Публикуваните тук разкази „Let it be” и „Моята майчица“ са част от новата книга на Алекс Болдин „Спомени от края на света“.
Ето какво пише авторът в началото на предговора на книгата:
.
Сборникът „Спомени от края на света “ комплектувах в средата на 2013 година. В началото на годината нямах и желание да пиша повече, но както често става в живота, появи се човек, който ме мотивира силно и разказите тръгнаха отново. Нещо повече, тоя човек стана източник на много сюжети и идеи за тях, затова аз му благодаря с умиление и признателност.
Не зная как се получи. Просто сядахме на чашка кафе. Той започваше да разказва, а аз слушах и запомнях. Така се родиха разказите „Прасе на върбата“, „Сиянието“, „Патиците“, „Моята майчица“ и много други. Интересно нещо е благотворното влияние на хумора, с който са пропити. Той сякаш пречисти душата ми и създаде творческото настроение и амбиция. Сега, в тоя момент, ми е трудно да кажа как ще се възприеме от читателите тоя сборник. Желанието ми е да се хареса и да се чете с удоволствие. Сигурен съм, че времето, житейските проблеми и събития са повлияли както на стила ми на писане, така и на внушението, което пораждат творбите, но това не мога да променя. Радва ме все пак, че успях да стигна до тук…
––––––––––––––––––––––––––
„Let it be”
.
Седя на единствения стол в това „измислено”, златарско ателие и слушам от малкото, старо касетофонче любимата ми песен на Битълс. Казвам „измислено”, защото това си бе една тъмна дупка на гърба на стар трафопост, осветена от една-единствена луминесцентна лампа, като изключим настолната на златаря.
Тоя златар, впрочем, седеше тук повече от трийсет години. Беше времето на соца, когато успя да закупи това тясно, мрачно и забутано от външно око помещение, и по тоя начин да се скрие от данъчните. Това си беше чисто негова илюзия, защото един златар, поради обществената си дейност, трудно може да се скрие, дори от старата, подозрителна и политизирана милиция.
Гледам го, наведен над газовата горелка, прехвърлящ в ръце тежка златна гривна. Опитваше да я спои. Работеше бавно, прецизно, методично, като човек, който не знае какво е нервно притеснение.
Това е Гаргата, приятелят ми от детството. Често го посещавам, просто така, за да се разтоваря и да чуя клюкарските му новини. Да си призная в тях бе уникален. Тук идваха и други, казано на врачански диалект – „беше привървица” от негови приятели, познати и клиенти. През пет-шест минути външната, метална врата се отваряше и някой влизаше, а друг излизаше. Столът за посетители обаче бе само един и привилегията да бъде зает в момента се падна на мен.
Току-що бяха отминали новогодишните празници. Реших да мина и да видя приятеля си, да му честитя и да послушам гръмогласния му глас. Беше работил в предачен цех и бе почти оглушал. Затова говореше доста силно, с намерението да бъде чут от събеседника, без да се съобразява с това, че прави лошо впечатление. Не всички са глухи, нали?
– Днес е денят на Битълс, знаеш ли?. На тоя ден през 57-ма са създали групата си в един задимен, ливърпулски клуб. Ти имаше няколко любими техни парчета, помня аз – посрещна ме Гаргата, свали леко очилата си на носа, погледна ме и се усмихна.
– Да бе! Имах много любими, „Рокендрол мюзик”, „Лейди Мадона”, „Хей Джуд”… И ти си имаше такива, но туистът ти беше по-предпочитан, нали? – подхвърлих своята забележка.
– А помниш ли как го играехме тоя туист? Качвахме се на каруцарската платформа на Цирка, оня пияницата. Само го чакахме да се напие и разпрегне кобилата. Ани Франсето пускаше „мамбото”, отваряше прозореца, а ние се покатервахме на каруцата и започвахме. Ех… какво време беше…
Гаргата се беше доста прегърбил напоследък. Мъчеха го шипове в гръбнака. Зъбите му бяха изпопадали. Само един-единствен отпред, облечен в злато, красеше усмивката му.
