Валери Найденов, в. „24 часа“
.
Не само България, но и светът се управлява от фурнаджийски лопати – това лъсна в навечерието на сирийската авантюра, която заплашва да хвърли света в трета световна война. Коварството и изневярата напомнят навечерието на Втората световна война, когато великите сили се надпреварват коя ще сключи по-подъл договор със своя смъртен враг. И коя ще сътвори по-фалшив повод за война.
Погледнете кои държави този път са “ястреби” – Франция и Турция. Същите, които преди 10 години бяха най-милите гълъби на мира. Когато Буш удари Ирак, Анкара дори забрани използването на американските бази на своя територия. Франция пък рискува най-скъпото, износа на френските вина зад океана – само и само да не пострадат невинни хора по нейна вина.
Сега и Франция, и Турция нямат търпение да се нахвърлят върху клетата Сирия и да доубият каквото там още мърда.
Трябва да напомня, че само допреди 5-6 години Турция бе пръв приятел със Сирия и най-вече с режима на Асад. Допреди 2 години тя все още игнорираше бунтовниците, които по онова време още бяха автентични сирийци. Но днес, когато останаха предимно чуждестранни наемници и терористи, Ердоган изрови томахавката в името на хуманизма.
Разбира се, сега обстоятелствата са различни в сравнение с преди 10 години.
Бунтовниците в Сирия са от едно и също вероизповедание с турския елит – сунити. Преди 10 години в Ирак беше точно обратното – сунитите бяха стъпили на шията на шиитското малцинство и на кюрдите. А Турция се опитваше да държи кюрдите под контрол. Сега кюрдите на практика си имат държава в Ирак, а в Сирия Асад им даде автономия. Така че Турция няма никакви причини да уважава статуквото.
Но много по-важно е второто обстоятелство – през последните 3-4 години се разбра, че в Източното Средиземноморие, пред крайбрежието на Сирия, Ливан, Кипър и Израел, се крият огромни резерви от нефт и газ. Турция вече предяви претенции към кипърската акватория, макар че формално Северен Кипър не е част от нея.
Всичко е на верска основа. Сега се спори кое вероизповедание да прокара тръбите. Дали ще бъдат шиитите по оста Сирия – Иран – Китай, или сунитите перпендикулярно. Така мирът отстъпва пред стратегическата геометрия.
Изобщо, когато в Близкия изток се говори за миротворна акция, винаги става дума за нефт и газ. Който още не е научил за какво става дума, ето му един линк: http://nikikm.blog.bg/politika/2013/08/30/bitkata-za-resursi-kak-i-zashto-be-sysipana-siriia-ot-syprot.1144294 Замирише ли на нефт, и най-хрисимите вадят ножовете.
До неотдавна Израел също предпочиташе стабилна Сирия под режима на Асад, но новите находища го накараха да обърне палачинката. Да се готви Ливан – традиционната жертва. Неговата акватория се превърна в една от най-апетитните хапки на света. Цяло чудо е, че Израел още не го е окупирал.
Какво обаче става на Великобритания? Тя също обърна лопатата, но в обратната посока – долната камара на парламента неочаквано превключи на миролюбива вълна. Това направо дръпна чергата изпод краката на Обама. То си е направо бетер семейна изневяра.
След като Париж и Лондон си размениха местата, Чърчил и Дьо Гол сигурно са се обърнали в гроба. Но причината е проста, френските компании получиха нефтени полета в Либия и сега се надяват да разширят успеха си в Сирия. Явно „Бритиш петролиъм” или е объркал конците, или е изтървал депутатите от контрол.
В миналото, когато цяла Западна Европа дрънкаше оръжие, само Франция беше за мир. Сега Англия, Германия, Австрия, Италия се дръпнаха от войната, но Париж няма търпение да отвърже кучетата. Фурнаджии.
Но да минем към политиците. Кой е най-големият ястреб в американската администрация?
Разбира се, държавният секретар Джон Кери. Но и той е класическа фурнаджийска лопата. Политическата му кариера е построена главно върху борбата за мир и любов. В края на 60-те и началото на 70-те години той се появи на небосклона като говорител на организацията “Ветерани от Виетнам против войната”. И така нататък, чак до 2004 г., когато се кандидатира за президент на САЩ. Главната тема на кампанията му бе критика на войната в Ирак. С две думи, Кери бе най-върлият пацифист сред американските политици. Кажеш ли Кери – разбираш “мир”. Кажеш ли “мир” – разбираш Кери.
