Известният радиожурналист Петър Волгин е написан текст, публикуван във в. „Преса“, в който става дума за нетърпимостта към чуждото мнение. Препубликуваме коментара на Волгин не защото сме напълно съгласни с всички негови тези и заключения, а защото сравненията и припомнянията, които прави, си струват, най-малкото, анализ и замисляне.
.
––––––––––––––––––––––––––
Не „комунистите“, а именно десните демократи преследват с особена нетърпимост всяко мнение, което се различава от тяхното, и са готови да разкъсат всеки човек, който се осмели да изкаже позиция, влизаща в разрез с „десния канон“.
През 1958 г. в Съветския съюз се разиграва една от най-отвратителните кампании срещу свободата на мисълта и словото. Мишена на властническата нетърпимост е писателят Борис Пастернак, чийто роман „Доктор Живаго“ наскоро е издаден в чужбина. Гневът на пазителите на идеологическата чистота е предизвикан основно от факта, че Пастернак получава Нобеловата награда за литература. Радио „Москва“ моментално определя удостояването на писателя с най-престижната литературна награда като „политически акт, насочен срещу СССР“. Сигналът е даден. Започва тормозът. Кампанията по очернянето на Пастернак се ръководи лично от Михаил Суслов, официалния комунистически идеолог на Съветския съюз, а директното й изпълнение е поверено на партийни и комсомолски работници, писатели, журналисти. Във вестник „Правда“ Борис Пастернак е определен като „окололитературен плевел“. Владимир Семичастни, бъдещият шеф на КГБ, нарича писателя „келява овца“ и допълва, че той дори и със свиня не може да бъде сравнен, защото „свинята е чистоплътно животно, тя никога не мърси там, където се храни“.
По време на официалните заседания на Съюза на писателите колегите на Пастернак не просто го заклеймяват, но и намекват за по-страшни неща. Борис Полевой заявява: „Пастернак по същество е литературният Власов. Съветският съд разстреля генерал Власов!“ От залата се чуват гласове, които призовават авторът на „Доктор Живаго“ да бъде обесен. Поетът Александър Твардовски сравнява Пастернак с Юда и пророкува, че „ренегатът ще получи презрението на народа“. Организират се и „спонтанни“ събирания на трудови колективи, които се занимават главно с охулването на писателя. Най-голяма популярност добива фразата, с която започват почти всички изказвания: „Аз не съм чел романа, но смятам, че той е много вреден за нашата родина!“ В резултат на този масов тормоз Борис Пастернак е принуден да се откаже от Нобеловата премия и да помоли властта да не го гони от родината. Малко по-късно писателят умира.
Защо се връщам към тази история, разиграла се преди 55 години в държава, която отдавна не съществува? Защото смятам, че днес в България стават все по-популярни
същите принципи, от които са се ръководили Суслов
Семичастни и всички онези, задушавали свободата на словото в Съветския съюз. Става дума за нетърпимостта към чуждото мнение, за желанието да наречеш враг всеки, който не мисли като теб. А най-парадоксалното е, че тази нетърпимост към различието е характерна най-вече за личности, които принадлежат към дясната част на политическия спектър и много обичат да се определят като „стопроцентови демократи“ и пазители на „най-възвишените евроатлантически ценности“.
Вероятно сте забелязали, че не „комунистите“, а именно десните демократи преследват с особена нетърпимост всяко мнение, което се различава от тяхното, и са готови да разкъсат всеки човек, който се осмели да изкаже позиция, влизаща в разрез с „десния канон“. Оказва се, че най-яростните антикомунисти са взели на въоръжение методите, които се ползваха с най-голяма популярност в някогашните комунистически държави. Вижте само в какъв неистов бяс изпадат всички онези „либерали“, „защитници на свободното слово“, правоверни десни персонажи, когато стане дума за Достена Лаверн и книгата й „Експертите на прехода“. Тези „безкрайно толерантни“ господа и дами с огромна страст охулват авторката, след което се заемат и с оплюването на книгата. А най-интересното е, че много често хулителите не познават нито авторката, нито са чели книгата й. Попадам на разни дискусии във Фейсбук, в които обичащи да се величаят като много четящи и много разбиращи десни интелектуалци и интелектуалки казват следното: „Ох, пробвах да я чета тази книга, ама след 5-6 страници я оставих“ или „Ооо, ама много дебела тази книга, нямам време за подобни глупости“. И след тези признания се почва охулването. Този подход удивително напомня случая „Пастернак“, нали?
