Петнадесети септември… (Е, понякога и шестнадесети, но само по изключение.) Обикновено денят е винаги слънчев и топъл. Входовете са разплискани с вода.
“Да ти върви мама, по вода!” – пожелава майката и плисва канчето с вода директно на стълбите. Така я изпращаше нейната майка на петнадесети, тя пък била изпращана от нейната майка по този начин. Само дето канчетата са различни. Отначало е било калайдисано менче, после става алуминиево канче, същото онова, с което мама носеше фрикасето от стола, сега плискаме вода с кана “Брит”, а водата винаги е една и съща. Бистра и студена. Чиста, като майчините пожелания. Които винаги са едни и същи. “Да ти върви мама! Да си ми жив и здрав! Да слушаш в училище!”…
И детето припка, стиснало в ръка букета за любимата учителка, и в този ден всички са засмени и весели. Учителите са забравили някъде своето недоволство от ниските заплати, в министерството са поспрели за миг хода на вечните реформи. Директорите са позабравили за момент за непопълнените бройки и неплатената нафта за парното през зимата. Дори кварталният дилър на марихуана се е свил срамежливо в съседното барче и глада с носталгични очи училищния двор. А той ври и кипи в една радостна гълчава, сред която току се извисява писъкът на момиче с дръпната плитка или гръмкия мутирал смях на десетокласник.
А татковците като минават, ще дръпнат скришом от цигарите и ще си спомнят за Митко, който спука главата на Петьо, и за Вальо, който целуна Соня, и как тя взе, че се разплака, и ще отпуснат газта на Опела, БеЕмВе-то или Пежото, и кой знае защо по очите им ще избие влага. Петнадесети септември…
.
Петър Желязков
