Обявяване на независимостта на България и борбата за нейното утвърждаване
На 22 септември България чества едно значимо събитие от новата си история. На тази дата през 1908 г. страната ни, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост. Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-78 г. За една голяма част от българите датата 22 септември остава свързана основно с манифеста, прочетен преди повече от сто години от цар Фердинанд във Велико Търново. Княжеството става царство, България вече не е във васална зависимост от Османската империя. Но дали всичко се изчерпва само с това?
Всъщност, за да се осъзнае значението на този акт, трябва да върнем времето назад и да проследим как Англия, Франция и Австро-Унгария, водени от своите интереси, разпокъсват България и я поставят в подчинено положение спрямо Турция. Тогава Санстефанска България е разкъсана на васално Княжество България, автономна област Източна Румелия, а Македония е върната в пределите на империята. Въпреки акта на Съединението от 6 септември 1885 г., Княжеството остава във васална зависимост. Това дава възможност на Турция и великите сили да се намесват в суверенните му и икономически права. Освен политическите последици, сериозно е засегната икономиката от вноса на западни стоки при ниско мито. Това разорява много от традиционните български занаяти и не позволява индустрията да стъпи на крака, да се превърне в конкурентноспособна на международния пазар. Допълнителна тежест се явяват данъците, които Княжество България и бившата Източна Румелия трябва да плащат на империята.
Васалното положение заплашва и Съединението, тъй като е в противоречие с клаузите на Берлинския договор, а те продължават да са в сила юридически. Факт е, че България е единствената страна в Европа, поставена във васално положение. Това е сериозна пречка за нашата дипломация при осъществяването на външната политика. Всички постижения за тридесет години свободен живот костват големи усилия. Идеята за българската независимост се ражда след Съединението. Водят се преговори с великите сили, но без резултат. Назначеното през януари 1908 г. правителство на Александър Малинов поставя постигането на независимостта като първостепенна задача.
На 11 юли 1908 г. В Турция е извършен младотурският преврат. В империята се извършват преобразования в посока демократизация на страната. В същото време се засилва националистичната пропаганда в насока изграждане на Отоманска нация. Това може да се превърне в сериозна пречка за постигане независимостта на България. Още по това време българският представител в Цариград Иван Евстатиев Гешов лансира идеята за обявяване на независимостта в писмо до външния министър генерал Ст. Паприков. Българската дипломация сондира мнението на Русия. Руският външен министър Изволски съветва да се изчака Австро-Унгария да наруши първа Берлинския договор. По това време изтича срокът, за който тя има право да окупира Босна и Херцеговина. Повечето от великите сили са информирани, че тя иска да удължи срока на окупацията – да анексира.
На 30 август 1908 г. в Цариград се случва прословутият “инцидент Гешов”. Устроена е гала вечеря по случай рождения ден на султана, на която са поканени дипломатическите представители на всички държави с изключение на българския представител Иван Евстатиев Гешов. Това влошава отношенията между двеет държави. На 1 септември Гешов е отзован и заминава за София. Турция също отзовава своя комисар от българската столица.
На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите от Източните железници. В България тя обслужва линиите Свиленград – Белово, Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. На 6 септември линиите са поети от персонал на Български държавни железници. На 9 септември компанията успява да прекрати стачката, но по нареждане на българското правителство, линията е окупирана от войсково подразделение и обявена за българска собственост. Тук освен правата на Турция са засегнати и интересите на западни банки, които имат капитали в Източните железници.
Генерал Паприков изпраща К. Хаджикалчов в Цариград, за да направи опит за директно споразумение с Турция. В същото време княз Фердинанд проучва позициите на Австро-Унгария по въпроса за обявяване на българската независимост. На 60-годишния юбилей на император Франц Йосиф в Будапеща на 10 септември князът е приет като независим владетел. На следващия ден той води важен разговор с външния министър барон Ерентал. Въпреки че не подписват никакъв документ, установява се, че синхрон в действията на Виена и София все пак има.
Правителствотo на Малинов поддържа курс да постави Европа пред свършен факт. На 16 септември то взема решение да обяви независимостта на 21 септември. Телеграфират на княза да се завърне незабавно в страната.
На 21 септември княз Фердинанд пристига в Русе, където е посрещнат от министрите, а на 22 септември 1908 г. във Велико Търново, в храма “Св. Четиридесет мъченици” със специален манифест обявява България за независимо царство. Новината е посрещната с възторг от целия български народ. Оттук започва борбата за международно признаване на българската независимост, тъй като тя е нарушение клаузите на Берлинския договор.
Ден по-късно, на 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, на 24 септември Гърция присъединява към своята територия автономния остров Крит. Още на 22 септември Фердинанд телеграфира на султан Абдул Хамид II, като го уведомява за извършения акт и го уверява в личната си вярност. С официална нота до великите сили са направени постъпки за признаване на българската независимост. Нито една от тях, обаче, не проявява готовност за това. Австроунгарския външен министър Ерентал поставя въпроса за отнетите от компанията на Източните железници железопътни линии. Русия предлага на муждународна конференция да се ревизира Берлинския договор, но в действителност целта е да си осигури свободно преминаване през проливите. Англия поддържа младотурците и иска да издейства компенсации за Турция, затова е съгласна на конференция. Това одобряват също Франция и Италия. Съседните държави Румъния, Сърбия и Гърция очакват решението на великите сили, за да го последват. Между двата лагера на великите сили има противоречия, но в едно са единодушни – България трябва да ликвидира финансовите въпроси, произтичащи от независимостта.
