В България и Румъния е по-зле
.
Гърция може да е в криза, но изглежда като разцъфнала градина на фона на съсипаните от комунизма България и Румъния, пише в блога „Оста на доброто“ известният германски публицист Гюнтер Едерер след обиколка на трите страни.
Граничният преход няма име, а по германските географски карти дори надали фигурира. Четвъртият контролно-пропускателен пункт между България и Гърция е открит едва през 2010 г. в труднодостъпните родопски дефилета. В Средна Европа и до ден днешен малцина са чували за него. Ала онзи, който познава историята на този регион, известен под името Тракия, може именно сред тукашните безкрайни гористи планини бързо да си обясни пропастите, на чийто ръб непрекъснато се оказва гръцката политика, и да се зарази с романтичната илюзия за федерална Европа.
Затова пиша не толкова за гръцката криза, колкото за впечатленията, събрани по маршрута ми през Румъния и България към Гърция. Само едно такова пътуване дава ясна представа къде точно се намира страната, която вече от три години държи Европа в напрежение. И така: новият граничен пункт между България и Гърция. От българска страна изминаваме последните 40 км по сравнително добри шосета през села и малки градчета, над които се издигат минарета. Това са почти изолираните селища на българските турци, надживели всички промени на границата и във властта. Няма как да не забележиш, че в района е властвал социализмът. Сиви жилищни блокове, изоставена фабрика, почти никакви магазини или ресторантчета, много малко автомобили. Последният град в България е Златоград, където всички тези характеристики присъстват в изобилие.
Гърция. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-очебийни стават разликите с Румъния и България. Криза ли? Гърция е грейнала като разцъфнала градина в сравнение с двете съсипани държави от бившия Източен блок. Там цели региони са затрупани с индустриални отпадъци. По селата е пълно с опразнени къщи, в градовете има цели изоставени квартали, а общата картина излъчва безнадеждност. След политическите промени Румъния е изгубила между 2 и 4 милиона от населението си, България – около два.
Румънският град Сигишоара е в списъка с културното наследство на Юнеско. Наистина, крепостта е изключително красива, но от всеки разговор с местните хора лъха тежко отчаяние. Когато на 1 януари 2014 г. отпаднат и последните ограничения на европейския трудов пазар, ще се надигне нова емиграционна вълна, казват те. Но какво ли би могло да задържи хората? 200 евро месечно за физически труд, 500 – ако имаш диплома. А литър бензин струва точно толкова, колкото в Германия.
В България съотношението между приходи и разходи е още по-лошо. В София вече от месеци млади и добре образовани българи протестират срещу корумпираното правителство. Но в германските новини за тези протести почти не се чува. Вместо това се обсъжда как да бъдат привлечени повече добре квалифицирани чуждестранни специалисти в Германия. Не е ли просто скандална тази икономическа и финансова политика, която ни кара да се гордеем с факта, че лишаваме тези държави от бъдеще, вместо да подкрепим онези сили, които се опитват да изградят наново своите страни?
Главната вина за мизерията, в която тънат определени части от Европа, най-вече на Изток, носят левите партии. Ентусиазмът, с който навремето се преследваха престъпленията на европейския фашизъм, бе напълно оправдан. Ала за престъпленията от комунистическата епоха никой не говори, напротив – на техните извършители са кръстени градове и площади, а кръвопролитията им са обвити с мълчание.
Прекосяваме Димитровград, издигнат по времето на социализма, който днес прилича на сметище. С името си този град отдава почит на един от най-страшните комунистически убийци – Георги Димитров. Не са преосмислени нито личностите, нито икономиката от онова време, а това дава шанс на всевъзможни проповедници от различните марксистки разцветки да приписват вината за днешната мизерия на… пазарната икономика. По тази точка Европа търпи пълен провал.
Доходите на глава от населението в България и в Румъния са три пъти по ниски, отколкото в Гърция. Приехме тези държави в ЕС, но в момента ги използваме само като извор на работна сила, нещо като склад на човешки ресурс за нашата икономика, защото скрито субсидираме германския износ чрез твърде ниския обменен курс на еврото.
Връщаме се в родопския проход, на границата между България и Гърция. Да, безценно съкровище е фактът, че за пръв път от 100 години тук цари мир. Да, българите и гърците няма от днес за утре да станат първи приятели, но пък и тукашните турци ще запазят културната си идентичност независимо от това към коя държава ги зачисляват в момента.
Източник: Дойче Веле
Драги Хулио, гледайте датата – статията е препубликувана в Еврочикаго през август 2013 г. … А източникът й е Дойче Веле, не Нолигарх, който може също да я e препубликувал миналата година, но не той е първоизточникът.
Тая боза беше публикувана в Нолигарх, статията е доста старичка и аз не се сещам точно сега защо я публикувате.
Сравнение между Гърция и България изобщо не може да се прави, поради простата причина че те са изсмукали от ЕС 300 билиона евра за тези 70 години и са успяли само да си оправят едната фасада, всичко друго е обърнато в Узо. А относно България до 1989 г. изобщо не ми се говори и сравнява защото просто говорим за различни стандарти на икономическо развитие. Незнаещите по добре да си замълчат.
Името на публициста е Гюнтер Едерер, не знам защо питате за това, след като името е написано още в началото на материала.
Могат ли авторите на статията да цитират източниците, например кой е „германския публицист“?
Също така ми е любопитно колко факта могат да се извадят от тази иначе безспорно аргументирана статия?