В тоя момент външната врата се отвори и заедно със снежната виелица вътре нахлу една щрокава мадама. Тя се хвърли на златаря и започна да го целува. Това беше нейното емоционално поздравление за Новата година. Гаргата обаче не се изненада. Явно беше свикнал на подобни ласки от екземпляри на женския пол.
Мигом в тясното помещение се разнесе тежкият аромат на евтин парфюм и контрабандни цигари. Двете розови, пълни бузи на Гаргата се покриха с добре открояващи се червени следи на устни.
– Леко ма! Зави ми са свет! Ша сáсипа златото.
– Не си разваляй речника с диалектни изрази, бе Гарга! Остави мадамата да си целува…
– Да я оставя, ама не е една, а жената ако чуе, ще ми издере очите.
– Тя е чула вече, давай нататък…
Думата неочаквано взе щастливата мадама. Спря с целувките, изсекна се шумно и изрече едно интересно предложение.
– Гарга, защо не свалиш тая външна рекламна табела „Златар”?
– Защо, какво й е на табелата?
– Ще ти подаря един папагал в клетка, ама от ония, едрите, дето говорят. Ще закачиш клетката над външната врата и от време на време папагалът ще се провиква: „Злато! Злато!” – като в оня роман на Стивънсън, как му беше името?
– „Островът на съкровищата”! – изявих своите знания аз.
– Да! Точно така беше! – блесна с поглед към мен мадамата.
Леко се отместих, за да изключа упражнението с целуването. Зная ли докъде могат да ме доведат моите книжни знания?
– А кой ще го обучава? Аз папагалски не знам. Виж, тоя пред мен може и да знае – кимна към мен златарят, но аз заех позата на не чул и не разбрал.
– Хайде не бери грижата за езици. Ще го уредим някак. Ти само кажи „да”.
Беше ред на Гаргата да разкаже своя дежурен новогодишен виц. Просто нямаше начин, целувките си заслужаваха. И той го разказа така, както си знаеше, с много подробности и обстоятелства. Смяхме се и двамата, защото вицът си беше хубав. Брей, Гаргата си е бил винаги на ниво с вицовете!
В тоя момент външната врата отново се отвори. Влезе някаква дебела, изрусена жена, облечена в скъп кожух. Отупа снега от себе си, извади една гривна и я подаде на златаря.
– Счупи се един елемент. Стана някак неочаквано. Може ли да се направи? Скъпа е, купих я от Истанбул. Казаха ми че скъпоценните камъни по нея са истински. Сума пари дадох за нея.
– Я да видя? Може, разбира се, но тоя елемент трябва да се изхвърли. Ще захвана верижката към съседния и ще стане. Елате следобед за нея!
– Благодаря, господине! – каза дебеланата и излезе.
Между другото щрокавелата си бе отишла, защото вътре наистина бе станало твърде тясно или пък бе получила комплекс за слаботелесност, гледайки дебеланата.
– Видя ли я тая, дебелата?
– Е-е-е?
– Бивша прокурорка е, сега пенсионерка. Познаваме се добре, но тя не пожела да го покаже. При соца ме бяха натиснали в милицията да кажа дали купувам крадено злато. Работата стигна до съд, но тая ми помогна, за да ме оправдаят. „Ако го лишите от упражняване на професията, – каза – няма да има златари във Враца. Познавам го това момче, добро е. Не контактува с криминални елементи.” Чу я съдията и ме оправда, но аз се бях почти издънил с един циганин. С циганите човек трябва да внимава.
Остави тая прокурорка. Тя си мисли, че гривната е от истинско злато и с истински камъни. Пълен фалшификат е! Някой рязан турчин я е метнал. На Капалъ чарши е пълно с ментърджии.
– Вероятно, но тя какво търси там?
– Има пари, затова!
Спомняш ли си за оня актьорски кръжок, в който играехме през седемдесетте?
– Какво си се сетил за него? Много от отдавна помниш?
– Помня аз, от много време помня, това ми е кусурът. Имах там една изгора, Мимето се казваше. Беше едно дребничко, набито, пъргаво, с дебел, мъжки глас. Като нямаше подходящ за мъжка роля, туряха нея, защото като ти заговори, все едно ти говори мъж. Това й беше единственият кусур. Иначе беше много готино маце.
