Окупирай… протестите!

Любослава Русева, сп. „Тема“

.

„Протестиращите трябва да внимават не само за врага, но и за представящите се за техни приятели, които казват, че ги подкрепят, но вече са започнали да работят усърдно, за да разводнят протестите. По същия начин, по който си купуваме безкофеиново кафе, безалкохолна бира, сладолед без мазнини, властимащите ще се опитат да превърнат протестите в безобиден морален жест.”

Статията на философа Славой Жижек „Първо окупирай, после поставяй искания” е публикувана във в. „Гардиън” в края на октомври 2011 г. В нея той съветва лагеруващите в парка „Зукоти“ и за друга опасност:

„Не бъдете самовлюбени. Карнавалите са евтино зрелище. От значение е следващият ден, когато отново ще трябва да се върнем към всекидневието. Дали нещо ще се е променило?“

По онова време „Окупирай Уолстрийт” набира все повече последователи и наблюдателите са щедри на суперлативи. Медиите тръбят, че „99-те процента” са се събудили, както и че „американският политически пейзаж вече никога няма да бъде същият”. Един от някогашните ветерани на в. „Ню Йорк Таймс” – Крис Хеджис, дори стига до заключението: „Крехкото статукво, налагано от елитите в продължение на десетилетия, се взриви. Революцията започна!“

За „революцията срещу престъпната дейност на банките и големите корпорации” вече са написани десетки книги. Според колумниста на Harper’s Magazine Томас Франк обаче, в тях се разказват едни и същи анекдоти, цитират се едни и същи комюникета, обръща се внимание на едни и същи дреболии. „Как барабанистът на джембе (африкански барабан) държал хората будни – нещо, което наистина се е случило на Бруклинския мост; защо и как еди-кой си се е оказал на това място; на кого първи му е хрумнало да се организират общи събрания; как една нощ всички трескаво са участвали в почистването на парка, за да не се допусне протестиращите да бъдат прогонени и т.н.”

Уви, величавата епопея се оказва краткотрайна. След два месеца лагеруващите са изгонени от парка, движението „Окупирай Уолстрийт“ се разпада, само тук-таме остават няколко самотни групички. „Медийната вихрушка, която беше нахлула в палатките в парка „Зукоти“, замина да бушува на друго място”, коментира Томас Франк в статията си „Окупирай Уолстрийт“ – едно самовлюбено движение”, а в серия от публикации за собственото си списание The Baffler посочва и основните причини за провала на движението:

Култ към участието

Как да вдъхнеш живот на карнавал, когато тайно мислиш за експерт-счетоводители и данъчна администрация?

Отговорът е: като се въздържиш да поискаш конкретни мерки. Ако предявиш искания, това означава да приемеш, че надутите и лишени от чувство за хумор старчоци са поели управлението и че забавлението е свършило.

Този тактически ход на движението в началото действа безотказно, но в същото време предопределя неговия печален финал. Като си забранява да изисква каквото и да било, „Окупирай Уолстрийт“ се затваря в това, което през 1973 г. Кристофър Лаш нарича „култ към участието“. Или, иначе казано, протест, чието съдържание се изчерпва с удовлетворението да се протестира.

Нарцисизъм

Какво да направи един протест, за да се разгърне и да прерасне в мащабно социално движение?

Участниците в него трябва първо да размишляват, да анализират и да теоретизират.

„Окупирай Уолстрийт“ успява да си избере девиз („Ние сме 99-те процента”), да посочи противник, да привлече общественото внимание и да даде сила на понятието солидарност.

Движението обаче не излъчва лидери, не задава посока и не предлага алтернатива. Нарцистичните рефлекси бързо упражняват съкрушително влияние и превръщат „Окупирай Уолстрийт“ в сцена за индивидуално изтъкване на кариеристи. Състезанията по остроумие траят месец-два, после идва ред на пърформансите. Идеите бързо се изчерпват, акциите стават все по-самоцелни.

Неприемане на критика

Има ли начин да чуеш различното мнение, когато си убеден, че представляваш 99-те процента?

Участниците в движението се вземат прекалено насериозно и възприемат враждебно всеки опит за критика. На тяхна страна са интелектуалци като Ноам Чомски и много известни личности (Йоко Оно, Сюзан Сарандън, Алек Болдуин), което им дава допълнително самочувствие.

Така наред с остроумните плакати, постепенно се появяват лозунги като болшевишкия „Който не е с нас, е против нас!” В социалните мрежи започва яростно ънфрендване на позволилите си да направят дори добронамерена забележка. Те автоматично биват обявявани за ретрогради и провокатори.

Аналогиите с летните протести у нас се натрапват веднага:

– В началото бунтът на морално разгневените беше вдъхновяващ. Недоволството се изразяваше с ирония и вкус. Появиха се остроумни лозунги като „Не съм платен, мразя ви безплатно!”, „Олигархски = Оревоарски”, „Стига ДЕМО-крация, искаме пълната версия”, „Ай сиктир, ще им свирим всеки ден под прозорците, да не са Лайза Минели!“. Всякакви опити протестите да бъдат компрометирани от провокатори или използвани от „представящите се за техни приятели”, биваха парирани и осмивани. Гневът беше автентичен и затова походът на отвратените от отвратителните изглеждаше наистина красиво.

