Половин година по-късно – народът се превърна в тълпа лумпени?

1 thought on “Половин година по-късно – народът се превърна в тълпа лумпени?”

1. Интервюто на Ст.Цанев: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2243447

   С писателя Стефан Цанев разговаря МИЛА ВАЧЕВА:

   – Г-н Цанев, може би греша, но днешните протести ме върнаха 30 години назад, когато възторжени зрители носеха на ръце героинята от вашия спектакъл „Любовни булеварди“ и пееха на площада пред мавзолея „Свободен дух, къде си, свободен дух?“. Това тогава преля чашата на управляващите. Спектакълът бе спрян. Какво ще прелее чашата сега?

   – Тогавашните управляващи чуваха – и забраняваха. Сегашните техни наследници се правят, че не чуват. А хората по площадите викат пак: „Къде си, свободен дух?“. Думите на младите интелигентни хора, участващи в „симпатичните мирни протести“, могат да бъдат чути и разбрани от хора със същите интелигентни сетива.
   Но днешните наследници на някогашните управляващи са наследили от тях патологичната страст за власт. Това е в генезиса на идеологията им – да властват,
   да властват над всички, канеха се – над целия свят.

   Народът за тях е народ, ако им вика „ура“, вика ли „ууу“ – той е тълпа, сган, сбирщина от платени лумпени. Идеи, идеали, принципи – какво беше това? Спомнете си коалиционните пируети на тъй наречената БСП: уж са антимонархисти, а се прегърнаха любовно с царя; уж не признаваха турците за турци, малтретираха ги, прекръстиха – побратимиха се и с тях; какъв не го наричаха Сидеров – сега се въртят на средния му пръст. Заради властта. На всичко са готови заради властта. Захапят ли веднъж властта – не пускат, като добермани. Мирните протести, колкото и дълго да продължат, няма да доведат до нищо – целта на протестите може да бъде постигната, ако прераснат в общонационална стачка, ако бъдат блокирани магистралите, пътищата, всичко. Тогава може би ще чуят. Но ще е късно – чашата на търпението ще е преляла.

   – Знам, че сте се зарекли да не давате политически интервюта, следвайки съвета на Далчев: „Момче, не си губи таланта, поезията няма нищо общо с политиката“. За какво си изгубихте времето? Съжалявате ли?

   – От съжаления полза няма, а и не ми се гледа назад. То и без това старият човек все назад гледа, защото напред е ясно какво. И да гледаш, и да не гледаш – ще паднеш в трапа. Но напук, аз се мъча да гледам напред, правя се, че не забелязвам старостта, надлъгвам се със смъртта – като пиша. Думите, написаните, казват, не умират. Значи, докато пиша – съм жив.

   – Кое е поредното ви голямо приключение?

   – Подготвям една малка книжка „Моите утопии“. През последните 24 години не видях нито едно правителство да предложи радикален план за излизане – не от кризата, а от тресавището, в което сме затънали. Все на дребно, все наужким, тук реформичка, там реконструкцийка, тук човръкнат, там бъзикнат – и нищо. Толкова сме изостанали, че дори ако започнем да се развиваме с темпа на намиращите се далеч пред нас европейски държави (о, сладка илюзия!), ние пак ще се влачим на разстояние 50 години след тях. Изходът според мен е в избора на уникален, изпреварващ път на развитие.

   – ???

   – Ще ви споделя една от моите утопии, с риск да стана смешен. Ние минаваме за аграрна страна, но пред аграрна пише „изостанала“. Скоро ще напишат „рухнала“. Защото, както знаете от последните изследвания, само 10% от стоките в България са българско производство. Не е нужно да си икономист, за да разбереш, че това е катастрофа. С изключение може би на зърнопроизводството, селското ни стопанство фактически е ликвидирано: зеленчукопроизводството, овощарството, скотовъдството, млекопроизводството. Ядем картофи от Египет, домати от Турция, дини от Гърция, ябълки от Италия, фасул от Киргизтан, чесън от Китай, лук от Полша, правим сирене от африканско палмово масло, лютеница от китайско пюре, луканка от аржентинско замразено месо. Това е пародия. Конкуренцията на свободния пазар ни убива. Да се въведе протекционизъм, както по времето на Стамболов, сега е невъзможно – противоречи на правилата в Европейския съюз. Но има един друг легален начин да се защити нашето селско стопанство – като обявим и превърнем България в ЗАЩИТЕНА ЕКОЛОГИЧНА ЗОНА НА ЕВРОПА.