Като казах Фейсбук, няма как да не спомена, че най-яростните хейтъри (от английския глагол to hate – мразя) там са именно десните персонажи. Всеки, който си позволи да изрази съмнения в дясната интерпретация на света, бива наричан „тъпак“, „комунистически изрод“, „чугунена глава“. А недай боже да почнеш да говориш по електронните медии за социална справедливост, солидарност, борба с неравенството и изобщо да защитаваш, а не да плюеш, както е модерно, левите идеи. Десните демократи ще преобърнат света само и само да забранят подобно говорене. Интересното е, че в продължение на повече от двайсет години апологетите на дясното държат абсолютния монопол върху говоренето по всички медии. А днес, когато в електронните медии се появява едно малко по-различно говорене, апостолите на дясното правят всичко възможно, за да го смажат.
За тези от вас, които вярват в толерантността на българската десница, в уважението й към чуждото мнение, в невъзможността точно тя да упражнява цензура, ще направя едно припомняне. Помните ли при управлението на кой премиер за последно имаше масови уволнения по политически причини в обществените медии? При „диктатора““ Борисов? Грешен отговор. При „комуниста“ Станишев? Грешен отговор. При „доведения от ДС Симеон Сакскобургготски“? Пак грешка. Хайде да не ви мъча повече. За последно уволнения по политически причини в обществените медии имаше при управлението на „най-демократичното дясно управление“ на Иван Костов. Тогава десетки журналисти от Българското национално радио бяха или уволнени, или им бяха запушени устите само защото „имаха наглостта“ да критикуват тогавашната власт. Ето това представлява “толерантната и европейска“ българска десница. Нейните представители съвсем толерантно и съвсем по европейски уволняваха и стига да получат отново достъп до властта, ще продължат да уволняват всеки, който не марширува редом с тях.
Интересно е в тази връзка да анализираме поведението и на някои от най-активните протестъри, които се ласкаят от мисълта да бъдат част от „новата десница“. Вероятно ви е направил впечатление ултимативният тон, с който един неизвестен режисьор и една госпожа от някакво NGO (б.р. – неправителствени организации) поискаха дебат с премиера и лидерите на парламентарно представените партии. Тези „лица на протеста“ не само наредиха на опонентите си кога и къде да се явят, ами буквално
заповядаха на БНТ веднага да им предостави
времето на едно от знаковите си предавания, за да може те да изкажат тезите си. И това нахалство беше проявено от хора, които нямат никаква власт. Представяте ли си какво ще настане в държавата, ако „лицата на протеста“ – всевъзможни NGO активисти, скокливи пиарки, неуспели творци, набедени интелектуалци – по някакво странно стечение на обстоятелствата се докопат до възможността директно да влияят върху управлението на страната и на медиите? Ще се възцари такава ситуация, при която методите на Андрей Жданов и Йозеф Гьобелс ще изглеждат като примери за демократичност. Съветвам всеки, който не вярва в подобна хипотеза, да влезе във Фейсбук и да се запознае с нещата, които пишат някои от активните говорители на протеста. Тези иначе примерни демократи се занимават основно с охулването на всички, които не мислят като тях. Да, те са изключително толерантни, но само към становища, които на сто процента съвпадат с техните.
Не знам дали помните как в началото на българския преход всички, но най-вече представителите на десницата обичаха да цитират мисълта на Волтер „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш“. Днешните десни имат толкова общо с този принцип, колкото общо има Крумовото законодателство с триинстанционното съдебно производство. Техните послания и действия се доближават най-вече до делата на сенатора Джоузеф Маккарти, който организира най-големия „лов на вещици“ в съвременната история на Съединените щати и който подозира едва ли не всеки влиятелен американец, че е „законспириран комунист“.
Жертви на неговите доноси
стават много политици, актьори, режисьори, писатели, журналисти, чиято единствена „вина“ е, че имат леви убеждения. Няма да е зле, ако българските последователи на сенатора, тези непримирими десни „разобличители на комунизма“ си припомнят каква е съдбата на Маккарти. В своя лов на вещици той стига до такива крайности и нарушения на човешките права, че срещу него се изправят не само журналисти и интелектуалци, но и президентът Айзенхауер и лидерите на Републиканската партия. Клеветите и тоталитарният начин на действие на Маккарти го дискредитират в очите на американците, сенаторът е официално порицан за дейността си и изпада в тежка алкохолна зависимост, която ускорява смъртта му. Обикновено нетърпимостта към чуждото мнение не води до добър край. Катастрофалните изборни резултати на „автентичната“ българска десница, която толкова държи на своята нетърпимост, са поредното доказателство на този факт.