– Лошо, но лека-полека на улицата се промъкна един нездрав патос, който не само противопостави „умните, интелигентните и красивите” на „оскърбените и унизените” от февруари, а даде тласък на поредица от нарцистични акции. Вместо да мислят каква държава искат да си направят, протестиращите претовариха Фейсбук със снимките си в профил и анфас. Усмивката се превърна в поза, рисунките с тебешири изместиха остроумието. Възможността за изява на скритите таланти превърна шествията в нещо като асамблея „Знаме на мира”. Ако управляващите имаха разума и доблестта да посочат ясен хоризонт за действията си и не продължаваха с нелепите до абсурдност назначения, протестът щеше да остане в историята по-скоро като карнавал.

– За сметка на това се случи нещо по-лошо, което напомни за изречението „Световната война вървеше добре, докато не се намеси Генералният щаб”. Перифразирайки Ярослав Хашек, то би трябвало да прозвучи така: след влизането на някои пиарски и рекламни агенции в ролята на организатори на ивенти, основателното недоволство затъна в бутафория и кич. Намесиха се, с други думи, приятелите, „които казват, че ги подкрепят, но вече са започнали да работят усърдно, за да разводнят протестите” – независимо дали го правят нарочно, или просто не са в състояние да бъдат наистина „креативни”…

Това нямаше да изглежда чак толкова притеснително, стига ивентите да бяха плод на леко инфантилно, но все пак оригинално хрумване, и не повтаряха едно към едно превърналите се вече в клишета протестни пърформанси:

В началото на юли, например, на улицата се появи балерина. Присъствието й беше обяснено с фотопроекта “Urban Butterflies” (“Градски пеперуди”), но и балерините, и пеперудите бяха силно застъпени като образи-послания в Ню Йорк. Нещо повече, плакатът с балерината, стъпила върху скулптурата „Атакуващият бик” – символ на Нюйоркската фондова борса и на пазарния капитализъм, се превърна в плакат на движението “Окупирай Уолстрийт”.

Пак от Ню Йорк дойде идеята за изнасянето на пиана и рояли на улицата. На 13 юни, ден преди началото на българските протести, музикант пренесе рояла си на размирния площад „Таксим” в Истанбул, като цяла нощ повдига настроението на демонстрантите с импровизиран концерт. Жестът му беше изключително симпатичен, защото се дължеше на спонтанност, каквато липсваше във внезапната поява на бял роял на софийските жълти павета.

Същото се отнасяше и за живата възстановка на „Свободата води народа”. Снимката на повелата множеството красива млада туркиня силно напомняше за картината на Йожен Дьолакроа, а и циркулираше из интернет поне месец преди да бъде имитирана на българска почва. Освен за епигонство, нашата имитация свидетелстваше и за липсата на знания и култура, доколкото манекенката беше разголила гръд в навечерието на 14 юли (датата на Великата френска революция от 1789 г.), без да знае, че картината е била вдъхновена от друго събитие – Юлската революция от 28 юли 1830 г., когато един режим сменя друг…

Добавим ли към този безпросветен кич бутането на кашони, символизиращи Берлинската стена, и плажуването с шезлонги пред парламента, прегледът на художествената самодейност ще изhлежда още по-нелепо.

Но не в това е проблемът. Най-стряскащото е, че всеки критик на тази самодейност моментално биваше и бива обявен за платен от властта провокатор, а критиките се възприемаха и възприемат „на нож”.

И защо така? Нали настръхването срещу различното мнение и убедеността, че съществува само една истина, нямат нищо общо с порива към свобода? Нали с него няма нищо общо и интелигентността, защото интелигентният се усъмнява, не се има за непогрешим? Той няма да се обяви нито за красив, нито за умен, тъй като е взискателен и ироничен към себе си. Няма да се отнесе с високомерие към провинцията, няма да подпише харта като „интелектуалец” и няма да размаха никому пръст…

Впрочем преди дни си направих експеримент – изпратих на моя протестираща приятелка думите:

„Да, но и в България се провеждат свободни избори, които наскоро бяха спечелени от опозицията. При демокрацията властта е огледално отражение на обществото: тези хора са избрани. Понякога изборите се печелят и от разни типове от стария апарат, които заслужават всичко друго, но не и симпатии. Демокрацията обаче важи за всички, а не само за възвишените и умните.“

Тя реагира с възмущение и отвърна, че е „абсолютно възмутена” от „защитната ми реч за Олигархски”. Така го възприе, макар да не го бях казала аз, а Адам Михник – бившият полски дисидент, известен антикомунист и настоящ главен редактор на най-големия полски вестник „Газета Виборча“…

И после защо имаме ДЕМО-крация, а не пълната версия, а?

ОК, но докато се караме и разделяме, протестите могат и да заглъхнат. А ако заглъхнат, няма как да се върнем към що-годе уреденото всекидневие на окупиралите „Уолстрийт” нюйоркчани. Единствената ни надежда е през септември отново да се появят остроумните и да напишат своите лозунги. А най-добре е да напишат своя (остро)умен план.

Преди това, разбира се, ще се наложи белият роял да изчезне от жълтите павета. На негово място трябва да се настани гневът.

Източник:  Reduta.bg