   Имаме всички условия за това. 37% от територията ни е покрита с гори, това го няма в никоя друга европейска държава, а това значи чист въздух. Въздухът ни е чист и благодарение на никаквата ни промишленост – да превърнем минуса в плюс. Сравнително чиста е и земята ни. И водите ни са чисти, особено минералните води. Вредните емисии от съществуващите фабрики и от автомобилите могат да бъдат сведени до нула чрез задължителни филтри. Знаете учудващите резултати от акциите „Да почистим България за един ден“ – защо да не я почистим за един месец, ако трябва – за една година, но така, че никой да не посмее да хвърли кибритена клечка на земята. Чиста земя, чиста вода, чист въздух. Под претекст за недоказана екологичност ще ограничаваме постепенно до пълна забрана вноса на чужди зеленчуци, плодове, меса, млека и прочее; съответните наши производства ще бъдат подложени на безмилостен контрол. Всеки, който стъпи на българска територия, ще знае, че всичко, което яде и пие в България, е българско екологично производство.

   Някога територията, на която се намира сега България, е била балнеосанаториумът на Римската империя – защо сега да не бъдем балнеосанаториумът на Европа? Да построим балнеоцентрове край лековитите минерални извори, до големите туристически комплекси да прокараме минерална вода по тръбопроводи (както е в Старосел). Това ще промени характера на туризма ни – ще се превърне в туризъм не само за почивка и развлечение, а и за лечение. Това ще го направи уникален и предпочитан.

   Всички държави се стремят към производство на екологични продукти и към природолечение, но засега те правят това спорадично и бавно – въпросът е да ги изпреварим, превръщайки това в наш тотален приоритет. Европа ще приеме подобен приоритетен проект, защото ще е и в нейна полза.

   Иска се обаче не само политическа, иска се общонационална воля – тази идея, тази утопия да се превърне в национална цел, в национален идеал, ако щете. За реализирането на този национален идеал няма да е нужно да проливаме кръв, както за националния си идеал от началото на миналия век, а пот – нали сме уж работлив народ. Ако сме и умни, както твърдят някои, това трябва да се съчетае с внедряването на високи технологии, с производството на електронни продукти, за които не трябват много ресурси, а мозъци. Това са двете релси, по които бихме могли да пуснем с пълна скорост напред влака на икономиката си.

   – Във вашите „Хроники“ пишете за „неопомнилия се от свободата роб“, за „болезнения срив на идеалиста“, за „вакханалията на политическото битие“ и то още в том 3 – събитията до края на Втората световна война. Защо сега звучи толкова познато?

   – Каква по-голяма политическа вакханалия от съществуването на 100-200-300 партии в една държава, повече от 60 партии се регистрираха тази година за участие в изборите! Сега продължават да се множат, стана мода. Особено сред жените. Дамите започнаха да
   си основават партии ей така, сякаш организират следобедни градински партита.

   Това даже не е смешно. Това не е израз на плурализъм, това е политикански разгул. Това е убийствено за нацията ни. Не стига, че българският народ е разединен, тези безчетни партии го разединяват допълнително. Освен това, много партии означава слаби партии. Никоя от днешните наши партии не представлява повече от 15% от българите – с какво самочувствие, пардон, самочувствие им дал Господ, но в състояние ли е всъщност да управлява другите 85% от народа?! Управление, което няма подкрепата на мнозинството от народа, не може да доведе до добри резултати, то ще бъде блокирано от многократно по-многобройната опозиция. В това може би се крие разковничето за провала на прехода ни.

