Срам ме е, много ме е срам понякога. За това, че в драсканиците си често си позволявам нецензурни изрази, че дори и подобни имена на публикации. Като например – „Аромат на гащи”, „Макар гола, боса, добра стока нося” и т.н. Но вече съм окуражен, че именно така трябва. И то поради светлия пример на някои родни политолози и социални експерти…
.
Преди дни се натъкнах в интернет на почти гениалното произведение ли, извержение ли, на известния ни политолог проф. Евгений Дайнов – „Бельо и власт”. В което той поставя като разграничителна линия в социума бельото, или иначе казано – гащите. И с каква завидна интелектуална лекота и фриволност подкрепя тезата си, цитирайки в оригинал или в превод чужбинските си източници! Този път наистина оксфордския ни питомец успя да ме впечатли. Не напразно в ингилизко е ял нечий хляб.
Защото наистина марката и видът на бельото говорят много за социалния статус на индивида в обществото. Като например цветът и ароматът на прашките на модни и фолкдиви, боксерките на натопорчените ни политици и бизнесмени, или ватените гащи на простолюдието. Навремето на варненския плаж отдалеч се отличаваха „гражданята” от „селенята”. Първите, обути в бански, тип „плувки” от специално трико или найлон; жените в цял костюм или в две части. По възможност, купени от многобройните чужди туристи. Равномерно обгорели от щедрото лятно слънце. А вторите, като незабравимия Кирил Господинов във филма „Шведски крале” – с черните, до колене гащи от трико, а нагоре „бели, слънце не видели”, по цялата линия на липсващия потник. Ах, този потник! Заедно с каскета, жестоко го отнася в статията на г-н професора, като типичен социалистически продукт?! Явно според него хората, които се прехранват с пот на гърба, са само едни презрени соц. труженици.
Но нашият оксфордски джентълмен, чиито предци до второ-трето коляно, навярно са клечали из селския двор около оградата, е забравил Алековия „Бай Ганьо”, героите на Чудомир и плеядата български автори и народопсихолози, които много преди него са открили неговата „Америка“. Пишещи за приемите в царския дворец, за депутатите – някои в потури, а други облечени „ала франга”, или въобще за живота от недалечното минало. Но Дайнов явно е решил да ни впечатли, като особено се е постарал да осветли в този аспект бельото и одеждите на ненавистни нему съвременни политически особи от периода на поредното ни „поевропейчване”. Няма лошо. Някои от тях си го заслужават. Но най-комичен е епилогът на творбата, където професорът заключава:
„Ще добием, прочее надежда, че България става (по израза на невнятния Филип Димитров) „нормална западна страна“ едва тогава, когато видим, че сред управленския ни елит проблематиката на бельото престане да бъде свеждана до потника и белите чорапи.”
Господи, колко е прав г-н професорът! Досега бе – „По делата им ще ги познаете”. Но вече, според Евгений, сакралния израз ще претърпи малка, но съществена промяна – „По гащите им ще ги познаете”. Една единствена думичка, но каква фундаментална промяна! Нова научна истина, въплътена във високо интелектуален и добре заплатен труд. Да… Тук не иде реч за статия с хумористичен заряд, а за сериозен научен труд. Защото в края на въпросното творение се мъдри следният послеслов: „Публикувано за пръв път в сборника „Дискурсите на бельото“ – проект на НБУ, осъществен под ръководството на проф. Георг Краев. Публикува се със съгласието на автора.”
И за такъв „труд” се плащали и пари… А навремето се пенявехме, че в БАН се трошат средства за дребнотемие и съмнително полезни разработки. Интересно, каква ли е гозбата, сготвена по спечелени евро и американски проекти от многобройните ни медии, НПО – та и прочие „тинк-танкове”. А може би в началото на прехода именно тях е имал предвид Петър Младенов, без да подозира, в култовата си фраза „Да дойдат танковете”… 🙂
Светослав Атаджанов
–––––––––––––––––––––––––––––––––
