Събота е. Някои избират да почиват, други да работят, а някои като нас избират едно средно положение. Решили сме да участваме в среща, организирана от политически клуб с гръмко име, на бивши сини парламентаристи, които трескаво търсят смисъла на собственото си присъствие в настоящето. За тях днес е ден за работа, за нас въпрос на чест да сме на това място, въоръжили се с доза разумен идеализъм преди срещата. Мястото е парк-хотел „Москва”, зала „Киев”. Чувствам се като ударен с мокър парцал от грандоманския вид на хотела. Не толкова като архитектура, а като символ на едно тоталитарно време и като предчувствие, че ще се срещна с хора, които все още не са изкоренили от себе си (а може би и никога няма да успеят да изкоренят) тоталитарния подход в правенето на политика. Тягостните ми чувства се подхранват и от символиката в съчетанието хотел/зала. Няма как да не направя асоциация с имперските претенции на СССР към Киевската Рус. Съветските лакеи у нас от онова време добре са се справили със задачата да погъделичкат големия брат, вписвайки символично столицата на Украйна в огромната Москва. Символиката на противопоставянето далеч не е случайна. (Но това тепърва ще го разберем към края на срещата, когато двамата с моя колега ще се чувстваме като един „малък Киев“.)
Заедно с няколко парламентарно непредставени партии сме поканени да дискутираме промените в Изборния закон и да разберем кое е възможно и кое не в исканията на гражданите. Домакините вече имат готов вариант за промяна, който се нарича БППС (Българска персонифицирана пропорционална система). Автор е професор Михаил Константинов, а последната бележка в неговия труд е, че системата е „трудна за разбиране както от избирателите, така и от политиците”. Това е и последната реплика на първия лектор, който в крайна сметка с доза високомерие обобщава, че няма нужда избирателите да разбират системата, по която гласуват. Хващам се за химикалката. Явно ще трябва да се браним.
Настройвам се да слушам и записвам, за да мога да съм адекватен в отговорите си, защото още от първите думи на говорещите забелязвам противоречия с основни човешки норми и с конституцията, както и явен опит да се неглижира мажоритарната избирателна система. Бях добронамерено настроен да обяснявам за нейните предимства, но се оказа, че ще трябва да я защитавам от несериозните доводи за недостатъци й. Основните лектори изпяват песните си, запяват още неколцина бивши сини величия, но не ме напуска онова странно чувство, че всички пеят в един хор, а дебатът нещо не се получава. Няма нови предложения, няма обсъждане, има препотвърждаване, че пропорционална избирателна система в нейните нюанси е най-доброто за България. Един младок от НПО се опитва да внесе свежест в разговора с малко по-различна гледна точка, но се замотава в сложни сметки с много цифри и никой вече не го слуша. В залата все повече започва да тегне духът на партийното единодушие, зад което почива общият интерес, и те заедно са добре замаскирани зад понятието „Обсъждане на изборните правила”.
Добивам тягостно усещане за стар филм, чиито край ми е познат, но все пак трябва да почакам, че току виж се появил някой нов актьор с нова реплика. Няма нови лица обаче, всички се познават, а един от неосъществените политици дори ме припознава, тупва ме здраво по гърба и ме праща в ДСБ, докато рови в недалечното минало. Обяснявам, че има грешка и ме бърка с някого. Той се извинява, а аз си приготвям репликите. Идва моят ред да споделя впечатления и да отговоря на доста въпроси, които съм обобщил в три-четири точки. Посъбрал съм вече доста негативи, които се опитвам да потисна, да не личат в изявлението ми, но май не се получава много добре… Разбирам го в движение от реакциите на колегите ми в „дискусията”.
