След преживян силен стрес преди няколко дни, вчера реших да изпусна парата. Сложих раницата на гърба и се запътих към местността Сливина до Якоруда. Тя се намира на около 2 км от началото на града, когато се идва от страната на Разлог и Банско. Там се намират кошерите ми с пчели и овощната градина, но целта ми бе друга – да събера трънки, шипки, глог, диви круши, дренки, да ги сложа после в бидона и да се получи невероятният сок.
Подминах гробищният парк и се качих по пътеката, която овцете бяха утъпкали и бе твърда като скала. Качих се покрай железопътната линия и където видех трънка, се спирах и започвах да бера. Времето беше променливо – ту изгряваше слънце, ту се скриваше зад ниските дъждовни облаци – толкова натежали, че имаш усещането, че всеки миг ще докоснат земята.
След около половин час вече бях стигнал до местността. Сетивата ми се изпълваха с всевъзможни нюанси на жълтото, червеното, оранжевото, все още зеленото. Не след дълго стигнах и при пчелина. Спрях и си откъснах от натежалите клони на едно ябълково дръвче, изядох една-две ябълки, поседнах и се замислих колко труд бяхме хвърлили с баща ми, за да съградим и опазим това малко, красиво кътче. След десетина минути станах и се запътих към дряна, който се червенееше отдалече. Разтърсих клоните и не след дълго кофичката се напълни. След това се преместих на шипките – е, разбира се трънчетата, извити като кукички, се забиваха непрекъснато по дрехите, по ръцете ми, но това не ме плашеше. Говорех си сам… Ако ме чуеше някой, сигурно щеше да си каже: този е мръднал с акъла.
Давах си ясната сметка, че Всевишният ни е дал от всичко, което ни е нужно – кое за очите, кое за сърцето, кое за бъбреците, кое за нервната система – от всичко и по много. Но ние сме станали подобни на отломките, потънали в земята, които археолозите разкопават после, описват ги и се чудят какви точно са били. Да, наистина сме се превърнали в това. Как може Творецът на всичко да ни дава, а ние да не искаме да се възползваме? По-лесно ни е да отидем в аптеките, да хвърляме купища пари за разни илачи, а не искаме сами да откъснем, да си вземем от това, което ни се дава даром.
Говорех си на глас – и ту се смеех на нашата алчност и немарливост, ту ми ставаше тъжно – къде е тръгнал този народ? Пълним гушите на тези корпорации, които навсякъде ни обливат с реклами: еди какво си е добре за това, еди кое си е добре за онова. Нашите предци не са имали шампоани, не са имали антибиотици (които едно лекуват, но вредят на друго). Предците ни всичко това са взимали от тази Даденост, която Бог ни изпраща всяка есен, всяко лято, всяка пролет. Дава ни, дава, а ние в продължаваме да ставаме все по-чужди, по-алчни, по-завиждащи. Мразим все повече и повече, и търсим навсякъде другаде, освен в себе си, причините за своя хал. Уж бедни, уж сиромашия, уж какво ли не, но пръскаме стотици за джиесеми, за коли, за всякакви нужни и ненужни вещи. И все се оплакваме ли, оплакваме.
Неусетно бях напълнил раницата, потънал в тези размисли, но те не ме натоварваха – напротив, смъкваха всичко негативно. Тръгнах си и пак минах през пчелина, гледайки как пчелите една по една излизат и влизат, как се трудят, как не мънкат, не се оплакват. Тази даденост, която Бог ни дава ей така, безвъзмездно, ние не желаем да я използваме.
Облаците сякаш вече бяха стигнали до земята, всичко беше посивяло, но на мене ми беше цветно и хубаво. Щях да занеса вкъщи част от Дадеността, с която ни дарява и спасява Бог. И да взимам от нея през зимата необходимите витамини, рекламирани иначе много усърдно от разни посредници между природните дарове и празните ни глави и джобове. Съжалявам само, че не бях си взел фотоапарата, за да запечатам красивите гледки. Всеки път го нося със себе си, но този път бях го забравил.
.
Нури Джурин