– Да, да, спомних си я…
– Та един път я питам: „Миме ма, не те ли е страх да минаваш през подлеза на театъра?”
По това време тъкмо го бяха построили. Ползваха го за паркинг на автомобили. Мимето живееше в Игрийската махала, а след актьорската репетиция минаваше през него. Подлезът не бе много добре осветен, а и там се шляеха всякакви пройдохи и хулигани.
„Не ме е страх!” – каза. „Аз си имам начин за защита.”
– Чудех се, какъв ли е тоя неин начин. Затова една вечер я проследих. Случи се тъкмо това, което очаквах. Четирима типове с качулки на главите я пресрещнаха тъкмо на изхода. Щях да се спусна да я браня, но изчаках, за да видя какво ще стане.
Спря Мимето, изгледа ги, премести чантата в лявата ръка, после издаде шия напред, вдигна хищно ръце с разперени пръсти и изрева като звяр. Нямаш си на представа какъв рев издаде. Беше сякаш рев на тиранозавър от филм на ужасите. Страшен рев беше, гръмогласен, нямаше нищо подобно с женски рев. Впрочем тя си имаше глас на мъж, но ревеше като животно. Изправиха ми се косите.
Уплашиха се ония юнаци, побягнаха… Кой знае какво са си помислили? Вероятно са я взели за женски вампир.
– Дали?!
– Май така беше! И аз се уплаших от тоя рев. Тръгнах да си ходя, а Мимето продължи към дома. От тогава я зарязах. Не я ухажвах вече. Как може да се ухажва такава жена? Ами ако ти ревне така в съня? Ще получиш заекване като нищо!
Тя обаче забеляза новото отношение и веднъж ме пита:
„Сврако – така ме наричаше – на теб май ти охладяха мераците?”
„Не са, бе Миме, не са, но сега съм в някаква емоционална криза, та чакам да ми мине.”
– Ха-ха-ха-а-а, така ли й каза?
– Това е кръст, ако лъжа! – прекръсти се набожно Гаргата. Не можа обаче да ми убегне от окото скритата му усмивка.
– Нещо да си чул за Лъчо Клефаро?
– Чаках да мине, но не дойде. Той ми е редовен посетител. Нали живеехме на един етаж. Каза ми някой, че го е виждал в „Короната” да си пие кафето. Помниш ли как го биха в милицията през 68-ма?
– Чух нещо тогава, но не знаех подробности.
– Похвалил се, че ще емигрира в Бразилия. Щял да иде в Сао Пауло и да работи в някаква месарница. Ако си спомняш, обичаше доста мръвката, дори веднъж изяде опушен на слама гълъб. Брат ми го пече, но не го допече… Лакомията не дочака да се опече. Грабна го от жарта и го разкъса пред очите ни. Още ми се гади от оная сцена.
Някой обаче го издал, че говори за емиграция. Привикали ли го в милицията и бой, бой, а той казал: „Не е вярно бе, другарю старшина! Готвех се за екскурзия до Сан Марино. Не са ме чули добре.”
Че като започнали пак – бой, бой… То, да се ходи на екскурзия в Италия, по онова време, беше също забранено, но той не го знаеше. Глупаво момче си беше Клефаро, само си фантазираше и плямпаше. Туистът обаче го играеше добре. Беше цар на тоя танц. И панталон с тесен крачол си уши, та заради тях яде още един бой, но от баща си…
Усмихнах се. Посегнах към касетофончето, зачовърках бутоните му.
– Да имаш някаква касета на Битълс? – попитах.
– Имам! – каза Гаргата и затършува из чекмеджето.
Извади една стара, прашна и замърсена касета. Подаде ми я, а аз не чаках повторна покана. Пъхнах я в касетофона и затърсих по нея желаната песен. В един момент я улучих. Натиснах клавиша за възпроизвеждане и в тясното, опушено помещение се разнесе любимата и на двама ни песен, “Let it Be”.
Тя тутакси проникна в душите ни, стегна до болка гърлата и насълзи очите. Та това беше песен от нашата незабравима младост! Колко рядко вече я слушахме? А е толкова хубава песен!…
Гаргата заряза работата, заслуша се в песента някак унесено и тъжно, после посегна, взе едно дебело дърво от купа и го пъхна в почти угасналата печка.
