Хляб и слово

Първо мислех само за себе си. За никой друг и за нищо друго не ме беше грижа. После реших, че трябва да се грижа за семейството си. Само за хората, които обичам и които обичат мен. След това се опитах да помагам и на напълно непознати хора. С каквото можех, без да връщам никого, винаги откликвах. Бях убеден, че върша добри дела. Правилно е да се подаде ръка на всеки, който има нужда от помощ. От работа, от лекарства, от защита, от подкрепа от всякакъв вид. На още по-късен етап си помислих, че доброто може да се върши в по-големи мащаби. Да обхваща повече хора. Да не се разпространява само в един град, в една община или област, а в цялата държава. И си казах, трябва да се кача по-нависоко, за да имам по-големи възможности да помагам.

Сега обаче знам, че добрите дела са всъщност наливане на вода в кофа без дъно. Безсмислено е. Неправилно е. Какво от това, че днес си нахранил един или хиляда човека? Какво като ги излекуваш днес? Защитаваш ги, помагаш на децата им, даваш им наготово. И? Нищо. Утре те ще се нуждаят още повече от теб или някой друг да им помага. Сега знам: най-голямата помощ е да ги научиш сами да си помагат, сами да се справят с проблемите си. Без да чакат някой друг да им помогне, някой друг да свърши тяхната работа.

Искаш да вършиш добри дела? Тогава просвещавай хората, образовай ги. Помогни им да прогледнат. Да осъзнаят, че от тях самите зависи как живеят те и децата им. Помогни на страхливите да се отърсят и да станат смели. На робите – да строшат оковите и да се освободят. Трайно е делото на словото – обучение, образование, както искате го наречете. Важното е да достига до повече хора.

Вчера си мислех – дай парче хляб. Нахрани гладния, това струва повече от хиляди думи. Днес знам – една истинна, точна, вярна дума, казана в правилния момент и по правилния начин, струва повече от хиляда хляба. Пробуждането, проглеждането, осъзнаването къде са истинските ни проблеми и кои са истинските виновници за 24-годишния геноцид в България. Знанието, че ние сами сме отговорни за всичко. За това какви избираме в управлението на държавата. Контролираме ли ги или ги оставяме да скурвят и да ни ограбват.

Така че, когато колкото се може повече хора разбират, че те са си благодетелите, и че няма какво да чакат някой друг да ги оправя, да им подобри живота и да им помогне – тогава търсещите хляб ще станат по-малко от тези, които търсят словото. И гладът няма да идва от стомаха, а от сърцето.

.

Ивайло Зартов,

2 септември 2013 г.