   В началото на нашата нова история – на Учредителното събрание през 1879 година, спонтанно и естествено се оформят две партии: либерална и консервативна, т.е. двупартийна политическа система – както е в старата Англия и новите Съединени щати. Тези две партии, с различни разклонения, управляват България до Първата световна война. Случайно или не, тогава в България се случва икономическото чудо – през 1912 г. България е най-мощната държава на Балканите. След Първата световна война партиите започват да се множат, да враждуват между себе си и отслабват дотолкова, че цар Борис III с помощта на двама офицери ги ликвидирва за една нощ, с един замах, като на шега и установява диктатура, на която никоя партия не успява да окаже съпротива. Сега сме в същото положение. Дето се вика, цар си имаме, търсят се двама офицери. Като имаме предвид всичко това, може би ще се замислим дали да не е за предпочитане двупартийната система? Освен другите предимства при нас това ще обезсмисли две агресивни властогонски партии (едната би трябвало отдавна да бъде забранена, другата – да не бъде разрешена), които провокират гражданския мир и в момента.

   – Пречупен ли е духът на българския народ?

   – Да, за съжаление. В началото на ХХ век духът на българския народ бе пречупен от националните катастрофи през 1912 и 1918 година, когато бе убит националният ни идеал за обединение на всички българи под едно знаме, този пречупен дух се изроди в братоубийствена омраза, в кървавите вакханалии през 1923-25-а и 1944-45-а. От рухналия комунистически режим – както от турското робство – ние излязохме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм (спомнете си митингите, спомнете си всеобщото ликуване в края на 1989-а и началото на 1990 година!), но много скоро се озовахме отново в лапите на комунистическата партия, на предрешените наследници – те успяха да прехвърлят в свои ръце държавните и партийни капитали, обсебиха икономиката и чрез своите олигарси започнаха да дирижират политическите процеси в своя полза. Това беше пагубно. Това уби и продължава да убива демокрацията. Това не биваше да допуснем на никаква цена! Как е възможно една партия, която е налагала над българския народ в продължение на 45 години безмилостна диктатура, сега същата партия да има лице да ни убеждава, че ни спасява от нечия диктатура и че ни вещае светли демократични бъднини?! Същото, същите думи ни се набиваха в главите всеки божи ден през онези 45 години – тази партия не си е направила труда поне да си смени фразеологията, не се е отказала от словоблудството да твърди, че нейната диктатура е била, е и ще бъде висша форма на демокрация! Извинете ме, но това е ненормално. Още по-ненормално е, че всички приемаме всичко това за нормално.

   – Зарекохте се, че ще напишете трилогия за Стамболов. Защо?

   – Свръхинтересна личност, изтъкана от противоречия, личност на идеи и действия. Който и ден от живота му да избереш – той е драма. Но не само това ме привлича у него – всяко негово действие е урок по политика, всяка негова идея е урок по политическа стратегия за защита независимостта на Отечеството. Историята на Стамболов би трябвало да се изучава задължително от всички народни представители, от всички министри, от всички, тръгнали към властта – не само за да се учат как да управляват, но и как да се предпазват от собствената си власт.

   – Все още ли политиката е „случаен келепир“, а не работа?

   – Ама наистина ли ме питате? Колко хиляди бяха кандидатите за народни представители, още повече хиляди бяха кандидатите за кметове – наистина ли мислите, че тези хиляди се бяха устремили към властта, за да дадат имот и живот за благото на Отечеството?

   – Пиесата ви „Деца на света“ е пророческа – „грях“, в който често ви подозират. Знак за какво е това, че децата ни се пръскат по света?

   – Какво пророчество е да проумееш, че ако децата на една държава бягат от нея, тя е обречена, тя е потъващ кораб. Не съм пророк аз, ами идиоти са ония, дето се правят, че не го забелязват, или ако го забележат – викат, че за това са виновни другите.

   – В „Хрониките“, за които сам казвате, че не са особено патриотични, има много горчиви истини. Кой се стресна от тях? Чухме ли гласа на историята? И свърши ли вашето лично преброждане?

