноцидно управление е уж забравено, или преродено в мили спомени. Загуби ли сега властта, БСП незабавно ще се разцепи на течения и фракции. Червената Татяна Дончева от телевизионния екран обяви, че през септември учредява своя партия. Дори Сергей Станишев да остане начело на БСП, застаряващата партия ще остане на заден, безалтернативен план. Не е много ясно дали това няма да се случи и със рестартирания от стари сини персони Реформаторски блок и с новите партии, зад повечето от които наднича по един нашенски олигарх. При нови избори ПП „Атака” като нищо ще загуби от антагонистичния й Национален фронт за спасение на България, за малко не влязъл и в сегашния измислен парламент.
След оставката на Бойко Борисов и компания бе поставено ново начало – с временното правителство на Марин Райков, а то предаде липсващия факел на промените на поредно „ново” правителство. След него кандърмите са за ново „ново” правителство и така… Докога? До пълното разпадане на и без това клатещата се държавност, до риска от жестоки граждански размирици?
На този фон политическите копроними нехаят за демографската трагедия у нас. Нито за етническото разделение, все по-очевадно. Не питат какво става в Родопите, където живее уж самостоятелен етнос от един милион помаци. С трудолюбиво промивани мозъци от местни активисти, чрез ежедневните предавания на радио от град Ксанти – естествено, на помашки език и т.н. А с радикалния ислям, дето уж го няма, но май все повече се оказва, че е факт? С циганските гета, в които влизането на случайни българи е табу, наказвано с пердах и с още нещо? За клошарите, просяците и малолетните проститутки не говорим, нито за децата, работещи без трудов договор и в абсолютна експлоатация из сивия сектор? Че защо да говорим? Ние гледаме към Европа и с дребнотемие не ни занимавайте…
Но знайно е – който много търпи, много отмъщава. Политико-олигархичната прослойка скоро ще бере горчивите плодове на грабителската си, безпардонна политика. Е, засега не им се вярва, че у нас подобно нещо може да се случи. Но масовият човешки протест вече е набъбнал като гноен цирей. И е предречено да се спука. Ясно е, че девизът „Съединението прави силата” е безсмислен. Между имащи и нямащи в България зее грозна бездна, между политическите партии – също. Време е над Антинародното събрание да се изпише друг: „Кой каквото е дробил, вече да го сърба!” Това, драги граждани и мили бабички, неминуемо ще стане. Време си е, време…
.
Георги Н. Николов
