Преди има-няма четири години правителството на ГЕРБ си въобрази, че дава старт на грандиозно магистралостроене по българските земи. Колко величествено беше това начинание, всички знаем. Какъв е ефектът, започнахме да разбираме. Важното е, че страстта към макадама и асфалта на експремиера бе задоволена. Егото му – поласкано. Многократно и публично. Така почти цял мандат. И понеже апетитът идва с яденето, първоначалният анонс за три аутобана бързо бе удвоен и дори надскочен. Заговори се за цели 7 магистрали, които щели да върнат емигрантите, да привлекат инвеститори, туристи и едва ли не да случат всички несбъднати мечти на българите. Какво пък. Колкото повече, толкова повече, казваше добродушният Мечо Пух.
Миналата седмица пътувах от София за Варна по „Хемус“, с всички условности при определянето на пътя като магистрала. Дори да беше такава, писта за излитане на самолети да беше, пак нямаше да спести неудобствата на петдесетте „щастливци“, изоставени от компанията превозвач („Юнион- Ивкони“) в Омуртаг заради повреда в спирачната система на автобуса. Разбира се, можеше да бъде и много по-зле. Варианти всякакви, предвид факта, че автобусът беше пуснат от гаража с техническата неизправност още в София. Оставям настрана безрезултатните едночасови опити за контакт с лице от компанията, оторизирано да взема решения, както и отказът на местния офис да върне част от сумата за билетите.
Някак, пристигайки във Варна – град с претенция за европейски курорт – установих, че ситуацията винаги може да стане още по-лоша. На въпроса ми към касиерка на автогарата ще ме закара ли избраният от мен микробус до близък курортен комплекс, получих едновременно с билета си следния впечатляващ отговор: „Откъде да знам къде ще ви закара“. Кратко, троснато и безапелационно. Емигранти ли? Инвестиции ли? Туризъм ли?
Не са магистралите всичко на тоя свят. Съвсем не са.
Ама кой да се сети.
.
Светла Василева
