От няколко години си мислех, че на нечетни дати живеем в Абсурдистан, а на четни – в Бандитостан. Но събития от международната сцена ме убеждават, че всъщност сме граждани на невидима държава. Съответно ние се наричаме невидѝми, невидѝмци, невидѝмчета и пр., а родината ни – Невидѝмия.
Последното доказателство, което получих, бе речта на американския висш държавник Колин Пауъл, относно събитията в Сирия. Прочувствено, сърцераздирателно слово, достойно за Оскар, ще каже някой недоброжелател. На мен, обаче, си ми хареса. Човекът искрено страдаше за пострадалите сирийци, жертви на химическа атака с газ Зарин. А сцената с бащата, който държи на ръце детенцето си, направо ме хвърли в транс. Изкърти ме. Видях как всички американски домакини реват, плачат неутешимо, а мъжете им грабват ножове, томахавки, автомати и каквото им попадне в неудържим порив да накажат виновните и да защитят невинните сирийски граждани.
Цивилизованият свят е вперил очи в Сирия. Лошите трябва да бъдат наказани. Същият „цивилизован” свят преди това обяви Кадафи за престъпник срещу мира и човечеството, обвиниха го за геноцид срещу собствения му народ. Защото 700 хиляди либийци не можели да работят и да се грижат за семействата си и били прогонени от родината си. Сещам се и за още много други примери как демократичната общност вижда неправди, ужасни престъпления и геноцид къде ли не. Босна и Херцеговина, Косово, Сомалия, Ирак, Източен Тимор, Мали … И разбира се, „цивилизованите” държави не могат да търпят безчинствата. Заклеймяват и мачкат безпощадно виновниците.
Над 2 млн. български граждани са прогонени от родината им, където не могат да работят и да се грижат за семействата си. Според официалната статистика над 3 млн. българи са с недоходи до 310 лв. на месец. Т.е. те са си в татковината, не са успели да избягат и тихо си умират. От глад, от студ, от липса на болнични лимити, клинични пътеки, от безпаричие. Всеки месец 50-60 българи кротко се самоубиват. Истинската бройка на самообесили се, самоотровени, самоудавени и самозастреляли се не се обявява, за да не се дава лош пример. Самозапалилите се, обаче, няма как да се скрият. Българските родители гледат очите на децата си и им идва да си изтръгнат сърцата от мъка, че не могат просто да ги нахранят. Да ги облекат и изпратят на училище. Българските майки и бащи не плачат, не защото не искат, а защото не могат. Сълзите им отдавна са пресъхнали, изпепелени от 24-годишния геноцид, наречен за благозвучие „преход”.
От куртоазия ли, от какво ли, вместо газ Зарин, бомби и куршуми, върху нас се изпробват приватизации, заменки, монополи, нагласени обществени поръчки, комисиони, тотална корупция… Списъкът с оръжията за масово поразяване е безкраен.
Време е за големите въпроси: Защо за нас не ридае нито Колин, нито Пауъл? Защо нашите Станишевци, Борисовци, Догановци, Костовци, Симеоновци и пр. не са обвинени за престъпления срещу мира и човечеството, за геноцид срещу българския народ?
Отговорът е ясен. Ние сме невидими. Родили сме се в България, чат-пат сме ту в Бандитостан, ту в Абсурдистан, но като цяло си живеем в Невидѝмия.
.
Ивайло Зартов,
27 август 2013 г.
Много точно казано. Повече не може нищо да се добави!