На 1 октомври министър председателят Малинов заявява пред кореспондента на в. “Матен” в София: “Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!” До турското правителство е адресирана нота, до три дни да бъде призната българската независимост. Турция обявява частична мобилизация, а България събира в бойна готовност запасни. В същото време редакторът на “Ени газета” – Зия бей е изпратен в Цариград да съобщи на Великия везир Камил паша готовността на българската страна за преговори. Направени са постъпки за преговори и с Източните железници. Великият везир също няма доверие на великите сили при свикване на международна конференция, тъй като знае, че всяка ще търси изгода за себе си.
Българските делегати в Цариград – П. Димитров и Иван Стоянович разбират, че Високата порта не е готова на отстъпки. Българското правителство, въпреки че се стреми към мирен изход от кризата, взема мерки, Министерския съвет отпуска кредит за закупуването на пушки и патрони. В Турция има антибългарски митинги. В Сърбия и Черна гора организират демонстрации против Австро-Унгария. Последната струпва войски по границите с двете държави. Английската флота се насочва към турски и гръцки води, а руската флота в Черно море получава заповед за мобилизация. С цел предотвратяване на въоръжен конфликт, силите от Антантата връчват на външния министър ген. Паприков нота с настояване да се разпуснат свиканите резерви и да изпрати делегати да преговарят в турската столица. В този исторически момент никоя от заинтересованите държави не е готова за война и ново преразпределение сферите на влияние.
България демобилизира запасните и изпраща в на 18 октомври министър Ляпчев в Цариград. Освен с преговори за железницата, Ляпчев трябва да настоява за статуквото на Екзархията, за защита на българите в Македония и др. Турция иска 572 милиона лева компенсация, а Компанията по Източните железници предоставя сметка от 54 милиона лева.
Министър Паприков се обръща към руския, френския и английския агенти в София. Трите държави съветват Цариград да не прекалява с исканията. Българската дипломация показва отстъпчивост по въпроса за железниците, за да спечели великите сили. Ляпчев е отзован, но оставя декларация за предложенията на България. Изплащане на 40 милиона за румелийския данък и за собственотта и експлоатацията на железниците 42 милиона лева, общо 82 милиона лева. Руският и френският посланици намират сумата за приемлива. Англия настоява тя да се увеличи на 120 милиона. Преговорите са в застой.
На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до Великите сили и изтъква, че няма да плаща турския външен дълг, но ако страните не съдействат, ще търси “други средства”. Великите сили започват надпревара за привличане на страната.
В началото на 1909 г. Турция повдига и искания за териториални отстъпки в района на днешния Свиленград. Започва съсредоточаване на войска в района на границата. Българското правителство мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия.
На 17 януари 1909 година руското правителство излиза с инициатива съгласувана с Франция и Англия. Русия поема исканите от Турция 125 милиона лева, като приспадне тази сума от контрибуциите от Освободителната война (1877-1878). България няма да плаща нищо на Турция, а ще сключи формален заем с Русия с дълъг срок и ниска лихва. Преговорите са подновени. Цариград издига нови искания, българският делегат Ляпчев проявява търпение и гъвкавост. В крайна сметка на 6 април 1909 г. Ляпчев и Рифат паша подписват българо-турски протокол за признаване на независимостта.
На 7 април руското правителство официално признава независимостта на България. Скоро това правят Англия, Франция и Италия, последвани са от Сърбия, Черна гора и Румъния. На 14 април германското и австроунгарското правителства поздравяват Фердинанд и кабинета Малинов с държавния суверенитет.
От изложеното по-горе се вижда, че актът по обявяване независимостта на България от 22 септември не свършва с изчитането на манифеста във Велико Търново и обявяването на България за независимо царство. Месеци наред траят усилията на правителството на Малинов да защити и утвърди държавния суверенитет. България отхвърля васалната зависимост от Турция и се превръща в самостоятелна държава с по-голяма свобода във външната политика. Тя се освобождава от задължението да плаща данък на империята, да участва в погасяването на турския държавен дълг, да плаща източнорумелийския данък. Премахната е чуждата собственост и експлоатацията на Източните железници на българска територия. Турция изгубва всякакви права над Източна Румелия и с това е доутвърден актът на Съединението от 1885 г. България се изравнява със своите съседи Сърбия и Румъния. Извоюва си преднина в усилията за равноправно третиране в международно отношение. Тези постижения са резултат на смела, но разумна политика, на дипломатически такт и ловкост, резултат на умение на Българската дипломация да се възползва от условията на международната ситуация.
Цветан Диковски,
Pravoslavie.bg
–––––––––––––––––
* Днес, 22 септември 2013 г., сто и пет години по-късно, българите в България и по света се обединяват около един лозунг – за независимост на България от мафията и олигархията (клептокрацията). Очаквайте по-късно тук, на страниците на Еврочикаго, фоторепортажи от протестите и събитията, организирани от нашите съотечественици по цял свят по случай националния празник. В Манифеста за провъзгласяване на независимостта е написано: „Народът днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.“
