През 2011 г. Ивайло Зартов подготвя първата си книга. Тя се нарича „За истината и свободата“ и е готова за печат още преди две години, но не е отпечатана и до днес. Книгата съдържа избрани публицистични и есеистични текстове на Зартов, написани до средата на 2011 г. По това време авторът е под домашен арест и дългата съдебна сага по неговото дело не е приключила. От 2011 г. досега Зартов е написал още много публицистични текстове, есета и фейлетони, доста от които са публикувани в различни сайтове (включително и в нашето издание) и могат да се намерят в интернет.
Зартов е човек с много добра професионална квалификация, преживял е върхове и спадове в живота си, има интересна биография. Той е роден през 1966 г. в гр. София. Завършил е Висшия икономически институт (сега университет) в София, има магистърска степен по прогнозиране и планиране на социално-икономически системи, и по банков и финансов мениджмънт. Владее свободно няколко езика. Работил е във Филмово студио „Бояна“ – София, в авиокомпания „Балкан“, в ТС Банк, в акционерно дружество „Атлас“ и в българско-руското дружество „Инглиш Вилидж“ ООД.
10 години от живота си Зартов прекарва в Бургас. Там става управител на дружеството „Инглиш вилидж“ ООД, което е купувало парцели в бургаското село Димчево и е имало проект да строи курортно селище. Фактически собственик на фирмата „Инглиш вилидж“ ООД е бившият депутат от Руската Дума Генадий Гудков. Семейство Гудкови са известни в Русия, депутат в Думата става и синът на Генадий, Дмитрий Гудков. Още докато тече съдебната сага срещу Ивайло Зартов, започнала по иск на „Инглиш Вилидж“ ООД и завършила след две дела в Бургаски окръжен съд, две – в Бургаски апелативен съд и едно – във Висшия касационен съд в България, с деветгодишна ефективна присъда, имотите на „Инглиш Вилидж“ ООД са прехвърлени на друга фирма на семейство Гудкови – „Мари Хаус“. (Става въпрос за около 740 хектара земя в България, които според публикация на руския сайт www.grantoezh.livejournal.com са на стойност близо 30 млн. евро. От публикувани в този сайт факсимилета на документи, издадени от Службата по вписванията в гр. Бургас, може да се види описание на конкретните продадени имоти, партидните им номера и пр.) Според осъденият на 9 години ефективна присъда Ивайло Зартов цялото делото, водено срещу него, е поръчково. И поръчители са споменатите вече Генадий Гудков, бивш депутат от Думата, и Тонко Фотев, почетният консул на Руската федерация в Бургас.
На всички инстанции на Зартов и неговата адвокатка е отказано да се направи финансова ревизия на частната фирма „Инглиш Вилидж“, завела иск срещу него за „безстопанственост“ и „присвояване на средства“. Делото срещу Зартов е заведено по Наказателния, не по Търговския закон на Р. България и така се води през цялото време. (Ако беше заведено по Търговския закон, нямаше как да не се направи финансова ревизия на фирмата ищец.) А после, след като той получава ефективна присъда от 9 години, и имуществото му е конфискувано не в полза на българската държава, водила дело срещу него по иска на частна фирма, а в полза на самата частна фирма. Която, както стана дума по-горе, още докато тече съдебната сага срещу Зартов, прехвърля свои активи, 740 хектара земя, на друга фирма със същия собственик – семейство Гудкови. И за това свидетелстват публикувани в руски сайт документи на Службата по вписванията в Бургас, както и други документи.
Тези неща обаче дълбоко не интересуват българското правосъдие. Което в случая с делото „Зартов“ едва ли може да се нарече такова. След потвърждаването на присъдата срещу Зартов от българския Висш касационен съд, почетният консул на Руската федерация в Бургас – Тонко Фотев, изразява пред местни медии публично задоволство от „победата на правосъдието“. Това става след като на пресконференция на Бургаската прокуратура същият ден местни прокурори са направили същото. (Впрочем, срещу същия този почетен консул има издадена присъда от Софийски градски съд за блудство с една от осиновените дъщери на Зартов, но тя така и не влиза в изпълнение.)
От тази пролет авторът на „За истината и свободата“ и на още много публицистични текстове Ивайло Зартов се намира в Централния софийски затвор, понеже, както твърди свързаният с органите на тоталитарния режим в НР България и със страховитата служба КГБ Тонко Фотев: „справедливостта е възтържествувала“. По неофициална информация, наричаният от някои „сив кардинал на Бургас“ почетен консул на Руската федерация Фотев имал дял, например, и в известната бургаска телевизия СКАТ. Както и добри връзки в местната власт, бизнес и органи на правосъдието.
–––––––––––––––––––––––––
.
Тази публикация съдържа няколко текста от „За истината и свобода“, както и линк към цялото съдържание на книгата*. (Корицата и илюстрациите са дело на Катя Донкова и на Рекламна издателска къща „Графисима“.)
