Първична утопия или как властта ни прави на идиоти

Функционирането на обществото в настоящия му вид се базира на утопии, митове и задкулисни действия. Лишената от здравомислие и обречена на пълен провал политическа класа няма друга алтернатива за оцеляване, освен да ни прави на идиоти. Само така е възможна перманентната ротация в управлението на едни и същи политически противници, въпреки цикличните икономически кризи, глобалното обедняване и предизвиканите екологични катастрофи – пряк резултат от „компетентното” им управление. И все пак ние периодично се „хващаме” в капана на „поисканото доверие от избирателя”. Как става това?

В името на благоденствието. Обичайна, банална предизборна лъжа е обещанието за възходящо разбогатяване на обществото. В действителност е възможно само кратковременно натрупване на финансови и материални активи у населението. Няма как всички да сме богати и щастливи в общество, подчинено на надпреварата, безогледната конкуренция и така наречения „пазарен механизъм”, тъй като в такова общество благоденствието на едни винаги е за сметка на други.

Дори най-повърхностният прочит на историята показва, че финансовите и икономически кризи възникват абсолютно закономерно, в момент, когато пазарът е „оживен” и народът е склонен да харчи повече, отколкото получава. Кризите много често са резултат от „пукането на балона”, тоест от комплекс свръхочаквания за бързо забогатяване. Това проявление на алчността се подклажда настойчиво и е фундаментална характеристика на консуматорското общество. Всеки втори лев, който получаваме за труда си, се харчи за нещо, от което нямаме действителна нужда. Една трета от спестяванията ни отиват за данъци, изхранващи държавната администрация, която по подразбиране функционира неефективно. Народът обеднява и задлъжнява на кохорти от банкови, лизингови и осигурителни институции. Същевременно вътрешният и външен дълг на държавата са реално неизплатими. А държавният дълг всъщност е форма на икономическо заробване на поколенията след нас – нашите деца и внуци. При тези обстоятелства, митът за материален просперитет на обществото в резултат на някакви политически действия е най-малкото несъстоятелен.

Очевидно, точно политиците са най-некомпетентни в управлението на икономика и финанси. Отговорността, която носят за решенията си (струващи милиарди долари) е, забележете – „политическа”, тоест никаква. А средствата, които управляват, идват наготово. „Лесни пари”, предназначени за експериментално харчене.

Митът за благоденствието е развенчан и поради фактора на „временността” или ротационния принцип на функциониране на демократичната политическа система. В началото на всяко управление политиците се държат като пожизнени консули, чието царуване ще продължи столетия. Ако това беше действително така, можехме да очакваме известна предвидимост и плановост на събитията в дългосрочен план. Но именно мандатността обрича техните краткосрочни програми и стратегии на провал. Този парадокс не би се състоял, ако липсваше надпреварата, конкуренцията, взаимните обвинения в отрицанието, но без тях политическата система не би могла да съществува. Мандатността дава известни гаранции за недопускане на тоталитарни методи на управление и заедно с това е двигателят на политическата класа, чието основно занимание като опозиция е да развенчава и проваля управляващата „конкуренция”, за да вземе на свой ред властта.

В икономически аспект, периодичната и честа промяна на директора на една банка или завод води до неизменен банкрут. С какво управлението на държавата е по-просто или по-неотговорно от това на един завод или принципите са по-различни? На практика, ротационният принцип е опит за намаляване на щетите, нанасяни в периода на дадено управление или „избиране на по-малкото зло”. Но и правилото, което кара опозицията да потрива доволно ръце при всеки гаф на управлението, независимо в каква степен опропастява обществото.

Както сте забелязали, в инструментариума на всяка власт тази тема заема първо място в поредицата от лъжи. Ако това беше истинския приоритет и най-вече практически възможно, за всичките години управление уж „в името на народа”, цялото общество щеше да тъне в разкош и лукс.

Утопията, в която политиците ни приканват да повярваме при всяка смяна на властта, има силно сугестивно въздействие, поради нашите непресъхващи надежди за по-добър живот. Ако сме разумни, следва да се смеем неудържимо на подобни глупости, защото обещанието за благоденствие и просперитет е музика за ушите ни, но за жалост само музика, за която в крайна сметка плащаме стократно.

.

Владимир Владимиров