Навън, снежната виелица задуха с нова сила.
.
.
.
Моята майчица
.
Било е може би през 70-те години. Тогава не пропусках мач на любимия си футболен отбор, вероятно защото бях млад или поради това, че той беше в челото на класацията в шампионата. Като дойдеше събота, грабвах якето и чадъра и хуквах към стадиона. Цяла върволица от футболни запалянковци се точеше по източния булевард. Смесвах се с тълпата и винаги откривах познати, с които да се заговоря на футболна тема. Купувах си билет и сядах където ми попаднеше в евтиния сектор, популярен с името „Слънчев бряг“.
Между редовете минаваше и бай Иван – семкарят с плетената си кошничка, наредена грижливо с пакетчета тиквени и слънчогледови семки. Той бе инвалид с единия си крак. Куцукаше мъчително между редовете подпрян на дървения си бастун. На ведрото му лице обаче, винаги сияеше усмивка.
„Семки занимавки, моля-я-я…“ – провикваше се мъжът и от всякъде се протягаха ръце със стотинки. Оборотът му вървеше добре, защото футболният запалянко не можеше без семки. Как иначе ще се овладее нервното напрежение, когато вкарат гол на любимия отбора?
Запомнил съм го тоя мач не с играта на футболистите и неговия резултат, а с едно необикновено момче. По онова време то трябва да е било може би към 15 или 16-годишно. Хлапакът седеше до мен и наблюдаваше вяло играта на футболистите. В един момент се обърна, погледна ме и заговори. Направи го така, сякаш му бях близък или роднина. Не зная с какво му станах симпатичен, лицето, погледа, спокойното поведение или нещо съвсем друго. Имаше нещо в душата му, което трябваше да излее, да изповяда и сякаш търсеше човек за това.
– Интересна ли ви е играта, господине?
– Да, разбира се – отговорих.
– А на мен не съвсем.
– Защо тогава си дошъл на мача?
– Ами просто така, за да съм сред хората. Това ме успокоява и ми дава самочувствие.
– На мач човек не може да бъде спокоен. Вкарат ли гол, изчезва спокойствието!
– Това е така, ако мачът ви е интересен. Аз обичам да съм сред хора. От мястото, откъдето идвам, също има хора, но е друго.
– От къде идваш, момче? – зададох му прекия въпрос.
Между другото, „десетката“ на моя отбор вкара гол и стадионът се изпълни с викове. Скочих и аз от мястото си, завиках радостно. Момчето ме гледаше леко усмихнато и спокойно си седеше.
– Ето, виждате ли, голът ви зарадва. Мен пък ме радват други неща. – каза то.
– Че как няма да се радвам на гола?
– Това е само спортен успех. Той трае няколко мига и толкоз. Футболистите ще си получат заплатата, вестниците ще пуснат за тях похвална статия и край. Всеки си отива у дома и животът му продължава. Аз обаче няма къде да ида, освен… – то неочаквано замълча, прехапало устни.
Погледнах го учудено. Изражението на лицето му бе някак тъжно и замислено. Улових несподелена мъка в гласа. Подадох му пакетчето със семки, то си взе няколко и люпейки обелките, започна своята покъртителна изповед.
– Аз нямам родители, господине. Живея в дома за безпризорни в с. Габаре. Не си спомням някога при мен да е идвал баща или майка. Тежко е да се живее в такъв дом. Не става въпрос за храната и условията, а за отношението към такива като мен. Възпитателите са студени хора. Децата не ги интересуват. Гледат само да си вземат заплатите и да се приберат при семействата. Дори не ни бият, само ни овикват, но това ни стига. Не усещаш топла дума, не чувстваш родителска ласка, не можеш да се отпуснеш и да усетиш, че си нужен някому. Нямате си на представа как се живее в такъв дом.
Понякога, вечер ми става много тежко. Започвам да мисля за това кой ме е създал, какви са моите родители, защо не се интересуват от мен? Плача по цяла нощ. Ставам и отивам в тоалетната. Само там съм сам, никой не ме гледа и слуша, затова си плача на воля.