.
На първата й страница авторът пише:
„Посвещавам тази книга на тези,
които ме обичат и не ме изоставиха,
и на тези, които ме мразят и ме изоставиха.
И едните, и другите помогнаха за написването
на книгата, кой с каквото можа.
Благодаря.
Ивайло Зартов
2011 г.“
Кое ни прави хора?
Много лесен въпрос. Имах чувството, че знам отговора.
Направих опит да го запиша веднага, но не успях; замислих се. Кое е това, което ни прави хора?
Мисленето. Това, че можем да мислим и разсъждаваме? Не съм убеден. Гледал съм предавания за делфини, косатки и други животни, и те мислят. Кой знае – може би даже повече от нас и по-добре.
Това, че караме коли? Виждал съм циркови животни да карат велосипеди, защо да не ги научат да карат и автомобили?
Изкуството? Да, това е възможен отговор, но пък и други представители на фауната пеят, танцуват и рисуват дори.
Любовта? И това не е. Знам много животни, които не сменят партньора си и даже страдат и тъгуват, ако му се случи нещастие.
Грижите за децата и възрастните? И това не е присъщо само на нас.
Без да правя задълбочен анализ на всичко изброено дотук, така и не усещам това, което ни прави хора, да е сред изброените неща.
Сещам се и за много други, като секс, работа и т.н., но и те не са. Става сложно. Кое все пак ни прави хора?
Може би предателството, измяната? Тъжно, защо трябва да е нещо негативно, дори не искам да мисля в тази посока.
Кое е?
А какво би било, ако е – макар че се случва крайно рядко, но все пак го има сред нас – да загърбиш личния си интерес, да поставиш проблемите на обществото, на чужди хора, непознати на теб, пред своите? Дори да дадеш живота си, за да спасиш техния. Да не мислиш и да не действаш с цел да си по-добре и по-богат. А да си спокоен и изпълнен със щастие от това, че си помогнал на другите – чуждите, непознатите. Каквото и да ти струва това. Може ли? Възможно ли е това да е отговорът? Кое ни прави хора?
10 април 2011 г.
„Не ми пука”
Да погледнем къде и в какво живеем – условията, отношението, системата, държавата. В крайна сметка за какво говорим? За изтезания психически и физически – изтезания, оправдавани с извиненията, че няма пари за по-човешки условия. Ами да я затворят тази държава! Една фирма, едно предприятие, като не може да осигури човешки, нормални условия за работа, като не може да си плаща на хората, като няма пари – какво става? Фалира, банкрутира и толкова. Всички хора си търсят нова фирма и това е.
Защо не я затварят тази фалирала във всякакъв смисъл държава? Защо не дадат възможност на хората да си намерят нова „фирма”? Защо ни лъжат, че някога ще се оправим? Така, както на много работници не им плащат в пълен размер или никакви заплати, а им подхвърлят от време на време по стотина лева, и много обещания. Има закони за скрита неплатежоспособност, за скрит фалит. Къде еаналогичният закон за скрит фалит на държавата?
Единствената причина да не се обяви фалит на държавата не е свързана с патриотизъм, а с алчност.
Така, както заграбиха предприятия, заводи, курорти,докато не изстискаха, докато не продадоха всичко до последната гайка, до последния метър земя. Точно така е и в държавата. Управляващите я (от всички правителства през целите 22 години) трябва да изстискат всичко до последно. Затова няма да се откажат, докато има непродадени гайки и метри земя.
До последно. До последния дъх на собствения си народ, ако остане такъв. На никой не му пука, никой не го е грижа. Принципът е „след нас – потоп” и „не ми дреме”, аз съм си осигурил внуците и правнуците.
Това е.
1 март 2011 г.
Зомбита
Международният съд в Хага издаде заповед за арестуването на либийския управник Кадафи. Над 750 000 либийци са били принудени да избягат от родината си. Обвинен е в престъпление срещу човечеството заради геноцида срещу собствения си народ. Явно либийският народ има много по-голяма стойност за международната общност от българския.
Защо? Защото за последните 22 години над 2 милиона българи бяха принудени да избягат от родината си. Но нито един български управник не е обвинен в престъпление срещу човечеството. Либийците са засипвани с куршуми и бомби, които правят невъзможно хората да работят и да се грижат за семействата си.
Нас, българите, ни засипаха с приватизация-кражба, заменки и корупция, които също направиха неосъществима мечта да живееш достойно в родината си. Да се страхуваш от утрешния ден с какво да нахраниш гладните си деца. Да се чудиш къде да намериш работа и да избираш какво да направиш с мизерната си заплата. Да останеш на студено, на тъмно, да си гладен, да се лекуваш само в краен случай, малко преди да умреш.