Започвам с тъжната констатация, че в изказванията на всички има висока доза политическо високомерие, защото да настояваш за запазване на пропорционалната избирателна система означава да отричаш правото на суверена да упражни безусловно правото си на овластяване. В този смисъл партиите и тяхното право да преразпределят народния вот чрез настоящата система противоречи на член първи в конституцията, където се казва, че цялата власт произтича от народа. Млад политик от НДСВ скача и рецитира стихотворение, което добре е научил, и призовава НПО да спрат да се конфронтират с партиите. Извинявам се наум, че съм изразил различно от всеобщото мнение и съм спокоен, че имам отговор на един акцент от неговите думи, където той настоява за задължително гласуване.
Отговарям на първия лектор, който твърдеше, че няма нужда избирателите да разбират правилата на изборния кодекс, както не всички разбираме от сърдечна хирургия. Сравнението е неуместно, а избирателите имат право правилата да са максимално опростени. Колкото повече хора разбират изборните схеми, толкова по-голям ще е броят на гласувалите и няма да се налага да се въвежда задължително гласуване. То противоречи на естествената човешка свобода и е изнасилване на свободната воля на личността. Избирателната и политическата активност върви ръка за ръка с икономическата. Разбирането, че държавата сме ние и нашите преки действия оказват краен резултат върху процесите, от които зависи ежедневието ни, дава мотив за активност. Обратно, когато на пръв поглед нищо не зависи от нас, тогава нямаме мотив да бъдем част от политическия живот, а в икономическия ограничаваме действията си дотолкова, че да упражним индиректно правото си труда ни да не бъде ограбван от самоназначилата се партийна върхушка.
Или, с други думи: „Защо да гласувам, когато гласът ми ще отиде за някого, когото дори не познавам?” или „Защо да полагам усилия да съм креативен и активен, когато парите ми ще отидат за данъци, които същият този непознат ще разпределя с хората, на които е обещал, че ще им дава пари, които не са изработили?”. В този смисъл мажоритарната система в два тура е най-лесна за разбиране. Само името й е сложно. На финала печели един от двама кандидати в пряк сблъсък.
Друг аргумент на лектора против мажоритарната система е, че се получава висока непредставителност в парламента. Тоест, понеже печели един от двама кандидати, половината от хората във всеки избирателен район остават без представител във властта. Отговарям, че при сегашната система непредставените са милиони гласоподаватели, които просто не гласуват. Няма как да бъде по-зле, докато в изборния ден отиваме за риба или еди-къде си, и то с пълното право на пренебрегнатия суверен на властта. Да, ама имало случаи, когато партията, спечелила повече гласове, се оказвала губеща в крайния резултат от изборите. Правилата на мажоритарния вот го позволявали и се било случвало четири-пет пъти в Щатите и два пъти в Англия. „А защо не коментираме всички останали изборни надпревари, в които системата се е оказала работеща и е превърнала тези две държави в най-мощните икономики и най-развитите общества?” – отговарям аз. Няма съвършена избирателна система, но има такава, която да мотивира максимално хората да гласуват и да виждат смисъл от подаването на гласа си. И това е мажоритарната система. Стопроцентова в два тура.
На първия лектор му идва в повече критиката, въпреки благия тон, който се опитвам да използвам. Брадичката му потреперва и той гневно ме пита докога ще им натрапваме мажоритарната система сякаш всички те не са ни събрали, за да ни натрапят БППС, очаквайки да подпишем обща декларация веднага след дискусията, дори без да я обсъждаме с колегите си. (Това го разбирам едва накрая – и разбира се, че няма как да стане, поне от моя страна.)
Отговарям на следващия лектор, като започвам с поздравление за думите му, че политиците трябва да служат първо на хората и после на партиите си. Той е и единственият лъч надежда в тази дискусия, в която преобладават политици, страдащи от тежък партиен вирус, имащ своите корени дълбоко в тоталитарно минало на страната ни. Иначе се наричат демократи. Няма как да се случи поредното „обединение в дясно”, което е планирано като финал на тази среща. Не и с тази закваска, тя киселее. (Това го разбирам също в края на срещата.)