Харесва ми да рисувам, хей така, с химикалка на лист от тетрадка. Ето вижте:
Момчето извади от джоба си няколко листа и ми ги показа.
– Опитвам се да си представя как изглежда моята майчица. Никога не съм я виждал, но всяка нощ сънувам лицето й. Вижте, това е тя. – подаде ми листата. – Така си я представям… моята майчица.
Поех листата. На всяко едно от тях имаше хубава рисунка на красива жена. Те бяха различни, но с една обща черта – тъмна, къдрава коса и мек, любещ поглед. Погледнах момчето. То имаше същия поглед и коса. Вероятно, гледайки се в огледалото, си е представяло как изглежда майка му.
Развълнувах се. Не бях срещал такова момче. Толкова силна беше болката му, че я усетих да прелива у мен. Ние, които имахме родители, не знаехме какво е чувството да нямаш такива. Нещото, което приемаме от само себе си, грижовната дума, майчината ласка, бащината заръка или помощ, за това момче беше непознато. То ги търсеше, но не ги намираше. Затова вероятно ходеше по мачове. В хорската тълпа се надяваше да срещне баща си и да го познае. Едва ли можеше да се случи, но живееше с тая мисъл.
– Как ти е името, момче?
– Митко се казвам. Имам и фамилия, но не зная дали ми е истинската. Питал съм директорката на дома, но тя избягваше да ми обяснява. Само казваше, че нямам родители и са ме намерили на улицата. Там, в дома, на такива деца записват измислени фамилии, които после носят до края на живота си. Затова и не споменавам моята. Дори малкото ми име е измислено от някой непознат за мен човек.
Може би майка ми, когато ме е родила, ме е нарекла с някакво хубаво име, но то си е отишло с нея, а аз съм останал сам, с пелените и без име. Сигурно Ви разстроих, извинете ме…
– Петър ми е името. – подадох ръка на момчето и му се усмихнах насърчително. – Какво мислиш да правиш след като навършиш възрастта за напускане на дома, Митко?
– Аз вече я навърших и се чудя накъде да тръгна. Казаха ми да си потърся работа и да напусна. В безпътица съм. Кой ще ме приеме на работа? Такива като мен не ги искат. Вероятно за да живея, трябва да започна да крада или да ходя по кофите за боклук.
– Мога да ти помогна, Митко. Ето ти адреса ми, вземи… Обади ми се след няколко дни. Ще опитам да те уредя някъде на работа.
Момчето трепна, просълзи се, грабна ръката ми и я целуна. Между другото мачът привършваше. Любимият ми отбор бе спечелил с добър за класирането резултат. Станахме с моя нов познат и се запътихме към изхода. На сбогуване му стиснах силно и окуражително ръка. Разделихме се като стари приятели. Да, така е на мач, човек се запознава със случайни хора и понякога става близък с тях за години напред.
Още на другия ден позвъних на моя познат, за който знаех, че работи в току-що построения Химически комбинат. Разказах му за момчето. Човекът взе присърце тежката съдба на това сираче и за няма седмица го уреди на работа. Когато Митко ме потърси една вечер, беше зарадван с щастливата новина.
Усмивка грейна на лицето му, спусна се да ме прегръща. Получи се една неловка за мен ситуация. Аз също се радвах, защото знаех, че момчето ще бъде добре. Работниците в новия комбинат вземаха високи заплати и ползваха много битови привилегии.
Минаха десетина години, когато една сутрин някой ме повика на улицата.
– Бате Пешо, не ме ли позна?
Вгледах се в младия мъж, в сияйното му засмяно лице и неочаквано си спомних момчето от футболния мач.
– Митко, ти ли си, бе момче? Много си се променил! – Наистина, това бе той, но възмъжал, наедрял, облечен в нови и хубави дрехи.
– Аз съм, бате Пешо, кой да е друг? Още работя в Химическия комбинат. Успях да се оженя. Имам и две дъщери. Жена ми работи в моята смяна. Дадоха ни и жилище, което скоро изкупихме с двете заплати. Добре сме. Животът ми се промени коренно… благодарение на теб…
Сълзи бяха бликнали в очите му. Сияеше и не знаеше как да изрази радостта си от срещата.