Има и друг вариант – може би българският народ не е по-малко ценен за международната общност. А българските управляващи са по-важни от либийските. Но с какво? Вече 22 години геноцид срещу собствения си народ и никой, нито един наш управник не е виновен. Все едно нищо не се е случило. Сякаш разграбването, съсипването на държавата и унищожението на българските граждани е естествен природен процес, а не резултат на бандитско управление.
Мащабът на геноцида срещу българите е много по-страшен от този срещу либийците. Каква е разликата между куршуми и бомби и корупция, заменки, приватизация?
Резултатът е един и същ – ГЕНОЦИД. Но има една разлика между либийците и българите. Те се съпротивляват, ние си мълчим. Тихо дезертираме от фронта България или се правим на глухи и слепи. Зомбирани от чалга културата, упоени от отчаяние излизаме всеки ден от гробовете си и пристъпваме механично към светлото нищо.
29 юни 2011 г.
Унижението като религия
Коя е главната религия в България? Православната християнска; има и мюсюлмани, католици, протестанти и много други. Но, главната, общата религия на всички български граждани е унижението. Унижение изповядваме всеки ден- и сутрин, и обед, и вечер, непрекъснато. Унизени сме и в съня си. Няма по-велика религия за нас. Подигравката, наречена здравна система, е унижение. Порнографията, наречена пенсионна система, е унижение. Псевдообразователната система е унижение.
Подаянието-заплата, броенето на жълти стотинки в магазина, за да купиш най-необходимото за прехраната на семейството си. Търсенето на работа е мисия невъзможна. Общуването с държавни и общински чиновници. Нещастните срещи с представителите на уж некорумпираната съдебна система са като срещи с извънземни. Сутрин отваряш очи и вече си унизен, вечер ги затваряш – все същото. На всяка крачка, всяка секунда, отвсякъде те дебне унижение.
Лихвените проценти на банките, цените на горива, ток, парно, вода, телефони, побъркваш се от унижение. То е навсякъде. В обещанията и лъжите на политиците. В липсата на перспектива, от която ти се върти главата като пумпал и не знаеш на кой свят си. Превърнали сме се във фанатици. Няма по-вярващи от нас. Страшна религия е УНИЖЕНИЕТО. Нашата БЪЛГАРСКА РЕЛИГИЯ.
14 април 2011 г.
Робство
Във връзка със 138-годишнината от обесването на Васил Левски във всички български медии сякаш е обявено състезание. Всеки се изказва, пише, коментира. Това, което се набива на очи, е, че всички чакат да дойде, да се появи новият Левски и да ни освободи. Не чух и видях нито един, който да си помисли, че сам може да бъде този нов Левски.
Никой не подозира, че във всеки един от нас има по един Левски, само трябва да го повика вътре в себе си. Вижда се, че и днес, 2011 г., българският народ мечтае, жадува за свобода, иска да бъде освободен.
Нима все още сме роби? Кой е поробителят? От какво искаме да се отървем? Чии окови ни тежат? На първо място, веригата на собственото ни малодушие, менгемето, което стиска иначе големите ни и смели сърца, и ги прави малки и страхливи. Първият поробител сме си самите ние, приели сме, че сме роби, смирили сме се, чакаме нещо да се случи, някой друг да го свърши. На тази благодатна почва съвсем естествено израстват родни чорбаджии, които тъпчат собствените си джобове, възползват се от поробителя вътре в нас и освобождават само и единствено себе си, а ние ги търпим. Траем си, мъкнем веригите на това двойно робство.
Закономерно при народ, скован от страх, и управници-продажници, се появява и възползва от ситуацията и външен поробител. Няма как да бъде иначе, исторически факт е, винаги е ставало така. Всяка чужда държава би се възползвала от услугите на българските боляри и техните стройно изградени корумпирани схеми и мрежи от зависимости.
Така веригите стават три – българските чорбаджии, които сами си избираме, но не контролираме, в името на собственото си освобождение, разбирай обогатяване, продават народа си, продават българската държава и я поднасят на тепсия на чуждия поробител. Защо, след като толкова много тачим паметта на Левски, не обръщаме никакво внимание на думите му „който ни е освободил, той ще ни пороби”?
Защо не се отървем от тройното робство? Защото чакаме да се роди новият Левски. Напразно чакаме, той е тук във всеки един от нас, стига само да успеем да спрем да се страхуваме, да спрем да мълчим, да спрем да търпим собственото си малодушие.
„Стига робство и тиранство!” И аз това казвам, а ти, ще го кажеш ли? Хайде да го кажем всички заедно, силно да го изкрещим. И да послушаме – има ли ехо?
Всеки един българин е Апостол на свободата.
Какво толкова можем да загубим? Какво ще изгубим?
Оковите си!
31 март 2011 г.
––––––––––––––––––––––––––––-
.
* Цялото съдържание на „За истината и свободата“ може да се види тук – knijka s razdelni – I. Zartov
.
.