   – Да, моето преброждане свърши. Тази книга трябваше да бъде написана. Ако не бях я написал аз, друг щеше да я напише. Ако съм успял поне да накарам българите да четат своята история, както казва академик Антон Дончев, аз ще умра спокойно, че съм положил своята скромна лепта пред олтара на Отечеството.

   – Казвате, че страхът за стомаха е по-голям от страха за главата. Свободата или несигурността в битието води сега народа? Дали Ботев и Левски не се срамуват от нас?

   – Те няма как да се срамуват от нас, едва ли ни виждат от небето. Но ние, тук на земята, би трябвало да се срамуваме от тях. Като гледам – всички държавници седят под портретите или на Левски, или на Ботев – като под икони. Като вярват толкова в тях, се кълнат в идеалите им, защо не въведат в действие закона на Левски: който злоупотреби със служебната си власт в своя изгода – да се накаже със смърт! Ха да видим какво ще стане?

   – Какво ще стане, когато в държавата не остане нищо за опоскване?

   – Ами няма да има нито един кандидат нито за народен представител, нито за министър, нито за кмет.

   – Как си отговаряте днес на най-важния въпрос: „Какво стана с идеалите?“

   – Не знам. Стигал съм до пълно отчаяние, до това да съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода, а не да видя мечтата си омърсена. Но това е слабост. Това е поражение. Казвал съм го и пак го повтарям – на себе си и на всички: най-лесно е да си отчаян. Това не е изходът.

   – Знам мнението ви, че театърът се чалгизира. Сега се канят нашумели от телевизията актьори, които като „мечки“ да събират публика. Къде е изходът?

   – Българските актьори са позорно евтино платени. Освен че е необходим талант, трудът на актьора е тежък, тежък черен умствен и физически труд, да, и физически труд, тежък като миньорския. Не знам дали знаете, че един депутат струва на държавната хазна 220 000 лева годишно – повече от 18 000 лева на месец. Дайте на актьорите десет пъти по-малка заплата от парите, които харчим на месец за депутатите – и ви гарантирам, че ползата от тях за народа ни ще бъде десет пъти по-голяма, отколкото ползата от депутатите.

   – На поета у вас, който дълго мълча, затиснат от документи, вече му се чува гласът. Какво ви каза за последно, вгледан в някой прекрасен залез в Балчик? Или в някоя красива жена…

   – Ех, някоя красива жена!.. На света няма нищо по-красиво от красивата жена. Нищо по-окрилящо духа на поета. Един от най-точните ми стихове е: „Обичах – следователно живях.“

   – С кого си говорите – било с духове на мъртви поети, било с живи приятели, за какво?

   – Предпочитам живите приятели.

   – Къде бихте искали да отидете, да пътувате?

   – В Южна Америка.

   – Спокоен ли сте с жената до себе си?

   – Слава богу, още не.

   – Спокоен ли сте за децата си?

   – За съжаление, не.

   СТИХОТВОРЕНИЕ

   Къде бях тази нощ? При коя жена?
   Помня устните само и две
   колена.
   Помня „Стига! Устните ме
   болят!“.
   Помня устните си, спящи на гръд.
   Помня как зад гърба ми тракна врата.
   Помня вятъра, издухващ
   нощта.
   Помня пустите улици, помня
   празната длан.
   И вървях като просяк, от
   банкери обран.

   1972 г.

   Стефан Цанев завършва журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут.

   Работил е като драматург в Сатиричния театър, театър „София“ и др. Автор е на публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца. Сред по-важните му стихосбирки са: „Часове“, „Композиции“, „Аз питам“, „Реквием“, „Сезонът на илюзиите“, „Спасете нашите души!“ и др. Негови са пиесите „Процесът против богомилите“, „Последната нощ на Сократ“, „Тайната вечеря на Дякона Левски“. Четирилогията му „Български хроники“, посветена на нашата история, вече се изучава в някои училища.
   На празниците „Аполония“ в Созопол в програмата е включена неговата пиеса „Духът на поета“, която е поставена в Народния театър, а в Младежкия театър с голям успех се играе постановката „Деца на света“ по негов текст.

   Цанев е женен за актрисата Доротея Тончева.