Основният му аргумент против мажоритарната система е, че тя може да предизвика създаване на олигархичен парламент. Става ми тъжно, когато интелигентни хора използват слаби доводи. Отговарям му, че олигархията никога не е била по-добре представена в парламента, както сега, и това вече и децата, които ходят на протестите, го знаят. Това е резултатът от пропорционалната система, по която гласуваме вече повече от двадесет години. Тази система позволи на партиите да изградят мощни порочни структури, с които мажоритарния кандидат не може да се пребори. Не и ако не е част от политическата мафия.
Мажоритарната избирателна система е естествен начин да се преборим и с купуването на гласове. Никой не може да купи половината вот. Простата сметка показва, че ако някой желае да си купи мнозинство в парламента, ще трябва да се бръкне с над триста и петдесет милиона лева – при седем милиона гласоподаватели и около сто лева за глас, които се разпределят по веригата. Освен всичко друго, схемата на практика е неосъществима, защото такава организация няма как да работи в условията на наблюдение за злоупотреби. Така че, стига с това олигархично бръщолевене.
Опонентите ми са вече достатъчно раздразнени, което личи от сарказма, който използват. Само американците можели да измислят игра, в която да отбележиш повече точки и да изгубиш играта. Реплика относно един от недостатъците на мажоритарната избирателна система: „Да де, ама пак са най-мощният икономически и обществен фактор” – отговарям аз и разговорът върви към обобщения и финал. В сегашното си състояние Европа далеч не е най-добрият пример, поне що се отнася до избирателните системи.
Завършвам с думи, които със сигурност ще предизвикат усмивки с наивността си сред „обиграните неосъществени политици”, но така или иначе съм набрал скорост…
Обществото ни изпитва остра нужда от компетентни политици, които да имат поглед в мащаб за процесите във всички сфери на живота ни. Политици, които да умеят да анализират, планират и да приобщават около идеите си. С други думи, хора с лични качества и компетентност. И ако ми кажете, че всяка жаба трябва да си знае гьола, няма да се съглася. Политиците да са политици, а експертите – експерти, не ме задоволява, защото не съм спокоен, когато експертът шушне в ухото на политика за посоката, в която да ме води, а самият политик рецитира после по памет. Заставайки в мажоритарен сблъсък, политикът трябва да е подготвен, иначе губи двубоя – докато при пропорционалната система минава между капките и ще продължи да си чете вестник на депутатската банка, вместо да изучава законите и да търси начин да ги направи по-адекватни и приемливи за обществото. Още повече, че когато си назначен за депутат, си „избран“ да гласуваш по поръчка, вместо по съвест. Това е още една причина мажоритарната система да е неприемлива и отхвърляна от партиите.
Идеологията на мажоритарната система се припокрива с идеологията на дясното политическо мислене. Мажоритарния избор е състезание на личности. Обратно, пропорционалната система е инструмент с голяма доза левичарство в себе си, който отнема функцията на личността да овластява и отговорността се размива в колективна неотговорност. Бездействието в обществена полза е резултатът от претопяването на личностите в партийния колектив, който продължава да твърди, че знае по-добре от всеки избирател кое е най-добро за него, и продължава да иска да ни нахлузи хомота, наречен пропорционална избирателна система.
Даниел Донев
–––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Даниел Донев е член на Управителния съвет на Гражданска инициатива „Справедливост“. Срещата, която описва, се е провела в парк-хотел „Москва“ в София в средата на м. юли. В нея са участвали представители на 14 партии с политическа ориентация център-дясно (между които зам.-председателят и секретарят на НДСВ – Станимир Илчев и Стефан Кенов) и граждански организации. Срещата е била по покана на т.нар. клуб „Сенатор“. Темата й е била формулирана така: „Изборните правила – какво искат гражданите и какви са възможните решения?“
Нечестният опонент няма честни аргументи в подкрепа на тезата си, поради което ги подменя с ругатни – парламентите и интернет форумите ден след ден потвърждават този тъжен извод.