Но ето, че и той се оказа вълк в агнешка кожа. Впрочем най-големият словесен пацифист в днешната американска политика е знаменитият Рон Пол, фанатичен “изолационист”, любим месия на либертарианците, “Чаеното парти” и всяка друга ултрадясна тълпа. На дебатите между републиканските президентски кандидати миналата година той обеща, че когато вземе властта, всички американски войници ще се приберат у дома, а базите в чужбина ще се закрият.
Много млади хора ръкопляскаха – Рон Пол е нашият човек! Но същият Рон Пол през 2002 г. гласува за нападението срещу Ирак. Колкото пъти се е стигало до конкретна агресия, бившият конгресмен винаги е гласувал “за”, макар и с отвращение.
Точно същата линия сега следва синът му, сенаторът Ранд. На думи той е за мир, но как ще гласува? Изолационизмът е старата любов на американците, на която те с огромно удоволствие изневеряват. В момента основната им цел е да правят обратното на Обама.
До вчера републиканците критикуваха Обама за това, че не предприема твърди мерки срещу режима на Асад.
Днес е обратното – нападат го, че се кани да започне една неразумна война, “без да има ясна стратегия”. Ето защо Обама поиска от Конгреса да одобри атаката срещу Сирия. Мъдър ход. Сега неговите противници ще трябва да си свалят картите на масата. Утре Обама ще им каже: “Нали изпълних вашата воля?”
Но да не забравяме, че американският президент е лауреат на Нобеловата награда за мир. Той цял живот кове плугове от мечовете и така напредва в политиката. На 2 октомври 2002 г. президентът Буш и Конгресът одобриха с обща резолюция войната в Ирак. На същия ден младият сенатор Барак Обама държа вдъхновена реч против войната на голям митинг в Чикаго.
Това е една от причините, заради които Обама победи Хилъри Клинтън на номинациите и Джон Маккейн на президентските избори през 2008 г.
Сега и той се изметна като фурнаджийска лопата. Макар че трябва да признаем, че досега тъкмо Обама се съпротивляваше най-много на сирийската авантюра.
Геостратегията му бе наречена “лидерство изотзад” или „мека стъпка” – хитроумно политическо инженерство чрез хирургически бомбардировки с безпилотни самолети и тайни операции, в които се използват “превъзпитани” бойци на Ал Кайда. Оказа се обаче, че войната не се печели с мека стъпка, а с твърда китка. Ислямските терористи се съвзеха, реогранизираха се и днес са много по-важен фактор в Близкия изток от когато и да било.
Но пък където мине „лидерството изотзад”, държавите изчезват. И идват компаниите. Ирак и до днес е имитация на държава, Афганистан е дива територия, в Либия на власт са въоръжени банди, а Сирия в близките 10 години явно няма да има симфоничен оркестър. Няма ли държави – терористите са царе.
И компаниите, които си водят наемни армии Малко преди изборите през миналата есен Обама заяви, че “Ал Кайда” вече е унищожена. За да го опровергаят, терористите убиха американския посланик. Днес се оказва, че световният господар се кани да служи като авиация на “Ал Кайда”!
Това много напомня Майлоу Майндърбайндър от “Параграф 22”, който бомбардира американската база със собствените самолети, тъй като германците му дали най-добрата оферта. С тази разлика, че Осама вече не e жив и не плаща.
Разбира се, ние не трябва да се учудваме, че западните политици са такива фурнаджийски лопати. Нашите с нищо не им отстъпват. Да не забравяме, че БСП също подкрепи свалянето на Саддам Хюсеин, броени дни след като Саддам й даде поредната братска квота за износ на нефт. После единствената пряка наследница на компартия в Източна Европа проведе най-десните реформи на света. Това се налагаше, тъй като преди това СДС изпълни указа на Тодор Живков за лява приватизация. В момента БСП излъчи правителство, в което преобладават бивши отговорни другари от СДС, в които едно време сините каски се кълняха.
Няма интегритет в днешния свят. Всички са фурнаджийски лопати. Ако не броим, разбира се, вашия скромен репортер или по-скоро коментатор. Аз твърдо ще отстоявам смелите истини в този мой коментар, освен, разбира се, ако и аз не бъда изненадан с някой петролен кладенец…
