Чувствителен съм на тема безстопанствени кучета. Дори написах цяла новела за тях, „Живот в кучкарника” се казва. В нея оприличих татковината ни на кучкарника (приюта за безстопанствени кучета), който ръководих години наред. Вече две години новелата е достъпна в мрежата и всеки може да я прочете, изписвайки заглавието й в Гуглето.
И пред нашия вход, както навсякъде из града, в който живея, се търкалят две създания от породата „улична превъзходна”. Добре охранени, като едното от олежаване затлъстя неимоверно. Горкичкото, хвана артрит и задух, и със зор куцука около входа. Едва ли не право в устата им летят от терасите тлъсти кокали и разни „майки Терези” се надпреварват по всяко време да изсипват пред четирикраките цели тенджери с артисала манджа, с която зорлем се справят. Дори наскоро докторката от четвъртия етаж им изсипа сутринта половин тава баница, останала от посрещането на гости предната вечер. Защото всички у тях са на диета. Минаващите в същия момент с количките си двама клошари с мъка преглъщаха пред вида на кучешкия пир. Но пък животните се отблагодаряват с радостно подскачане и въртене на опашка при появяването на техните благодетели. Верни на пазаческия си инстинкт, двата яко охранени песа с яростен и възмутен лай отпъждат вълните от натрапници, опитващи да се наместят в завоюваната от тях апетитна ниша.
Подобни „храненици” има из целия град. Дремейки, сити и доволни, докато на сантиметри от муцуните им се търкалят цели хамбургери, сандвичи или гранули „Whiskas”, до които не благоволяват да се докоснат, но бдително пазят. Тази мила картинка ме съпровожда често при слизанията ми към центъра на града. И буди в съзнанието ми един друг спомен.
Преди време, заедно със синчето слизахме пеша от вилната зона в покрайнините на града към блока ни на околовръстното. Внезапно хлапето го присви стомаха. Наблизо, встрани от пътя имаше удобен храсталак и той тичешком се скри и изу панталонките си зад него. Докато го изчаквах, видях едно дръгливо куче с проскубана козина, душещо с навирена нагоре муцуна, тичешком да се насочва към същия храсталак, следвано от още едно, окраставяло и не по-малко окаяно. Секунди след като детето излезе из зад храста, те се шмугнаха настървено там. След малко се появиха, облизвайки се. Шокиран, реших да проверя какво става. Следван от детето, надникнахме в утъпкания треволяк. От скромната „пица”, сервирана от малкия, не бе останала и следа…
Макар и лаик в зоологията и политиката, още тогава установих от видяното, че и в кучешкия, както и в нашия свят, има огромна несправедливост и борба за оцеляване. Също и стремеж за установяване в благословената ниша на ситите и задоволените. Ежедневно, въпреки зомбиращите облъчвания по радиа, ТВ и преглеждане на новините в интернет и пресата, виждам „кучета“ със загладен косъм, които радостно въртят опашка за подхвърлените им залъци от трапезата на олигарси и управляващи, и със злобен лай пазят жалките си придобивки. А също така и бедни, гладни, безработни, окаяни двуноги от градските покрайнини и селата, нямащи нищо общо със ситите си побратими. Тия вторите са петимни дори за постната бюджетна пица на безродника Дянков.
Но, по природните закони, особено валидни и в социалния живот, нещата са променливи. Често изгладнелите и озверени от глад индивиди се събират в глутници, които нападат и разкъсват всичко пред себе си. Тогава може да стане страшно…
Светослав Атаджанов