– Успя ли да откриеш родителите си, Митко?
– Не, и вероятно не ще мога. Нямам никаква информация за тях. Домът в Габаре го закриха. В архива му няма никакъв документ за моето минало. Не зная вече къде да търся, но явно такава ми е съдбата. Имам добра жена, хубави дечица, работа, какво мога да искам повече от тоя живот? Ти как си?
– Нали виждаш, старея. Времената са трудни. Социализмът си отиде, народът обедня. Аз самия два пъти сменявах работа. С малката заплатата едва смогвам да се оправя. Тежко е.
– Химкомбинатът работи на загуба. Не зная какво ще стане с мен и жената, но не съм единственият. Все някак ще се оправя.
Отбихме се до едно малко заведение, пихме по бира и се разделихме като най-добри приятели.
След още няколко години отново го срещнах. Видя ми се унил, но като ме съзря, усмихна се и заговори пръв.
– Бате Пешо, затвориха Химическия комбинат, а нас работниците изхвърлиха на улицата. Сега съм безработен. И жена ми е без работа. Едва препитаваме.
– Сменяй професията, Митко. Няма друг изход. Грабвай куфарчето и тръгвай за столицата. Там непрекъснато се строи. Ще намериш работа в някоя строителна фирма. Ти си оправно момче, само увереност ти трябва и яка гърбина.
– О-о, ще те послушам, бате Пешо. Няма накъде иначе. Не виждам как ще се оправим в тоя наш, беден град. Ще замина сам, пък ако успея, ще заведа и семейството. Ти как си?
– Аз ли? Ами, гледам към пенсията. Дано само да е по-висока, че не зная как ще се живее.
– Ще успееш, щом си я докарал до тук, ще успееш. Сега пенсионерите, макар и с малко пари, са по-добре от нас безработните. Все има за хляба и за млякото.
– За хляба и за млякото ще има, но за друго няма да има… – отвърнах замислен.
Разделихме се отново. Минаха още няколко трудни за мен години. Пенсионирах се. Пенсията наистина не беше голяма. Стигаше за хляба и млякото, но не стигаше за тока и отоплението. Не бях единственият.
Един ден, беше около Коледа, видях в пощенската ми кутия бял плик с писмо. Отворих го, а вътре се оказа поздравителна картичка. Прочетох името на подателя. Беше от Митко. Така и не запомних фамилията му. Момчето се бе сетило за мен и ме поздравяваше. Няколко изречения, написани с красив почерк, бяха изпълнени с радост и признателност:
„Бате Пешо, ти си щастливият ми късмет в живота! Послушах те и заминах за София. Уредих се на работа в една строителна фирма. Научих се да лепя фаянс. Изкарвам добри пари. Ти беше прав. „Който търси – намира!“. Животът е борба и трябва да се борим, за да успеем. Със съпругата ми Катя и децата Любка и Незабравка ти желаем много здраве, весела Коледа и щастлива Нова година!
Твой най-добър приятел,
Митко.“
Просълзих се… Бях останал сам в живота. Изпитвах невероятни затруднения, но знаех, че там някъде в столицата, имах един верен и добър приятел, който мислеше за мен и на който, в тежките за него години, бях успял да помогна, за да стъпи на крака.
Има хора, които животът от най-ранно детство е зашлевил с груба ръка. Те обаче упорстват и се борят. В края на краищата успяват и стават за пример на другите хора. Има и други, на които всичко им е дадено на готово. Тяхната проклета, безотговорна цел е да го съсипят и разпилеят. Понякога си задавам философския въпрос:
„Кое е истинското богатство на човека – парите, получени по лесния начин или извоюваното с много усилия щастие? А ако човек е лишен, още в люлка, от опората на семейството? Какво да прави тогава?“
Мисля си и за тоя сляп късмет, подхвърлен от съдбата, как един футболен мач може да дари човек с неочаквано и хубаво приятелство. Това е едно от нещата, които наричаме чудеса и в които сме склонни да повярваме, едва когато ни се случат.
